Историята на изкуствената утроба

Автор: Оскар Шварц

Превод: Рени Янкова

Ще доведе ли възможността за бременност без утроба, все по-успешна при животинските ембриони, до феминистка утопия? Или към нещо като „Прекрасният нов свят“ на Олдъс Хъксли?

През 2017 г. екип от изследователи от детската болница на Филаделфия поддържаха жив агнешки ембрион в продължение на четири седмици в изкуствен околоплоден сак, предназначен да имитира утроба. Изпомпващото сърце на плода улеснява обмяната на хранителни вещества и други растежни фактори между агнето и неговата среда. Изследователите наблюдавали как плодът се развива в тази изкуствена утроба от розово, извънземно изглеждащо същество до дишащо, оформено животно.

Графично представяне на идеята за изкустената утроба в научната фантастика

Докато новината за изкуствената утроба се разпространяваше, някои предположиха, че медицинското изделие, предназначено да помогне на тежко недоносени човешки бебета, е стъпка към бъдещето, представено от Олдус Хъксли в романа му „Прекрасният нов свят“ от 1932 г. Хъксли изобразява свят, в който ембрионите се оплождат в епруветки, химически подредени в йерархични социално-биологични групи от Алфа (които продължават да поемат най-важните роли в обществото) до Епсилони (робска каста, които работят в големи крематориуми, добиващи фосфор от изгорели човешки останки) и след това отглеждани в „люпилня“.

Визията на Хъксли е толкова противоречива и въздействаща, че дори и днес, почти 90 години по-късно всяка технология, която поддържа живота на плода извън утробата, е почти неизбежно свързана с неговата антиутопия. Изкуствената утроба се приема като ясен знак за едно технологично стратифицирано бъдеще, в което ние се отказваме от последната си и най-дълбока връзка с еволюционната история с нашите предци.

Но това което мнозина не знаят е, че антиутопията на Хъксли всъщност е краят на десетилетия дебат сред някои от най-изтъкнатите учени и философи на Великобритания относно възможностите и опасностите от изкуствените утроби. Поради научния напредък на времето, много от тези изтъкнати мислители вярваха, че подобна революционна технология е точно зад ъгъла. И докато за Хъксли това е ужасяваща перспектива, за много от по-радикалните му съвременници е точно обратното.

Биологът Джон Халдейн е първият, който говори за възможността за създаване на изкуствена утроба още през 1923 г.

Първата разширена дискусия за изкуствените утроби е по време на лекция на английския биолог Джон Халдейн през 1923 г. – един от първите хора, които предложиха яйцеклетка да бъде оплодена извън утробата. Лекцията е проведена пред Heretics Society на университета Кембридж, и е част от редовните събития на дружеството, създадено през 1909 г. от английския философ Чарлз Кей Огден. Heretics Society е замислено като сигурно убежище за интелектуалци дисиденти, пространство за поставяне под въпрос на традиционните авторитети и религиозна догма. Огден, който смята себе си за „интелектуален еманципатор“, кани най-вълнуващите умове на времето – Джордж Бърнард Шоу, Вирджиния Вулф, Лудвиг Витгенщайн – и им дава възможността да говорят по темите, по които поискат. Целта е да бъде провокиран неконформистки, шокиращ, провокативен диалог.

Когато Халдейн е поканен да изнесе лекция пред Обществото, той се съобразява лесно с тези неконформистки очаквания. Неговата беседа, озаглавена „Дедал или наука и бъдеще“ е написана от перспективата на студент през 2073 г., пишещ за напредъка на биологията през предходните 150 години. Студентът описва как през 1951 г. двама учени изваждат яйчниците на жена, която загива при самолетна катастрофа, оплождат яйцеклетки и след това отглеждат плода в “подходяща течност”. В есето се описва хилядолетието на хора, които са спрели да се размножават с „предишния инстинктивен цикъл“, което от своя страна позволява по-рационален и планиран репродуктивен процес, който Халдейн нарича „ектогенеза“ или пълно развитие на плода извън тялото на майката.

