Еминеску и научните предвиждания

Автор: И. М. Щефан

Превод: Елена Борисова

„Един възможен свят, който непрекъснато търси друг порядък на нещата“. Кой е написал тези думи и ги подчертава, за да акцентира върху тяхната значимост? Някой учен, открил античастиците? Някой физик, търсещ антиматерия или дори антисвят,  в някоя черна дупка или изгубен ъгъл на Вселената? Автор на научна фантастика? Отговорът е съвсем различен. Текстът е част от невероятните мисли на Еминеску в тетрадката му с ръкописи 2269, раздел 19-39, датиращи от 1876 г.  Идеята съблазнява поета, защото се появява по същия начин в друг ръкопис (номер 2287) в библиотеката на Академията, в който е подчертана само думата „друг“. Можем да кажем, че очакването за това, което дори не е открито, придобило правдоподобност вследствие на откриването на антиматерията през 30-те и 40-те години, е просто фантазия, романтична спекулация, фраза, съставена от думи, използвани на случаен принцип, обикновена игра. Но тогава как стои въпросът с други идеи на Еминеску, които те объркват със своята прогностична сила и които авторите на научна фантастика са експлоатирали, отнасяйки ги не към Еминеску (към чиито ръкописи и фантастична проза те рядко посягат), а към Алберт Айнщайн. Какво се случва с известния парадокс на близнаците?

Айнщайн направи дълго оспорваното твърдение, че времето с гигантски крачки забавя своя поток и ако въпросният обект достигне скоростта на светлината, времето спира; близнакът, който напуска Земята с кораб, достигащ до подобна скорост, ще постигне по-бавно преминаване през времето и ще остане млад. При завръщането си на планетата той ще намери стария си брат, който сигурно вече ще е починал заради напреднала възраст. Подобни понятия се наблюдават и при Еминеску, въпреки че той „пропуска“ четенето на Айнщайн. На първо място авторът разбира, че с увеличаването на ускорението, времето тече по-бавно. Текстът му в ръкопис 2267, раздел 76, на гърба е обяснен: „Всяко ускорение на движението намалява времето и увеличава пространството. Когато единият от термините се увеличи, другият намалява. Всички те са във вечно уравнение“. Но работата му не спира дотук. В „Бедният Дионис“ учителят Рубен, стар евреин „с древна красота“, постоянно мисли за пространството и времето, чийто относителен и абсолютен характер той многократно подчертава, както ще направи и Айнщайн, и призовава героя да пътува далеч, да отиде в други пространства и „денят ще бъде век, а когато се върне, няма да намери Рубен, а друг човек“. На друго място той казва: „Там ще преживееш век и това ще изглежда като ден“. Тогава още по-ясно: „Самият аз, когато дойдеш, ще бъда мъртъв и погребан, защото часовете на твоя живот ще са цели години на Земята“. Добре, добре, ще кажете, но в случая какво можем да твърдим за синхронността? Теорията на относителността, както е известно, предизвиква истинска революция във физиката, като отрича (по-конкретно със своята относителност) понятието за синхронността, основаващо се на нова визия за протичането на времето и преобръща класическата концепция за едновременно и последователно. Еминеску казва: „не е вярно, че съществува едно минало – последователността е в нашето мислене, – причините за явленията, последователни за нас, са винаги едни и същи“ („Бедният Дионис“). Пътуването във времето, дългогодишна тема на научната фантастика, се появява и при Еминеску , например в разказа „Метаморфозите на фараон Тла“, чийто герой прекарва хиляди години с различен външен вид.

