Човекът в търсене на безсмъртие: Дон ДеЛило и Николай Теллалов

Елена Борисова

Докладът е публикуван в: Литература и техника. Сборник с доклади от научна конференция. 2018, ISBN: 978-954-07-4486-5,  с. 300-308

Whether or when a body change could lead to a change in consciousness? What makes one feel insecure having nanoimplant, which could set him or her free? These are some of the questions which the novels “Zero K” (2016) by don DeLillo and “10-9” (2007) by Nikolay Tellalov pose, through fabulous fiction characters representing the future of humanity. In the very center of interpretation of the recent text is the impetus of genetic engineering and biotechnology, presented in the novels: to gain a complete knowledge of the unknown biological rhythms, with which nature sustains life. The ways where technologies overcome physiological and psychological boundaries and help to create posthuman (superhuman) are considered.

Key words: science fiction, genetic engineering, biotechnology, transhumanism

Всеки иска да притежава края на света.

(Из „Нула К“)

От най-стари времена медицината се е основавала на една проста идея: да „поправя“ в живото това, което е било „повредено“ от болестта. Мисловната ѝ рамка е била главно терапевтична. Началото на XX век е време, в което учените все по-уверено проникват в механизмите на природата и използват нейния градивен материал, за да реконструират, усъвършенстват незадоволителната вече жизнена среда. Бионауките и развитието на биотехнологиите разширяват своя изследователски обхват, но и правят възможен нов тип намеса. Онова, което досега беше „дадено“ като органична природа и в най-добрия случай можеше да се „култивира“, днес попада в полето на целенасочена интервенция.

Настоящият доклад е провокиран от устрема на генното инженерство и биотехнологиите в романите „Нула К“ на Дон ДеЛило (2016) и „10-9“ (2007) на Николай Теллалов да бъде достигнато цялостно знание за все още неизяснените докрай биологични ритми, с които природата поддържа живота. Освобождавайки живота от неговата тленна обвивка, познанието вече се стреми към постигане на безсмъртие. Подобна проблематика е засегната и в други произведения на българската и световната фантастика: „Корпорация „Безсмъртие“ (1959, бълг. прев. 1992) на Робърт Шекли, „Прекрасният нов свят“ (1932, бълг. прев. 1990) на Олдъс Хъксли, Грег Беър „Кървава музика“ (1985, бълг. прев. 1997), „Клонинги“ (1975) на Весела Люцканова, „Звездите идват по-близо“ (1969) на Недялка Михова, „Да избереш себе си“ (1996) на Любен Дилов и др.

Фантастичното на пръв поглед изобразяване на пътищата за постигане на човешко безсмъртие намира своите перспективи в реалността: в международния проект „Човешки геном“[1] , чиято цел е да разкодира човешката ДНК и да подобри функционалността на организма; в едно съвременно интелектуално и културно движение, наречено трансхуманизъм[2], обединяващо учени от цял свят около идеята за усъвършенстване на човешкия вид посредством възможностите на новите технологии. Трансхуманистите пледират за технологична възможност на лица без тела – еманципиране на субекта от всякакъв конкретен носител и запазването му като „чиста“ информация. Планът за удължаване на живота вдъхновява създаването на движение „Русия 2045“[3], регистрирано през 2011 г. В хода на проекта „Безсмъртие“ е планирано изграждането на аватар – изкуствено тяло, което първоначално ще бъде управлявано със съзнанието от разстояние. Втората стъпка е пренасянето на мозъка в изкуствения аватар. Когато аватарът се износи, информацията от човешкия мозък ще бъде прехвърлена в изкуствен мозък, нанооблак или холограма.

