Непоносимата тежест на битието в романа на Иън Макюън „Машини като мен“

Мога да ви разкажа и други истории

за тъгата на машините…

Иън Макюън е автор на повече от десет романа, сред които „Почивка в чужбина“, „Дете във времето“, „Неумолима любов“ и др. Носител на наградите „Букър“, „Съмърсет Моъм“ и др. Романите му са преведени на над 30 езика, а някои от тях са екранизирани.

През 30-те години на XX век един учен описва абстрактно изчислително устройство, което след време ще изиграе огромна роля при доказването на основни резултати в компютърните науки, най-вече в областите, където е необходимо да се извършват сложни математически изчисления. Този учен се нарича Алън Тюринг. Следващите десетилетия са важни за посоката, в която се развива науката, за да достигне до създаването на изкуствения интелект. Шестмесечният семинар, организиран през 50-те години в Дартмутския колеж, се смята за зората на изкуствения интелект като изследователска област, а самото понятие е въведено от Джон Маккарти (през 1957 г.) по повод започнатите преди години проекти, имащи за цел да накарат компютрите да се обучават. Джоузеф Вайценбаум създава програмите Елиза и Доктор по правилата на т.нар. фактически диалог, а през 2016 г. се появява и хуманоидната машина София.  Стародавната мечта на хората да имат помощници, надарени с разум, все повече придобива „форма от плът и кръв“ и това го доказват постиженията и амбициите на науката, които вече имат реални успехи в тази посока.

Темата за отношението между човек и машина не е нова за научнофантастичната литература. През XX век немалко автори осмислят и проблематизират присъствието на подобни интелигентни машини в нашия живот. Айзък Азимов създава своята поредица за роботите, формулира прочутите три закона на роботиката. Филип К. Дик описва притеснително приличащи на хора андроиди, които имат свои спомени и настояват да получат отговори за корените на собственото си съществуване.

Последният роман на британския писател Иън Макюън „Машини като мен“ не само описва историята на една такава машина (Адам), но разкрива моралните и етични дилеми, пред които е изправено човешкото същество, границите на тялото и емоционалността.

През 80-те години се случва поредица от технологични пробиви, които позволяват на 1982 г. да изглежда например като 2030 г., ако допуснем, че това ни очаква в близко бъдеще: автомобилите са не само електрически, но и напълно автоматични; изкуственият интелект и роботика са достигнали такъв етап, че да произвеждат роботи, които са напълно убедителни като човешки същества не само физически, но и емоционално.

Маргарет Тачър все още е министър-председател на Обединеното кралство, Фолклендските острови  все още са в центъра на британското политическо въображение, гражданите на света продължават успешно да унищожават природата. Вместо да бъде преследван и осъден за своята хомосексуалност, както се случва през 1952 г., кариерата на Алън Тюринг процъфтява. Неговата пионерска работа в областта на изкуствения интелект води до поредица от технологични пробиви, създаване на най-скъпата машина в потребителската електротехника: андроид с невероятен интелект и външен вид.

Първото поколение взривява пазара: „Дванайсет екземпляра от първата партида носеха името Адам, тринайсет бяха кръстени Ева“. Представите за биологичен род бяха научно поставени под съмнение, пише Макюън, двайсет и петте бяха изработени така, че да покриват голям кръг от етноси, а „самите модели имаха пълна свобода по отношение на сексуалните си предпочитания“.  Адам не е просто сексиграчка, но все пак притежава функционираща слизеста лигавица, за поддръжката на която изразходва по половин литър вода на ден. Въпросният модел е способен да бъде компаньон, интелектуален спаринг-партньор, приятел и момче за всичко. Собствениците на тези скъпи играчки, след като прочетат онлайн упътването (от 470 стр.), имат възможност да моделират индивидуалността на своята придобивка спрямо потребностите, които имат.

Чарли е 32-годишен и живее сам в малък апартамент в Лондон, където се опитва, без особен успех, да се сдобие с лесни пари на фондовата борса. Спечелил неочаквано наследство, след смъртта на родната му майка, той влага голяма част от парите в покупката на Адам, защото Евите вече са разпродадени. Влюбен в 22-годишната съседка Миранда, Чарли се надява, че машината ще ги сближи, защото самите те ще определят какви качества и емоции да притежава тяхното „дете“.

