Себастиан А. Корн: Имаме задължение да се справим със системата

Със Себастиан А. Корн разговаря Хориа Никола Урсу

Преведе от румънски: Елена Борисова

Себастиан А. Корн е „официалният“ псевдоним на Флорин Киркулеску, лекар и специалист по торакална хирургия. Роден е през 1960 г. в Букурещ. Прекарва детството си в Гвинея и в Конакри.  Дебютира в „Списание за научна фантастика“ (1993) и е един от най-ярките представители на литературното поколение, към което принадлежи. Революционализира, заедно с неформалната група Тези, които не го правят (наричана още Групата от Плоещ: Дънуц Иванеску, Дон Симон, Дору Стойка, Михаел Хаулика и др.), начина на възприемане, писане, стойността на научната фантастика, преди всичко като се освобождава от стилистичните ограничения на жанра. Неговите творби му носят множество награди, включително и наградите  „Еврокон 1995“ (Глазгоу), „Немира“, два пъти получава наградата „Колин“ (през 2006 и 2010) и има над тридесет отличия от различни литературни конкурси. Редактор на първата серия на списание „Наутилус“, редактира научнофантастичната страница на ежедневника „Национален куриер“ и, заедно с Александру Миронов, двуезичната антология „Немира ’96“.

Публикации: „2484, Куиринал Аве“ (1996), „Водолей“ (1996), „Да се порежеш на ръба на скалпела, пише Жозефин“ (1998), „Най-високата кула в Бабилон“ (2002), „Империята на Великия граал“ (2006), Лечителят (2008), „Андренергичните!“(2009), „Капитан на интерзона“ (2012),  „Ще се върнем в Мурибека“ (2014), „Еукроноза и други разкази“ (2017).

Хориа Никола Урсу: Имаш биография, подобна на тези, тайнствени и авантюристични, за които четем, с малко завист, по кориците на приключенските книги: израснал си в Конакри, написал си множество книги, хирург си. Какво е обичал да чете младият Флорин Киркулеску?

Себастиан Корн: Какво да чете? Първоначално четеше приключенски книги, които всички четяхме по онова време… „Винету“… Мисля, че го прочетох 7-8 пъти; „Двайсет години по-късно“ на Дюма (харесвах го повече от „Тримата мускетари“) го четох също толкова пъти.  Връщайки се в детството си обаче, на възраст от 12-13 години, претърпях литературен шок: прочетох Е. А. По и Дино Будзати, а книгите им ме зашеметиха. „Гордън Пим“ и „Тайната на старата гора“. Какви текстове! След като открих тези писатели, започнах да търся други, които се ситуират някъде във въображаемото пространство, разкрито ми от Алан По и Будзати. В някакъв момент, на 16-годишна възраст, открих Маркес и Фокнър. От този момент нататък „въображението“, придобито в следствие на любимата литература, придоби последователност, която не ме е оставяла и до днес. Бях любител на пътеписите и географските проучвания. Освен това исках, повече от всичко, да стана изследовател или археолог. Между другото, книгата „The Abominable“ на Дан Симънс е свързана с героите, които най-много са ме развълнували, когато бях дете: Джордж Малори и Санди Ървайн, за които никога нямаше да научим, може би, ако не бяха завладели Еверест още през 1924 г.

Х.У. Как се случи твоят дебют и каква е историята на твоя псевдоним Себастиан А. Корн?

С.К. Дебютирах през 1993 г. в „JSF“ („Списание за научна фантастика“) с разказа „Снорки“ за един делфин, използван във военните мисии. Историята на псевдонима е малко по-сложна и малко по-стара. Бях в Бреаза с братовчед ми – художника Йовик (новела на Себастиан А. Корн, публикувана в серията „Новели от хилядолетието“) и, за да бъда по-точен, той ми постави този псевдоним и излезе… Ф. К. Корнул.  По-късно през 90-те години, когато започнах да участвам в литературни конкурси за научна фантастика, все още мислех за псевдоним и си спомних за епизода в Бреаза. „Себастиан“ е свързан с първия ми опит да публикувам стихотворение  в проза в „Литературна Румъния“ през 1976 г., когато подписах писмо до главния редактор на изданието с името… не се смей… Себастиан Гард. Струваше ми се, че звучи по-загадъчно, че съм по-лош, но това нещо не впечатли главния редактор. На мен обаче ми хареса, така че свързах Себастиан с Корн и си дадох псевдонима, към който добавих „А“ от Аарон, еврейско име, което харесвам.

Х.У. Как стигна до сътрудничество със „Списание за научна фантастика“ и как стана част от  Тези, които не го правят?  И, в същия дух, защо научна фантастика?

С.К. През 1993 година се състоя срещата на „Ploconul de la Ploiești“ (национален фестивал за научна фантастика в Румъния) в Плоещ,  което беше най-пристежното име в румънските фестивали.  На него бях награден с „J. Hristo Ltd”. След като получих наградата, започнах да изпращам текстове за публикации на различни места. Отговори ми Ади Бънута от „Списание за научна фантастика“. Срещнахме се, дадох му „Снорки“, което беше споменато по-горе, към което добавих още няколко новели и разкази. Нямах представа за Тези, които не го правят, точно както и те не знаеха за мен, с изключение на това, че текстовете, които пишех, бяха част от същия този литературен „път“, така че беше съвсем нормално да се срещна с тях – с Мике, с Ивон, с Дон Симон, с Дору Стойка… Що се отнася до научната фантастика… За нас научната фантастика беше една въображаема област в литературата, която практикувахме. Ако ни беше попитала по онова време какво точно пишем, не бихме могли да кажем, че пишем една стандартна научна фантастика и никога не сме го заявявали. Нещо, което ни се е струвало, и все още ни се струва, по-скоро като начин, но сме писали (и пишем) концепция, която бих нарекъл „синтез“. Но какво значение има моето мнение и мнението на Тези, които не го правят? Ние пишем. Точка.

