Научна фантастика и бъдеще*

Автор: Джон Хънтингтън

Превод: Рени Янкова

От самото начало на съвременната научна фантастика ентусиасти, очевидно неудовлетворени от комерсиалната й популярност и имащи чувството, че на някакво ниво тя прави повече от това просто да доставя удоволствие, твърдят, че фантастиката има и важна образователна цел: като ни ангажира с това да си представяме непознатото, тя ни подготвя за бъдещето. Уилям Руп приема като „благоприятен знак“ факта, че 48% от английските професори определят научната фантастика като „вид история, която … се опитва да предвиди въздействието на бъдещото технологично развитие върху обществото”. Някои скорошни ръководства за бъдещето стигат дотам, че настояват всеки, който изобщо би искал да се справя в бъдещето, да прочете фантастика. „Научна фантастика трябва да се чете заради бъдещето“, заявява Алвин Тофлер. Артър К. Кларк твърди, че „критичното … четене на научна фантастика е съществено обучение за всеки, който желае да гледа повече от десет години напред.“ Въпреки че тези футуролози се въздържат да говорят за пророчеството на фантастиката, популярно до преди 30 години, те все пак се съгласяват с други защитници на жанра, които вярват, че фантастиката обучава своите читатели да предвиждат неочакваното и им помага да посрещнат промяната и бъдещето, което със сигурност се различава коренно от настоящето.

Със сигурност, истинското интелектуално удоволствие се извлича от това да си представяме възможно най-детайлно непозната машина, общество, раса или среда, но това удоволствие едва ли има образователната стойност, която му се приписва. Въпреки че научната фантстика често ни дава усещането, че се изправяме пред неизвестното, вдъхновението за нея се крие в познатото, а основната й стойност се състои не в способността й да ни обучава за бъдещето, а в способността й да ангажира вниманието с набор от проблеми, пред които науката е изправена и които не се отнасят толкова към бъдещето, колкото към настоящето. В основата си фантастиката е силно конвенционална и дълбоко консервативна – макар и не непременно дясна форма на литература, която вместо да атакува непознатото чрез смели рискове на въображението, опитомява заплахата за бъдещето и по този начин артикулира един аспект от сегашната ни човешка ситуация по начин, по който никоя друга литературна форма не може. Като твърдя, че фантастиката не отговаря бъдещето по начина, по който неговите защитници твърдят, може би изглежда, че просто повтарям това, което винаги са твърдяли критиците на тази литература. Разбира се, те не са били изцяло в грешка. Заблудата им е в това да смятат, че след като научната фантастика не се припокрива с истината, то нейните трудове са евтина измама. Дори ако фантастиката не предлага всичко, което се очаква от нея, това не означава, че тя няма стойност. Следователно моята задача тук не е да реабилитирам типичната научна фантастика, а да предложа нейна нова интерпретация.

Под „типична научна фантастика“ имам предвид онази, публикувана в САЩ през 30-те, 40-те и 50-те години, продуктът на периода, който сега с благосклонно презрение се нарича „Златният век на научната фантастика“. Ето защо изключвам от конкретно разглеждане някои добри фантастични книги, написани през последните петнадесет години, които, колкото и да се вписват в жанра, водят до скъсване с традициите и конвенциите, които процъфтяваха по-рано. Връзката с науката в тези скорошни фантастични произведения е много по-разхлабена от онази, която доминираше в по-ранните творби. Много от новите писатели дори се разбунтуваха срещу самото име „научна фантастика“ в полза на по-широкото и по-малко ограничаващо название „спекулативната фантастика“. „Типичната научна фантастика“ обаче представлява съгласуван и тесен жанр с някои доста строги граници. За да разберем неговата стойност, трябва да започнем от това, какво означава да твърдим, че преминаваме от „наука“ към фантастика. Тогава можем да продължим и да разгледаме как и защо мощните и често използвани литературни конвенции държат твърдото мястото си в жанр, който се хвали със свободата си от „старите начини на мислене“. И накрая, можем да проучим и защо тази уж ориентирана към бъдещето художествена литература трябва да бъде консервативна, ако иска да остане вярна на научните си предпоставки. Отново нека подчертая, че целта ми не е да критикувам научната фантастика. Струва ми се, че „консервативната дейност, с която се занимава повечето фантастична литература, всъщност е по-ценна от способността й да „разширява ума“, с която е популярна.