Лекцията на Халдейн е противоречива, каквото е и неговото намерение. Той е част от прогресивна среда в английската интелектуална класа, която обичаше да провокира с нови и радикални идеи. През 30-те години на миналия век, докато преподава в University College, Лондон, той става избягван от колегите си комунист. А съпругата на Халдейн използвала салона си като място за срещи на поети, философи, учени и писатели със сродни интереси. В рамките на тази интелектуална група съществува един непокорен утопизъм, убеждение, предизвикано отчасти от ужаса на Първата световна война, че бъдещето може да бъде коренно различно от миналото и че науката и технологиите ще бъдат ключовите движещи сили в тази прогресивна революция.

Ектогенезата е морално спорна и до днес, но това не прекратява опитите за създаване на изкуствена утроба

За Халдейн ектогенезата е перфектният пример за това как науката може да доведе до радикални социални промени: освобождаването на жените от необходимостта от бременност, а сексът и репродукцията няма да зависят от връзката с партньор, което според него, драстично ще промени балансът на силите в обществото. “С основите на ектогенезата в разума му”, пише той, “биологът е притежателят на знанието, което ще революционизира човешкия живот.”

Идеите на Халдейн за ектогенезата получават похвала от редица негови колеги и от прогресивни интелектуалци, включително Дора Ръсел, съпругата на Бертран. През 1925 г. тя пише есе за бъдещето на науката, в което защитава еманципираната концепция за ектогенезата, доста подобна на тази на Халдейн, от феминистка гледна точка. Самата идея за изкуствен бременност би позволила на жените да си представят различна социална реалност, каза тя, такава, в която не трябва да раждат деца и по този начин не се изисква да изпълняват ролята на майката, която ги държи слугински обвързани с дома, а по този начин и извън публичната сфера.

В списанието Journal of the History of Sexuality, медицинският историк Иван Крозиер отбеляза, че Ръсел се застъпва за едно по-освободено движение, което осъвместява феминистките възгледи с научния прогрес. Макар да знае, че обществото ще бъде инстинктивно отблъснато от идеята за бебета, отглеждани в стъклени бутилки, тя настоява, че няма нищо по-особено в ектогенезата, което да я прави по-неестествена, отколкото други биологични намеси, с които хората се занимават от хилядолетия за развъждане на животни или отглеждат култури. Идеята, че женските тела са свещени е сексистка. Това изключва жените от възможностите, които им дават науката и технологиите. „Те ни осъждат, че сме потърсили помощта на науката и технологиите, за да смекчим страданията си“, пише Ръсел, „и в същия дух ни казват, че връщането към детското легло ще ни донесе одобрение и освобождаване от болката за загубените от нас хиляди години”.

Не всички интелектуалци от междувоенния период в Англия споделят тази радикална перспектива. В есе публикувано през 1924 г., един от последователите на Ницше на име Антъни Лудовичи, откровен критик на прогресивната кохорта на Халдейн, твърди, че ектогенезата ще попречи на биологично отредените роли, които мъжете и жените трябва да играят. Той твърди, че ектогенезата е „пълната реализация на дезидератата, подразбираща се в ценностите, презиращи тялото“, и твърди, че изкуствените утроби ще доведат до изкореняване на социалния пол. „С този последен удар по телесното проявление на секса“, пише той, „триумфалният феминизъм вероятно ще достигне своя зенит и след няколко поколения ще се появи нов вид жени, чийто единствен остатък от пол ще бъдат гладкото лице и първичните генитални жлези”.

Едно от основните притеснения на учените е пресичането на ектогенезата и евгениката, както е описано в „Прекрасният нов свят“ на Хъксли

По-умерените мислители също изразяват опасения относно перспективата на изкуствените утроби, макар и по начин, който не е така оживен от вирулантна мизогиния като тази на Лудовичи. През 1929 г. английският мемоарист Вера Бритайн пише есе, в което предполага, че макар ектогенезата да е от полза за някои жени, в неправилни ръце тя може да доведе до злоупотреби. По-специално, тя си представяше генетично стратифицирано бъдеще, в което „отглежданите в лаборатория деца… са подбрани от най-добрите екземпляри.“ Подобно безпокойство изразява и ирландският учен Джон Бернал, който вярва, че „машинната бременност“ е неизбежна, но се страхува, че технологията може да бъде озурпирана от потиснически сили, които биха я използвали за разделяне на човечеството на подгрупи от „променени и непроменени“ хора.