В своето интересно изследване „Еминеску. Диалектика на стила“, публикувано през 1984 г., Теодор Кордеану разгръща своя афинитет към Айнщайн и Еминеску, като твърди, че нито един от двамата не остава безразличен към „противоположния“ език. Айнщайн беше велик хуманист, а Еминеску положи впечатляващи усилия, проследени в многобройните му бележки, да проникне в мистериите на Вселената чрез езика на числата.  Друг ярък пример за научните предвиждания на Еминеску е разглеждан през интуицията на огромната енергия, която се натрупва във всяко зрънце на материята, където трябва само да се отприщи. Така, извън конвенционалните източници на енергия, известни по негово време, като въглища, нефт и вода, Еминеску предвижда съществуването на още нещо. Без да съм си наложил, мисля за предсказанията в романите на Жул Верн, които днес се превърнаха в общи компоненти на съвременната цивилизация. Но нека да дадем думата на тетрадката с ръкописи номер 2264, раздел 340, за да видим какво смята Еминеску за това, което се намира „в покой“ в „магазина на природата“ и да представим целия контекст: „Човекът не е способен да унищожи частица материя, нито може да промени количеството сила на това, което съществува в света. Той притежава само способността да променя начина, по който те се проявяват, тяхната посока и тяхното разпространение. 

Силата в материята е латентна, но той може да я освободи (развърже), когато разруши баланса на другите сили, които я поддържат в покой. Може да направи това, насочвайки неумолимата й мощ, намираща се в магазина на природата“. Удивителни думи! Следователно Еминеску предвижда деня, в който човекът ще освободи огромната енергия, съществуваща в материята, която всъщност ще се случи почти половин век след като поетът го е написал. Разбира се, не твърдя, че той е имал предвид ядрената енергия, защото тя все още не е била открита. Но това, което е ясно, е, че поетът е имал ясна визия за нова форма на енергия, която съществува само в лигнитните въглища, но и във всяка субстанция в природата, която човек, както той твърди, може да „освободи (развърже) чрез „разрушаване на баланса на другите сили“. Ели Кристеа беше прав през 1895 г. в едно от първите си екзегези, посветени на поета, преработени през 1984 в сборник. Той пише, че Еминеску се осмели в своята проза да „отприщи жизнените сили на Вселената“. Нека да се спрем на проблема за интердисциплинарността, който ни изглежда като визия par exellence временна. И ето как Еминеску гледа на това, този „универсален човек в румънски вариант“, както щастливо го нарича Константин Йоника. В своите мемоари Йон Славичи казва, че въпреки  „слабостите“ на Еминеску към физиологията, ботаниката и зоологията, той стига до убеждението, че те „не могат да се разберат без физиката“, т.е. без да се знаят законите на физиката. В тетрадката с ръкописи номер 2307, точно в 1 раздел, с много фин почерк, се наблюдава бележка, в която поетът подчертава полезността на тясната връзка между естествените науки и математиката. Най-ясно отношение към ползата от интердисциплинарността е посочено в ръкопис 2255, раздел 240-241, където четем: „Задължение на човек, отдаден на определено призвание, е, на първо място да работи и да се развива в своята област, но и не трябва да прави това едностранно и да стеснява своя дух. Заради това той ще трябва да разшири дейността си върху всички полета, които са разположени около неговото. (…) Така лекарят ще трябва да изучи не само анатомията и физиологията, а по-нататък и химията, ботаниката, физиката, математиката и да поеме в друга посока – към философията, психологията логиката и т.н. Тази степен на разширяване на интелигентността от най-дълбокия й кръг към другите съседни области очевидно няма абсолютна мярка за определяне щом разбрах, че всички науки са свързани посредством мрежа. И как бихме могли да се разпространим от всяка точна наука до нейната цялост? Но точно както лекарят се нуждае от други науки, като например психология, така и психологът ще трябва да изучи част от науките на лекаря. За да ги разбере, той ще бъде принуден да се запознае с целия кръг на медицината…“ В някои от неговите ръкописи, а понякога и в публицистиката, се появяват предложения, които ни се струват като предкибернетични. Често се предизвиква аналогия между функционирането на техническите системи, обществото и живите организми. „Погледнете на човека като на машина – кой го притежава?“, откриваме в ръкопис 2275 В, раздел 11. Поетът отбелязва: „В общото движение човекът е само механична скоба, пресечна машина“. Състоянието се проявява като „своеобразен автомат, който поставя своята форма и своя път извън всякаква полемика“.