I

Трябва да започнем изложението на нашите съображения с факта на пристрастяването. За разлика от общограмотния читател, който от време на време избирателно чете по някое произведение, класифицирано на корицата си като фантастика и който оценява прочетеното според скалата на добре формулирани, добре разбрани и широко приети ценности, пристрастеният към фантастиката читател е безразборен и изглежда му е достатъчно просто да бъде в света на фантастичното, за да задоволи желанията си. Пристрастеният към фантастиката не е ценител; той може да има любими автори или книги, но често чете каквато и да е фантастика, която му е под ръка. Той има очаквания, които го ръководят, но може да получи удовлетворение и просто от голямо разнообразие посредствени истории. При четене на фантастика пристрастеният участва в свят, в който литературното преживяване е второстепенно спрямо друго по-голямо удоволствие. Що се отнася до това, което особено привлича зависимия, важно е да се отбележи, че макар и научната фантастика да изобилства от странни машини, самото присъствие на все още непозната технология не удовлетворява неговото желание.

Докато клишетата като лазерни оръжия по някакъв начин удържат вниманието му, гениалните машини, които карат островите да летят в книга III от поредицата „Пътешествията на Гъливер“, го отегчават. Предполагам, че причината за това е, че зависимият се интересува не само от упражняването на своята изобретателност, но и от опитите да се справи с контролиращото присъствие на науката. Въпреки че модерните идеи на науката явно присъстват в началото на осемнадесети век, за Джонатан Суифт те предлагат отблъскваща алтернатива, а не необходим контекст, който да промени живота. От друга страна, тъй като именно този научен контекст, а не повърхностните детайли на технологията се харесват на зависимия читател, наличието на остарели или невъзможни машини не обезкуражава неговия ентусиазъм. Въпреки че точните научни детайли помагат да се установи контекста, „грешката“, като рампата до Пайкс Пийк, която изстрелва една от ранните ракети на Робърт Хайнлайн, въпреки че може да предизвика усмивка, не подлага на сериозно изпитание достоверността на историята. Тъй като функционира в рамките на история, технологията обикновено е толкова магическа, колкото и научна. Мишел Бътър разумно отбелязва, че разликата между космически кораб и летящ килим не е в това, че ние наистина разбираме едното по-добре от другото, а в това, че космическият кораб означава света на науката. Всяко конкретно технологично развитие е относително събитие; отсъствието му може до известна степен да промени същността на света, но не би създало противоречие или объркване. Дълбоката структура на света, както се тълкува от самата наука, остава непроменена въпреки случайните творения на инженерите.

Научната фантастика отговаря на копнежа не за нова и правдоподобна технология, а за наука, която ще посредничи между убеждението за необходимостта от „това събитие“, строг детерминизъм и вярата в творческата свобода. От една страна, „законите на физиката са постановления на съдбата“, а изследвайки „безмисленото действие на нещата“, учените разбират необходимостта от тях. От друга страна, науката превръща това разбиране в средство за свобода, самата закономерност на природата, разкрита и интерпретирана от науката, ни позволява да надхвърлим ограниченията на тази природата чрез контрол, прогнозиране и изобретяване. Разбирайки закона на гравитацията, можем да избягаме от Земята. По този начин науката отчасти функционира като религията. „Законът на физиката“ е също толкова абсолютен, колкото „Божият закон“ – и двата закона обещават сигурност и може би дори трансцендентност на онези, които ги разбират и им се подчиняват. За разлика от религията обаче науката напредва с приноса на човека. Окончателната катастрофа, която преди се е очаквало Бог да започне или да предотврати, сега е в ръцете на човека. Проблемът е, че ние не изпитваме в действителност страхотната свобода, която обещава науката. За самия учен науката представлява не героично предизвикателство и свобода, а абстрактно, тясно преследване, което води в най-добрия случай до незначителни победи, спечелени с цената на огромна дързост. Дори най-големият индивидуален принос към науката променя хода на нещата съвсем леко. За не-учения лекотата на невежеството не прави по-леко усещането за неумолимостта на съдба, което се съдържа и в заниманията с наука. Разбирането на необходимостта не освобождава. Науката, по начина, по който я преживяваме, потиска.