В двата романа безсмъртието е постижимо с помощта на модерните технологични открития. В „Нула К“ на Дон ДеЛило тялото на отиващата си от живота Артис е замразено, посредством временно криогенно консервиране. Бъдещето предлага „нов вид ландшафтно изкуство с човешки тела в състояние на временна безжизненост“ (ДеЛило 2016: 22). Учените преосмислят живота:

Симулираме края, за да го изучаваме и да оцелеем. Променяме бъдещето, придърпваме го в нашата непосредствена времева рамка. […] Ще излезем отново на повърхността в киберчовешка форма и Вселената ще ни говори по съвсем друг начин (ДеЛило 2016: 70–71).

Затвореният комплекс, където се осъществяват интервенциите върху човешките тела, се превръща в модерен вариант на града на поклонението Йерусалим. Към този „остров на безсмъртието“ отдалече се стичат хора в търсене на някакво висше създание или поне на научен процес, който да предпази тъканите на тялото от разлагане. Технология, основана на вяра. „Друг бог. […] Само че e истински, реален, изпълнява обещанията си“ (ДеЛило: 14).

 В романа на Николай Теллалов главният герой Атанас е „реставриран“ посредством нанотехнологична намеса в неговото тяло.

Като следствие, всички тъкани оздравяват за сметка на вътрешните ресурси. А ремонтът на ДНК фактически кара биологичното време да се връща назад (Теллалов 2007: 45).

За поддръжането на идеално здраве с помощта на нанотехниката, реконструкцията на ДНК веригите, се заговаря още през 1959 г. в лекция на физика Ричард Файнман. Той предлага много подходи към наномащабното производство, включително и усъвършенстване на микроскопичните технологии. През 1986 г. в своята книга „Двигатели на сътворението“ (“Engines of creation”) Ерик Дрекслер изгражда теория за възможната нанотехнологична революция:

Ще използваме молекулярната технология, за да се погрижим за здравето […]. Болните, старите и ранените страдат от неправилно подреждане на моделите на атомите […]. Устройствата, които могат да пренареждат атомите, ще могат и да ги настроят правилно. Нанотехнологията ни позволява да направим фундаментален пробив в медицината (Drexler 1986: 84)

Пътят на моделиране на човешкото тяло преминава през различни форми на псевдосоматичност – замяна на отделни части на тялото с изкуствени, които са по-съвършени при събирането и доставянето на сетивна информация до мозъка, „както и при изпълнение на неговите команди за движение на тялото, а в крайна сметка – и през т.нар. телесно протезиране – подмяна на цялото тяло с по-стабилна и по-лесно контролируема физическа среда, в която да бъде разположен мозъкът като носител на съзнанието“ (Ставру 2016: 101).

Романите отправят множество тревожни въпроси относно границите на телесността, идентичността и трансформацията на човека в нещо друго. Какво ще е, когато се събудиш? Същото тяло ли ще имаш, или подобрено? Съзнанието непроменено ли ще бъде? Дали новите технологии ще позволят мозъкът да функционира на нивото на идентичността? Защото с всичката нанотехника в себе си – ЩЕ ЛИ останат хора?

Изобразено е бъдеще, което не чака бъдещето – то вече се случва, макар и все още в зародишна форма и крайни идеологии. Нанонаучният поглед както в науката, така и в художествената литература картографира възхода на постбиологичния живот чрез разпръскване на тялото. Това, което още през 80-те години Дреклсер представя като идеология за нанотехнологичното бъдеще, трансхуманистите се опитват да реализират в близките 30 години – да поправят с малки асемблери всички клетки в одушевеното тяло и да върнат живота на мъртвите.

В своето изследване „Човешкото тяло. Между въплътеността и конвенцията“ (2016) Стоян Ставру разглежда особената роля на телесността за опознаването на пространството около нас и за определянето на това, което сме. Тъй като хората, като субекти на познание, нямат директен достъп до света, последният им е представен през способностите за възприемане на тялото. Това, което приемаме за истина в определена ситуация, зависи и от нашето „въплътено разбиране на тази ситуация“.