Опасенията от пресичането на ектогенезата и евгениката стават най-популярни чрез „Прекрасният нов свят“ на Хъксли, който стана белег за десетилетия публичен разговор за бъдещето на бременността. Хъксли, който се движи в същата интелектуална среда като Халдейн и Ръсел, пряко критикува техния по-ранен утопизъм в романа си. Един рецензент дори предполага, че книгата на Хъксли е „революция срещу утопията.“ Ако използването на науката за заместване на женските тела с изкуствени предполагаше освобождение в началото на 20-те години и до средата на 30-те, след това Европа се насочи към нова световна война и този утопизъм беше заменен от страшен песимизъм за това, което може да се случи, когато фашистите проявят интерес към биотехнологиите и евгениката – страх, който даде своите ужасяващи последици през следващите десетилетия.

Въпреки прогнозата на Халдейн, че пълната ектогенеза ще бъде възможна до 1951 г., напредъкът в изкуствените утроби е бавен и спорадичен през десетилетията след Втората световна война. Интересът към морални и политически последствия от тази спекулативна технология също утихна, с някои изключения. През 1970 г. радикалната феминистка Шуламит Файърстоун се заема с тезата на Халдейн и Ръсел в книгата си „Диалектика на секса“, като твърди, че единственият начин да се постигне истинско равенство между мъжете и жените е да се възложи бременността на машини. Подобно на Халдейн и Ръсел преди нея, тя започва да мисли за замяната на женските тела с изкуствени утроби като основа за радикално и утопично политическо движение – механично опосредствано освобождение на жените.

Това което Файърстоун добавя към аргументите си е по-силният политически отенък. По-конкретно, тя твърди, че причината науката да не е направила значителни стъпки към създаването на изкуствени утроби през ХХ век е не защото това е технически непостижимо, а защото социалните и политическите последствия биха били твърде радикални.

Файърстоун набляга значително на взаимодействието между науката и политиката, изтъквайки, че типът на финансираните изследвания и на технологиите, които се разработват, често обслужват интересите на властите. Ако същите ресурси, които бяха насочени към изпращането на човек на Луната, бяха насочени към репродуктивните технологии, каза тя, изкуствените утроби вече биха съществували. „Проблемът става политически“, пише тя, „когато човек осъзнае, че все повече е способен да се освободи от биологичните условности, които създадоха тиранията над жените и децата, и той няма много основания да иска да се откаже от тази тирания“.

Повече от 50 години след като Файърстоун пише тези думи и почти 100 години откакто Халдейн изнася лекцията си, най-сетне има известен напредък във възлагането на част от процеса на гестацията на изкуствени средства, като учените и медицинските специалисти по целия свят работят върху подобряване на технологиите за изкуствена утроба, при все по-успешни изпитания. През март 2019 г. екип от изследователи от Австралия и Япония демонстрира, че могат да подкрепят изключително недоносено агне, еквивалент на човешко бебе на 24 седмици, в изкуствена среда извън утробата за пет дни. „В света на технологиите за изкуствена плацента ние ефективно прекъснахме четириминутната миля“, казва в изявление д-р Мат Кемп. Докато пълната ектогенеза, както си го въобразяват английските радикали от 20-те години на миналия век, остава неуловима, тъй като тези експерименти напредват, те ще бъдат посрещани на всеки етап с морално изкривяване, ако не и в паника. Но, както казва Халдейн: „Няма голямо изобретение от огън до летене, което не е приветствано като обида към някой бог.“

Текстът в оригинал можете да видите тук.

Tags: , , ,
Facebook