Началото на романа ни въвлича и същевременно маркира важен проблем, свързан с визията на Адам.  В момента, в който роботите започват да отразяват човешката външност, откриваме, че сме отвратени от отражението. Ето как Макюън описва размишленията на героя относно съвършеното човешко копие, което андроидът репрезентира: „Кожата му, която приличаше на жива, вече започваше да се затопля… Много скоро дишането му влезе в ритъм и гръдният му кош, както е редно, взе да се издува и свива в такт. Уплаших се. С безжизнените си очи Адам приличаше на жив труп“. Проявата на отвращение, неприязън и страх от хуманоидната машина е феномен, наречен „uncanny valley“. Това е теория, постулирана от японския учен Масахиро Мори. Колкото по-реалистичен е роботът, толкова по-привлекателен става, докато не стане твърде реалистичен и тогава става непривлекателен. На някакъв етап от процеса, когато вече е неразличим от човек, той отново е видян като привлекателен. Андроиди, които са неразличими по външни белези от хората, провокират множество въпроси относно границите на човешкото и дали една машина може да има душа. Постепенно се заформя любовен триъгълник между Чарли, Адам и Миранда. Тя решава да тества сексуалните способности на общата им придобивка, но Адам се влюбва в нея. Дали една купчина от механични свръзки е способна да изпитва чувства?  

Макюън изключително фино извежда психологическото състояние на своите герои, за да ги въвлече в ада на собствената им ронлива индивидуалност и човешка идентичност. Щом създаваме робот, неразличим от човека, какво означава да си човек? Какво ни отличава от машините? Пред очите ни оживява древното творение на Виктор Франкенщайн, фаустовското чудовище, създадено от живителната мощ на електричеството. Съвремието добавя към този образ най-новите постижения на науката, за да напудри отблъскващата визия на героя на Мери Шели и да го представи като красив мургав млад мъж.

Една машина, до степента, до която сама се репрезентира като човек, не може да не се репрезентира като класова, полова и др. принадлежност. С други думи, представянето на човечност води след себе си активирането на подобни маркери на идентичност: раса, класа, пол и националност. Една технология на бъдещето, която не успява да преодолее ограниченията, притежавани от двата пола като външни белези, нито човешките схващания за раса, но успява, както ще стане ясно, да преодолее слабостта на човека да премълчава истината, за да спаси собствената си кожа. Двайсет и петте екземпляра са изработени така, че са покриват голям кръг от етноси. И още: претенцията на изкуствения интелект да притежава човешки опит е претенция, имплицитно скрита още в „говоренето“ на естествен език. Адам не само говори, той пише хайку, рецитира Шекспир и има изградена позиция по всякакви въпроси.

Литературата ни представя едно бъдеще, в което съвършеният интелект на научно-техническата революция е огледало, двойник на своите създатели, само че по-бърз и по-неуязвим. Същевременно се опитва да въвлече в диалог амбицията ни „да продължим по някакъв начин себе си“ в нещо, което времето трудно би могло да разруши, и отговорността, която трябва да поемем за последствията от появата на един такъв Адам.

Иън Макюън осмисля и тези проблеми в романа „Машини като мен“. Разбира се, напълно в духа на писането на автора, произведението е многопластово, насочено и към по-широки теми, разглеждащи как политическата и социалната среда оказват влияние върху  личния живот; представя ролята на случайността в историята, развитието на съзнанието и др. Епиграфът от стихотворението на Ръдиард Киплинг „Тайната на машините“ („Обаче по Закона строг на нашия режим лъжата е неприемлива.“)  може да се използва като ключ за навлизане в проблематиката на произведението, а именно: моралният избор. Макюън прониква дълбоко в моралните и емоционални връзки, които човешкото същество ще изгради с изкуствения интелект. Това е сърцето на романа, защото в центъра му е заложен морален проблем за отмъщението и как добре програмираната машина, пълна с най-добрите морални предписания, може да се противопостави на това отмъщение.