Не бихме могли да не мислим за определението на  А.М. Ампер, дадено за наука, която трябва да се занимава с „изучаването на методите за командване и управление на обществото“. Изключително интересни са и твърденията, които се намират в ръкопис 2257, раздел 347-275: „Машината на обществото е съставена, както тази на човешкото тяло, от няколко части, които функционират независимо и все пак са в пълно съгласие помежду си“.   Еминеску характеризира и органите на човешкото тяло чрез метафори, напомнящи биокибернетична визия: „мозъкът е галваничната машина на тялото, стомахът е силовата машина, сърцето е „Селемашина“ (препратка към душата, която е решаващ орган), мускулите са работещи машини, но служат на невроните в мозъка – животински телеграфни линии –  една цялостна система за командване, контрол и изпълнение на анатомофизиологична схема за регулиране на целия организъм“.

В тетрадката с ръкописи номер 2286, раздел 54, четем: „Нашето тяло е само комплекс от сили“. И. Георгеску-Висте и В. Сахленау показват в проучване, че живият свят се представя от Еминеску по начин, който внушава идеи, днес наречени информационно-кибернетични.

Животът е едно противопоставяне на смъртта. Във „Времето“ от 2 септември 1878 г. Еминеску разкрива „теглото, с което органичният живот се отделя при постоянната смърт на неорганичната природа“. Отново в негов ръкопис четем: „Истината е отрицателна. Реакцията е единственият контрол на реалността“.  Въпреки че Еминеску не е бил учен и не се е стремял към специализация в точните науки, той е самоук учен, идеите му в тази област често имат визионерски характер. Това е резултат от неговата изключително обширна научна информация и гениалност, с които знае как да тълкува подобни проблеми.  

Ако по негово време звездните разстояния от десет светлинни години бяха едва измерени, в стихотворението „Към звездата“ става дума за разстояния от хиляди светлинни години, а в ръкопис 2276 А, раздел 209-211, те достигат милиарди години, съответстващи на най-големите разстояния, идентифицирани от радиотелескопите. Един астроном предположи, че стиховете в „Утринна звезда“, които говорят за времето, опитващо се да се роди „от нищото“, където има „жажда, която изсмуква“ Хиперион, разкриват „интуицията за конвергенцията на едно звездно небе с черна дупка“. В „Куриерът от Яш“ (номер 86 от 10 август 1877 г.) Еминеску обръща поглед към своя съвременник Жул Верн, като коментира появата на романа „От Земята до Луната“. Предвиждайки много черти на съвременната наука, Еминеску е привлечен от идеи, циркулиращи в научната фантастика. Вече споменахме за парадокса на близнаците и за пътуванията във времето на герои във вечна трансформация: „Бедният Дионис“ и „Метаморфозите на фараон Тла“. Друга тема, която сякаш се появява в произведението „Моята сянка“, както и в „Бедният Дионис“, е тази за космическите пътешествия, които героят всеки път прекъсва заради своята любима.

Със своята броня, която не е толкова силна, колкото би искал по отношение на математиката, физиката, химията е др., Еминеску ни се представя като самотен боец, който напада – недостатъчно въоръжен, но дързък – цяла армия, добре организирана и въоръжена до зъби, и атакува града на знанието във всичките му части.  Това, което отличава Еминеску от всички важни румънски писатели, по думите на Хенри Саниелевич, е фактът, че той е бил толкова мислител, колкото е поет. Роден интелектуалец – продължава той – надарен с огромна култура, той преценяваше човешкия живот от голяма висота, знаеше как да разграничи вечните от преходните неща и най-вече тези, които  разгръща в своите произведения.  От тази гледна точка можем да го сравним единствено с Гьоте“.

*Статията е преведена със съкращения.

Целият текст на статията в оригинал можете да прочетете тук:

Ștefan, I. M. Eminescu și anticipația științifică. // Almanah Anticipatia, 1987, 5-10.

Tags: ,
Facebook