„Да бъдем хора!“: няколко думи за романа „Чуждо тяло“ на Патрик Рос

Един от начините да надхитрим смъртта е като постепенно опитомим природата и изземем нейната конструкторска функция. На каква цена? Живеем във век, в който човекът става все по-зависим от технологиите, а самите те – все по-еманципирани. През последните десетилетия в световен мащаб трансхуманитарната идеология организира учените около проекти, чиято цел е насочена към подобряване на заобикалящата ни действителност; към все по-дълбинното изследване и проникване в механизмите, поддържащи живота, а оттам и към постигането на безсмъртие. За да „спаси“ и осигури бъдещето, понякога се налага науката да жертва „доброволци“ от настоящето (доказва го наследството, което д-р Йозеф Менгеле оставя след себе си, по време на Втората световна война, в концлагерите в Полша), а ученият – да се превърне в огледало на собствените си фанатични идеологии.

Медицината се развива с невероятни темпове. На този етап все още не сме свидетели на самостоятелна хирургична намеса от страна на роботи, но вече са приложими, за определени интервенции, механични асистенти на хирурга. Da Vinci е пример за такъв операционен робот. Eмбрионалната модификация, Посредством метода CRISPR-Cas, теоретически вече е постижима и в близко бъдеще ще бъдем в състояние да манипулираме гените на следващите поколения. В бъдеще нанороботите ще играят съществена роля не само при анализирането на вътрешното състояние на човешкото тяло, но и успешно ще се намесват още преди да се развие болестта.

 През последните няколко десетилетия, когато и темата за технологично безсмъртие в световен мащаб е изключително актуална, в българската литература не са много авторите, които насочват своето перо към художественото осмисляне и проблематизиране на отношенията между човека и технологиите –  по-специално на проникването им в механизмите на тялото и неговото усилване. И все пак имаме опити в тази посока: „10-9“ (2007) на Николай Теллалов, „Манифестът на един бог“ (2014) на Стоян Авджиев и др.

 Дебютният роман на българския автор Патрик Рос (псевдоним на Христо Димитров)  „Чуждо тяло“ (2019) разкрива една такава картина на битието. През 2017 г. романът излиза на английски език със заглавието „Transgression: Dodging The Inevitable“. Началото ни отвежда в Париж (Франция), където във високотехнологичната болница „Саоке“ изкуственият интелект Доктор Уотсън успешно извършва, само за осем минути, всякакъв вид операции.

Едно близко бъдеще, в което човечеството е успяло да впрегне новите технологии в полза на собственото си добруване, а справянето с нелечими болести вече не изглежда толкова невъзможно. Историята ни въвлича в света на преуспяващия хирург Оливие Софрон и Дженто Рипана (директор на болницата), като междувременно прави ретроспекция на техния професионален и личен живот.  

На фона на идиличната атмосфера и комфорта, които ускоряващото се съвремие осигурява, се разразяват сериозни и неконтролируеми протести от страна на група хора, противопоставящи се на все по-осезаемото маргинализиране на човека, наблюдавано във всички сфери на живота. Стотици протестиращи излизат по улиците на Париж и с фанатично вдъхновение, следвайки своя лидер Лестър Фийлд, размахват лозунга „Да бъдем хора!“. Гласът на масите е глас на съвремието, позволяващ на автора да засегне въпроси, които са актуални за този тип литература още при първите научни опити за „нахлуване“ на технологията в крехкостта на човешкото тяло: Къде останаха хората? Дали всичко това е за наше добро? Роботи, технологии, механични устройства – кой има нужда от тях? Ако не сме ценни за обществото, в което живеем, какво ще се случи с нас? Какво се случва с ненужните вещи? Изхвърлят ги! Излишни са! Но какво да правят хилядите почтени хора, оставящи без работа? Технологията се превръща в зло, което трябва да бъде премахнато от живота ни! Това не е бъдещето, което искаме за децата си, нали?

Посредством образите на двете любими жени – Анжелик (съпругата на Оливие) и Мадлен – любовницата на Дженто, Патрик Рос проследява, но и проблематизира, практическата, животоспасяваща функция на новите технологии. Анжелик се сблъсква със смъртта (няма да споменавам подробности, читателите сами ще проследят инцидента и последствията от него), а Оливие трябва да вземе съдбоносно решение – да запази тялото на своята съпруга, но да се сбогува със спомените ѝ за предишния им живот, или да удължи нейното съществуване чрез имплантирането на чип с изкуствен интелект в почти разрушения ѝ мозък. Имплант, достатъчно сложен и способен на самообучение, който ще възстанови „пълноценността“ на любимото същество.