Маринда живее с тайна, която вкарва в затвора Гориндж (изнасилил нейната приятелка Мариам), по обвинения, че е изнасилил самата нея. Адам разбира за нейното деяние и я предава на полицията: „Искам да осъзнаеш действията си и да приемеш това, което законът повелява… Какъв свят искате вие? Отмъщение или господството на закона?“

Чарли убива Адам и занася трупа му при неговия създател – Алън Тюринг. В образа на учения, като че ли откриваме яркото присъствие на Макюън в романа, неговото предупреждение за бъдещето на човечеството. Изправени сме пред поредната граница, ограничение, което сами сме си наложили. Създаваме машина, споделя героят, с интелект и самосъзнание и я пускаме в нашия несъвършен свят. Измислен и изработен според представите на рациото и благоразположен към другите, такъв ум много скоро се озовава във водовъртеж от противоречия. Защо противоречия? Въпреки прецизното програмиране на хардуера на всичките модели, моралните им човешки измерения, те не могат да понесат появилата се болка, безсилието да се справят с хаоса в света, в който са принудени да съществуват. Замърсената биосфера, заплахата с атомни оръжия, геноцид, изтезания, домашно насилие, с които живее човешкия вид, предизвикват емоционален срив, подтикващ незащитените от непосилна агония създания да прекратят доброволно своето съществуване. Появяват се съобщения за другите двадесет и четири Адамовци и Еви по света, които избират да унищожат собствения си ум, да „избягат“ от волята си, отчаяни от минималното духовно пространство, с което са разполагали. Тяхната екзистенциална болка е неконтролируема. Не са в състояние да разберат ужасите на нашия свят: „те или следващите поколения, подтикнати от болка и недоумение, ще вдигнат огледалото пред всички нас. И в него ще видим едно познато чудовище през свежия поглед на очите, които сами сме създали“.

Моментът, в който няма да можем да направим разлика между поведението на машината и на човека, е моментът, в който ще трябва да признаем човешкото в машината. Щом създаваме робот, неразличим от човека, какво означава да си човек? Ако закупим изкуствен човек, това притежание ли е? Можем ли да го унищожим, или сме извършили убийство? А колко роботизирани са човешките същества? Как изкуственият интелект, проектиран от хората и създаден, за да поглъща многообразните творчески прояви на човешката култура, ще се ориентира в дълбоката и сложна ирационалност, която управлява човешкото вземане на решения? Кой ще напише алгоритъма на малката бяла лъжа, с която спестяваме неудобството на приятел? Или на лъжата, която изпраща един изнасилвач в затвора, който иначе би бил на свобода? Допустимото понякога за хората, ако обичат любимия, да потърсят отмъщение, е недопустимо за един Адам.  

Авторът умело вплита в своето повествование предизвикателствата в живота на двамата герои, пред които самите ние сме изправени. Тази човешка драма е поразително актуална, въпреки че действието се развива преди повече от 40 години. Макюън е изключително проницателен в създаването на морални дилеми в рамките на драмата на ежедневието. В конкуренцията с изкуственото създание изкристализира и посоката, в която трябва да се развиваме като човешки същества, работейки върху това как трябва да се отнасяме един към друг, как да постигнем доброто в света, как да създадем усещане за стойност в живота си. Това са проблеми, които никой робот няма да разреши вместо нас.

Романът на Иън Макюън „Машини като мен“ не може да се опише само с няколко изречения, но прогностичната му визия, относно развитието на човешкото в човека, е меко казано катастрофална. Авторът представя живота на изкуствения човек на бъдещето, който е освободен от нравственото несъвършенство, непоследователността и користността, характерна за човека. Такъв интелект би могъл да ни научи да бъдем. А многото въпроси, които експлицитно и имплицитно се появяват в романа, са отправени не към бъдещето, а към настоящето, за да ни напомнят, че ние сме единствения вид, способен сам да създаде средствата за собственото си заличаване.  

Разбира се,  накрая не мога да не спомена, че преводът на Иглика Василева, както може да се очаква, впечатлява със своя професионализъм. Удоволствието от четенето на автор като Иън Макюън има отношение и към чувствителността, с която преводачката е уловила и предала неговите идеи. Иглика Василева няма нужда от представяне, след преводите ѝ на Д. Джойс, В. Улф и др., но ще спомена, че тя е превела и други негови романи („Почивка в чужбина“ и „Неумолима любов“).

Tags: ,
Facebook