Смъртта на диктатора

Казвам се Валерия Стефанова. Завършила НАТФИЗ, специалност „Драматургия“, след това за разнообразие магистърска програма „Литература – творческо писане“ към ФСлФ на СУ.  В момента водя рубрика за книги в сайт и съм докторант в БАН. Пиша предимно за удоволствие. Резултатът са няколко пиеси и кратки разкази, публикувани в сайтовете „Сборище на трубадури“, „Свободно поетическо общество“ и списание „Дракус“.

Умиращ. Така каза бащи ми. Нито жив, нито мъртъв. Здраво вкопчен в граница между двете състояния. Прекалено здраво. В нашата страна съществува вековна традиция – когато диктаторът умре всички плачат за него. Израз на последно подчинение пред лидера. В моя случай – благоприличие. Така е редно. Макар че за моето семейство смъртта на диктатора е единствено повод за радост. Баща ми е негов наследник. А да си син на диктатора означава да имаш възможности, каквито другите нямат. Да знаеш неща, които те не подозират. Да пътуваш. През целия си съзнателен живот мечтая за това. Да видя останките на една цивилизация, която трябва да отричам. Ако не познаваш врага не можеш да го победиш. Мотото на династията ми. Десет поколения диктатори. Десет поколения власт. Тайната на успеха е съвсем проста. Знание.

Когато умре диктатор, след сълзите, преклоненията и останалите досадни подробности от традиционната тридневна погребална церемония, тялото се полага в херметически затваряща се метална статуя. Преди няколко хилядолетия в Египет са правели нещо подобно с фараоните. Не знам защо. При нас целта е да се избегне злоупотреба с генетичния материал. Това, естествено, се знае от много малко хора. Обикновените хора смятат, че по този начин се съхранява мъдростта на лидера. Качество, което не всеки диктатор притежава.

Очакването постепенно започва да изнервя баща ми. Кара го да се чувства уязвим. Дава време на съперниците му да планират как да се домогнат до властта, която по право принадлежи на него. Поне той е убеден в това. Всъщност всеки, способен да прояви достатъчно изобретателност, за да се отърве от него, напълно би заслужавал правото да стане диктатор. В това отношение законът е категоричен. Кръвта не те прави наследник. Поне не твоята кръв. Докато очакваме диктаторът да умре, не можем да напускаме резиденцията му. Баща ми трябва да е до него и да обяви смъртта му. Плачейки. Когато го попитах ще може ли, той каза, че хората плачат и от радост. Освен това едно основните качества, които трябва да притежава всеки мъж с политически амбиции, е способността да лъже убедително. Умение, над което работя особено упорито.

За мен чакането е възможност да прекарам повече време в библиотеката на резиденцията, до която все още не би трябвало да имам достъп. Влизането в залата е лесната част. Кодът за достъп е това, което не всеки може да открадне. Има един код, който дава достъп до всяка информация от всеки компютър и индивидуални кодове за всеки архив. Пътят към знанието е точният код. В момент като този смъртността при чиновниците рязко се увеличава. Част от тях умират, защото тайните на диктатора трябва да умрат с него. Част от тях, защото трябва да се освободят места за доверените хора на наследника му. Така или иначе изчезването на един помощник библиотекар не прави особено впечатление.

Докато се лутам из изобилието от информация, попадам на Ричард III. Тази история винаги ме е обърквала. По някаква необяснима причина отношението към него е странно. Само защото е отстранил няколко братя и племенници от пътя си към властта, всички го мразят. Баща ми винаги го е давал като пример за подражание. Той за негов късмет няма братя. Моят брат от друга страна… Не би бил заплаха. Не само защото баща ни ясно показва предпочитанието си към мен. Както и майка ни. Момчето просто не е достатъчно умно, за да постигне или задържи власт. Фактът, че е по-голям, също няма значение. Това не е определящо за наследствеността от векове. Бавният му говор, отнесеният поглед, тромавите движения, до голяма степен са причина за моето съществуване. Според баща ми още на третата година е било повече от ясно, че ако иска наследник, ще трябва да има още едно дете.

Точно когато се измъквам от библиотеката се чува сирената. Пронизителен, нисък, жален вой. Не успявам да сдържа усмивката си. Диктаторът е мъртъв. Вървя към голямата зала, в която смъртта му ще бъде обявена официално, бавно и с поглед забит в земята. Така е редно. Знам точно къде трябва да застана. За всеки, който гледа церемонията, ще стане ясно какво означава това. Населението на страната е тридесет милиона. Всеки, който по някаква причина пропусне церемонията, ще умре. Заставам от дясната страна на баща ми. Виждам едрите сълзи, които се стичат по бузите му и капят върху мъртвия диктатор положен на пода пред него. Чувам как гласът му трепери от вълнение, но не разбирам дори дума от онова, което казва. Единствено, за което мога да мисля е, че очите ми дори не могат да се насълзят. Тогава усещам болката. Силна, кратка, но напълно достатъчна, за да се разплача. Още по-лесно става, когато виждам иглата в ръката на брат ми. Значи все пак не е толкова глупав. Сега имам наистина добра причина да го премахна от пътя си. За да може един ден всички да плачат за мен.

Facebook