С помощта на фикцията научната фантастика възстановява в мита за науката обещанието за свобода и контрол, които опитът не успява да даде. Докато науката се занимава с необходимостта, фантастиката предлага свободи. Докато науката изследва и обяснява какво абсолютно трябва да се случи, фантастиката създава свои собствени предпоставки и последствия. Парадоксът на наименованието „научна фантастика“ обхваща, следователно, широк спектър от фантастични произведения, които, макар и привидно да третират неизбежното бъдеще, предлагат само една фантазия. Този парадокс е, предполагам, сам по себе си важен източник на удоволствие за зависимия читател. Той може да чете и искрено да се наслаждава на историите, които предизвикват този парадокс, въпреки че по конвенционалните литературни стандарти, те могат да са достойни за презрение. Той се радва на ниво, различно от това, на което обичайно би задавал критични въпроси. Докато конвенционалната измислица е обвързана от законите на вероятното, научната фантастика, е свободна от тази връзка. Парадоксално е, че фантастиката е един от най-малко научните жанрове, тъй като тя не съдържа почти нищо от реалните факти и опита. За разлика от конвенционалната измислица в други жанрове, която приема необходимостта да се опре на опит и оттам да създаде своята фикция, фантастиката задава измислени нужди и след това ги подчинява. Научната фантастика много наподобява чистата фантазия в това, че избягва правилата на природата и създава свои. Пристрастените към този жанр обаче настояват, че има важна разлика между двете. Това, което изглежда успокоява тези читатели е поклонът пред науката, дори ако това е просто жест, който фантастиката прави, а онова, което смущава читателя във фантазията е, че тя не признава закон, който да ограничи свободата на въображението, затова фантазията изглежда изпълнена с произвол.

Пристрастеният към фантастиката читател иска да почувства напрежението на парадокса на свободата в рамките на един структуриран императив. Възможно е желанието за този парадокс да е причина за многократните опити на писатели и читатели на научна фантастика да определят предписателни правила за жанра. Въпреки че на повърхностно ниво един роман или история може да утвърди някаква идеология, парадоксът на науката като освобождаващо разбиране на необходимостта все още функционира на дълбоко ниво във фантастиката. Оптимистичната фантастика може да разпространява гледна точка за лекотата и свободата, давани от науката и в същото време може да стига до избухвания на грубата власт и тоталитарен контрол, може да изглежда, че отрича елемента на свободата в парадокса. Като фикция за науката обаче тя все още ангажира целия парадокс, дори когато на повърхността си го вулгаризира и тривиализира. По подобен начин песимистичната фантастика атакува науката като потискаща, с което поне на повърхността си ограничава обхвата на парадокса, но в по-дълбоките си пластове само го потвърждава. Тези два идеологически полюса на научната фантастика се различават по това, с какви обществени нагласи се ангажират: песимистичната фантастика призовава тревогите на публиката относно науката, а оптимистичната – нейните надежди. Но те все пак споделят една и съща дълбока структура, която обединява научната необходимост и свободата на въображението.

II

Като се има предвид парадоксът, който лежи в основата на научната фантастика и значението на свободата, представена от художествената литература, може да изглежда непоследователно, че жанрът, който може да се очаква да изследва възможностите на измислените стилове и форми, е традиционно организиран от ясен и мощен набор от стилистични и повествователни условности. До известна степен конвенционалността на много фантастични произведения може да бъде приписана на тесните възгледи на редакторите на литературните списания, които доминираха на пазара в ранните години на популярност на този жанр. Джон У. Кембъл, много влиятелният редактор на Astounding, съветва писателите, че краят на една история „трябва да разреши директно проблемите, повдигнати в нея, и да го направи кратко. Бързо и ясно“.

Нищо чудно, че истории с подобни развръзки изобилстват в научната фантастика през нейния „Златния век“. И все пак, колкото и ужасяващите догми на Кембъл да изглеждат като литературна критика, ако съдим по големия брой доволни зависими читатели, те явно са се оказали и стабилни маркетингови принципи. Конвенционалността на фантастиката може да бъде отчасти резултат именно от тази работа „по предписанията“, но изглежда, че много зависими читатели получават повече удоволствие именно от следването на нормите в жанра, а и по-малко от експериментите на писателите, така че можем да заключим, че конвенциите всъщност само подобряават формата. Трябва да разграничим присъщите последици от конвенциите за формата на фантастичните произведения. Първите се развиват естествено от значението на науката за жанра и водят до акцент върху определени идеи. Конвенциите обаче са чисто литературни; те произтичат от самите произведения на научната фантастика, а не от каквото и да е присъщо качество на науката или на фантастиката. На най-очевидното ниво конвенциите се състоят от група сюжети и ситуации, които често се повтарят и лесно може да се разбере защо повечето от тях са харесвани. По-важни за нашите цели са условностите, които формата е приела без видима причина, но бележат в историята твърдо ядро ​ и на които зависимият реагира веднага. Най-мощната от тези произволни и самостоятелно избрани конвенции са ограничения и стереотипен състав от образи и ограничения набор от езици. Конвенциите предлагат сигурна разпознаваемост и по този начин намаляват въздействието на всяка нова идея, на всичко непознато. Пристрастеният читател обикновено приема новата идея постепенно, а не внезапно; той започва историята, като се озовава в познатия свят на научната фантастика и след това открива какво е новото там. Независимият читател не изпитва това постепенно, понякога доста фино развитие на новата идея; за него самите конвенции са неизвестни и той може да остане с впечатлението, че фантастиката е по-дръзка, отколкото всъщност е. От друга страна, механичният начин, по който често се подбират конвенциите в творбите, може да обиди новодошлия повече от пристрастения читател, тъй като новодошлият ще вижда само шаблонното, но не и удобството от него, което усеща зависимият. След като полето на конвенцията е достатъчно силно, умелият писател може да създаде усещане за непознатото, просто като наруши конвенцията. Мощната аура на мистерията в края на „Края на детството“ на Кларк дължи много на твърдата конвенционалност на първата половина на романа. Чувството за объркване и преоткриване в последните части на романа е предизвикано в голяма степен от срива на първоначално призованите конвенции и откриването на нов набор такива. Независимо дали човек ще открие нещо ново в „Края на детството“, той получава усещане за това какво би било да разбираш реалността и да имаш разум извън границите на нормалното човешко възприятие и мисъл.