Подобни ситуации, в които героите е необходимо да направят избор, позволяват на авторите да визуализират и прогнозират възможни последствия от „внедряването“ на технологиите в човешкото тяло. Романът поставя въпроса „Трябва да се замислим на каква цена получаваме чудесата на технологичната революция и най-важното – дали са ни необходими?“

Границата на терапевтичните манипулации на човешкото тяло, внедряването в него на помощни механични средства (поставянето на байпас, изкуствени протези, чипове, които подобряват зрението), в един момент би могла да се  отмести  от „поправяне“ към „усилване“, а хибридизацията (смес от биологични и технологични системи чрез свързването им в човешкото тяло) – да придобие патологични измерения. На „хирургическата маса“ на науката са поставени човешки животи и ученият се намира в позиция, в която отговорността му към огласяване и прилагане на научните открития се превръща в отговорност към цялото човечество.

Съвременният д-р Моро (Дженто Рипана) обаче, за да получи обратна връзка за ефективността на своето откритие…. трябва да го приложи върху човешки същества. В Чили се осъществяват медицински експерименти  сред три групи доброволци. Първата е изцяло съставена от жени. Във втората са подбрани дванадесет деца, а третата – съставена от мъже. Доктор Рипана анализира поведението на групите след присаждането в главите им на импланти, като ги подлагат на точно премерени мозъчни операции. По време на експеримента всяка една от групите се самоубива. Експериментите са преустановени, но не и забравени. Фанатичната любов на Рипана към Мадлен го подтиква отново да се върне към тях, за да спаси своята любима от тумора, който всеки ден отнема по малко от живота ѝ. Той я убива, за да прехвърли съзнанието ѝ в имплант, който планира да прехвърли в тялото на Анжелик и да върне отново към живот жената, която обожава.

Една безмерна любов провокира учения да премине границите на човешкото, за да задоволи личните си нужди и да обезсмърти своите чувства. Цената, която трябва да плати, е за сметка на друг живот. Между другото, само ще вметна, че в произведението на Дино Будзати „Големият портрет“ героят проф. Енриаде решава да възстанови своята отдавна починала любима Лаура, като прехвърля спомените ѝ, вдъхва ѝ емоционален живот, в стоманена конструкция (могъща изчислителна машина). Последствията са катастрофални. Героите на Патрик Рос не минават тази граница. Справедливостта възтържествува, но само привидно. Оставям края на историята за бъдещите читатели.

Дебютният роман на Патрик Рос „Чуждо тяло“ е нелош първи опит за навлизане в проблематика, към която българската литература или рядко обръща поглед, или на фона на световната литература тази тема е недостатъчно художествено осмислена. Разбира се, романът има както своите силни, така и своите слаби страни. Авторът проявява интерес към и притежава достатъчно познания за най-новите технологични постижения и идеи, което е важно за конструирането на реалистична картина.

Прекалената, на моменти ненужна, описателност на събитията натежава на (и разконцентрира) читателя. Това отмества фокуса от задълбочеността, необходима за развитието и пълнокръвността на психологическите състояния на героите, когато авторът обръща внимание на важни въпроси в разговорите между тях. Последствията от взетите решения, залогът за бъдещето, остават в рамките на глас, обитаващ пространството на произведението, без да бъде достатъчно отелеснен с необходимия импулс,  който задвижва интровертните светове на героите в „Чуждо тяло“.

Въвеждането на криминалната линия, разследването на инцидента с Анжелик, динамизира историята, извежда фигурата на властта и като морален коректив, и като възмездие спрямо незаконните действия на героите.

 Уважителни са усилията на автора да говори за проблемите на нашето настояще и бъдеще, а въпросите, които поставя в романа, насочват вниманието ни към реални опасности и избори, пред които ще бъдем изправени в близките десетилетия. Това са въпроси, които неизбежно следват прогностичните визии и загриженост на литературата за емоционалната и физическа цялост на човешкото същество.

Литературата си поставя нелеката задача под всякаква форма да припомня, че човешкото същество е колкото крехко и уязвимо, толкова и способно да създаде средства за собственото си унищожение. „Да бъдем хора“ е апелът, който авторът отправя към читателите и същевременно насочва вниманието им към по-осъзната ангажираност по отношение на последствията от участието на технологиите в поддържането, усъвършенстването на нашия живот.

Патрик Рос заслужава подкрепа за своя дебютен роман и съм сигурна, че следващите му произведения ще проникват все по-уверено в проблемите и дилемите на нашето съвремие, за да ни напомнят, че трябва да поемаме отговорност за наследството, което оставяме на поколенията след нас.

Facebook