Х.У. Бил си част от поколението на „Списание за научна фантастика“. Спечелил си много награди и си един от първите от твоето поколение, който е публикувал не само няколко истории, но и романи, всички в престижни издателства. Мислил ли си някога да напуснеш основната си работа и да се занимаваш само с писане?

С. К. Винаги мисля за това, когато имам много да пиша, защото нямам достатъчно време, но как бих могъл да го направя… Хирургията беше, и е, моя страст. Това е адреналин. Прекалено много ми харесва, за да я изоставя. Освен това мисля, че един автор или писател, както искаш го наричай, трябва да живее, заобиколен от много опит, така че той също се нуждае от работа, дори и само, за да печели редовно пари.

Х.У. Какво можеш да ми кажеш за книгите, които публикуваш под други псевдоними? Какви са те? И защо още един псевдоним? Има ли книги, с които си по-малко горд от другите, публикувани под „официалния“ псевдоним?

С.А. Имаше книги, писани по поръчка на редакторите. Имах нужда от пари и влязох в тази игра заради финансовата част. Предпочитам да не мисля за тях. Ако не беше ме попитал за тези неща с причина, аз не бих се сетил за тях. Литературата обаче не трябва да има финансови подбуди, т.е. не е нужно да започнеш да пишеш книга с мисълта, че ще спечелиш пари от нея. Писането е ритуал, с който писателят разкрива света пред читателите, това е нещо като сложен „ексхибиционизъм“, разкриващ най-силните ти желания. Но за да отговаря на въпроса ви, ще ти кажа, че не, не се гордея с тези книги.

Х.У. Новият ти роман се появи в „Немира“ „Ще се върнем в Мурибека“, това е, според твоите думи, „възможност да се говори за комунизма срещу капитализма, консуматорството срещу морала“. Можеш ли да разкажеш малко за това?

С. К. Ако ми беше казал преди 20 години, че ще напишеш книга, за да балансираш правилно лявото и дясното, бих казал, че си малко луд: по онова време си представях, че съм… всъщност не си представях, аз бях от десните либерали, написах и статия в „Дилема“ на тема „Острови в мрежата“, четейки по онова време Брус Стърлинг. Междувременно обаче станах критичен към нашето общество, и не говоря само за румънското, не приличаше на това, което се надявах да се случи на всички нас в следобеда на 22 декември, когато започна откъм центъра на Букурещ, щастието, че комунизмът се разпада. Следователно идеологическият фон на този роман, в който трябваше да се появяват руснаци, евреи, потомци в подкрепа на този конфликт: комунизъм срещу капитализъм. Ето защо се страхувам от този роман: ние, румънците, имаме една реакция на „по-добре не“, когато става въпрос за руснаците, това е реакция, която познавам добре, защото и аз съм я имал дълго време. От друга страна, руското изкуство, литература, филми, музика са много емоционални, но руснакът като „политически актьор“ събужда у нас чувство на отхвърляне. Интересувах се от анализа на Русия, руснаците и тяхното усещане за имперския месианизъм, като основен модел на мислене, който бе преобладаващ за комунизма, и аз също предложих да го противопоставя с южноамериканските модели на мислене, които също имат дълга идилия с комунизма. Опозицията беше свързана с конфликта между героите в текста –  единият въвлечен от колективизма, а другият от индивидуализма. Така се успокои фона на конфликта в „Ще се върнем в Мурибека“ И накрая, това е само един план на романа, няма да обяснявам подробно.

Х.У. Как виждаш така нареченото движение „SF&F” у нас? Какво се е променило през последните 20 години, откакто си започнал да пишеш или публикуваш?

С. К. Трудно е да се даде отговор. Това, което ми харесваше преди, от ерата на „Списание за научна фантастика“, бяха срещите, където обсъждахме литературата и не само. Ние пряко взаимодействахме. Не ми харесваше да се дирижира мнението по онова време.  Тази ера си отиде, някои плачат за нея, но аз не съм сред тях, защото се появи нещо, което ми харесва: мненията се разпръскват в уебсайтовете и блоговете. Този вид взаимодействие не представляваше интерес за дискусия, лице в лице, която на мен ми доставя по-голямо удоволствие, но е тежко идеологическо изпитание, което постепенно се коагулира в добре дефинирана тенденция, която е критична, изискваща, радва се под закрилата на аватарите.  Не вярвам, че научнофантастичното движение е по-добро или по-лошо от други движения –  мисля, че научната фантастика като цяло реабилитира големите идеи от миналото, които напоследък станаха много холивудизирани, повърхностни, отрезвиха критиците и раздвижиха силите дори на движения в САЩ и Великобритания.

Източник: https://metatexte.wordpress.com/2017/06/22/sebastian-a-corn-avem-obligatia-sa-ne-luam-la-trinta-cu-sistemul/

Facebook