Научна фантастика, която силно разчита на конвенциите, може справедливо да бъде наречена консервативна, тъй като конвенциите, независимо от техните добродетели, налагат ограничения на въображението. Те определят областите, в които неизвестното може да се появи и ограничават преструктурирането на реалността, което може да се осъществи. Тези, които нападат фантастиката, често използват този аспект, за да оправдаят презрението си, но пристрастеният читател не е лишен от въображение, когато се ангажира с тази литература, изпълнена с конвенцията. В действителност, доколкото зависимият читател се наслаждава на изследването на „неизвестното“ в контекста на „познатото“, тоест в рамките на определени конвенции, той преосмисля по нелек начин дейността на нормалните учени. Самата наука във формулировката на Томас С. Кун, е дейност, обвързана с традицията; нормалният учен открива нови сфери на знанието; той решава пъзели, които се определят от „парадигма“, която управляващите теории постулират. При решаването на такъв пъзел ученият прави предположение в съответствие с доминиращата научна теория. Научната „революция“ включва изграждането на нова парадигма; тя е необходима само когато старата парадигма се оказва неспособна да обясни наблюденията, които поражда. Подобно на учения, който работи в рамките на парадигмата и зависи от нея за своите въпроси и цели, пристрастеният към фантастиката читател има парадигма, която се състои от условностите на формата и той знае как да открие удоволствие от пъзелите, които конвенциите позволяват. Подобно на добрата парадигма, силната конвенция казва на читателя къде да погледне, как да изглежда и какво да търси и, като при ситуацията с нормалния учен, наградите не са нови структури, чрез които да се организира опита или разбирането, а засилване на парадигмата или на конвенциите. Във фантастиката зависимият читател “решава пъзели”, точно както и нормалният учен; подобно на този учен, читателят всъщност не открива нови рамки; той излага и се радва на майсторството си над това, което вече знае. „Нормалната наука“ може, разбира се, да се се окаже затрудняваща. По подобен начин, във фантастиката промените лесно могат да станат ограничения, които да попречат на въображението или на творческия акт. Не всички конвенционални фантастични произведения обаче са толкова затворени. Когато е стимулирана от постоянен контакт с нови идеи, конвенцията става разширяващ се контекст, който се развива с всяко ново творчество и постепенно прераства във все по-точни и фини режими на изобразяване на реалностите. Но дори и най-оживената конвенция винаги определя граници, които фантастиката не може напълно да изостави, без да загуби голяма част от удоволствието, което може да даде на зависимия читател. Конвенциите придават форма и правдоподобност на фантастичното повествование, въпреки че аспектът, който читателят разпознава, не е приликата с известна физическа реалност, както е в обикновената художествена литература, а е набор от чисто литературни маниеризми. Конвенциите маркират произведението като фантастично и по този начин гарантират на зависимия читател, че навикът му ще бъде удовлетворен. И както парадоксът на „научната фантастика“ допринася за напрежението и сам по себе си е източник на удоволствие за читателя, така и играта на литературната конвенция срещу научната изобретателност създава парадокс, чийто натиск е приятен.

*Статията е преведена със съкращения.

Целият текст на статията в оригинал можете да прочетете тук

Tags: , ,
Facebook