С понятието проприоцепция авторът описва вътрешното усещане за местоположението на отделните части на тялото ни и я свързва с т.нар. усещане за азова въплътеност, включващо телесната схема[4] и телесния образ[5]. Телесната схема е вродена и е налична (функционира) още при новороденото.[6] Мозъкът е генетично програмиран, по думите на Ст. Ставру, да се развива по начин, при който очаква да „намери“ органите, характерни за човешкото тяло. Движенията на тези органи през пренаталния период от развитието на фетуса потвърждават неговото „очакване“ и развиват съответните части на кортекса. Така спонтанните повторения на координатни движения между отделните части на тялото утвърждават генетично предопределени телесни схеми.

Как се отразява усещането за тази азова въплътеност у Артис, героинята на Дон ДеЛило, чието тяло е отделено от главата, а самата глава е замразена отделно? Жизнените ѝ органи са извадени и се съхраняват отделно, заедно с мозъка, в изолирани съдове, наречени органни капсули. Тялото умишлено е премахнато като биологичен заглушител, който изпраща твърде много неполезни, излишни и замъгляващи сигнали към мозъка/съзнанието. Съществуването на героинята се свежда до състояние на „информация без тяло“, освободена от хаоса на своята биологична сетивност. Същевременно обаче подобно кибернетично безсмъртие противоречи на човешкия опит, който винаги е опит на, във или около тялото. Поддържането на фантомно тяло в едно обезплътено и поставено в органна капсула съзнание проблематизира представата за света след тялото като свят, подчинен на имитация на тялото.

Но дали съм тази, която бях? […] Знам, че съм вътре в нещо. Аз съм някой вътре в това, в което съм. Това тялото ми ли е? То ли ме прави това, което знам и което съм? Не мога да позная, нито да усетя къде съм (ДеЛило 2016: 163, 165).

Светът и тялото се смесват именно благодарение на телесната схема. Тялото е повече от част от пространството, то е референтната рамка, спрямо която се отразява пространството. Посредством художественото представяне на оголения мозък на героинята, поставен в органна капсула, Дон ДеЛило припомня една стара мечта на науката за функционирането на човешкия мозък като „мозък във вана“[7]. Но това е междинният процес по пътя към „освобождаването“ от тленната обвивка, финализиран обаче у героя на Николай Тeллалов. Съзнанието на Артис е редуцирано до „раздразнен мозък“, мозък, чиито неврони се стимулират, независимо от физиологичната среда. Тя не усеща, нито познава пространството, където се намира, защото няма реално присъстващи сетива, а само определена „памет“ за тяло, което не е налично в момента. Телесната схема „помни“ съвкупността от опорно-двигателни програми и навици, а в случая с героинята – налице са единствено появилите се в съзнанието ѝ думи. Думите в този момент функционират като особена „жива телесност“, която е едновременно видима, но и фантомна, разпадаща се заради липсата на материална устойчивост, характерна за човешкото тялото: „Струва ми се, че мога да видя онова, което изричам.; Какво означава „докосвам“?; „Опитвам се да зърна думите“ (ДеЛило 2016: 166, 167). Дисфункцията в телесната схема провокира героинята към търсенето на нещо познато, собствения ѝ глас, за да получи доказателство за своето съществуване.

От друга страна, телесният образ, представляващ нашата представа за собственото ни тяло, също е разколебан, защото героинята е изгубила чувството за собственост[8] към тялото. Телесната схема и телесният образ се различават по начина, по който репрезентират тялото. Ако телесният образ, по думите на Ст. Ставру, представлява една абстрактна и частична репрезентация на тялото-обект, която винаги се съсредоточава (фокусира) върху съзнателното възприемане на конкретната част от тялото, то телесната схема е холистична и интегрира отделните части на тялото-субект в едно общо предсъзнателно усещане.

 Артис е безсилна да познае, усети заобикалящата я действителност. За познанието, по думите на Им. Кант е необходимо: „първо, понятието, чрез което изобщо един предмет се мисли (категорията), и, второ, нагледът, чрез който предметът се дава“ (Кант 2013: 176). Ако на понятието не му се даде съответстващ наглед, то по форма би било мисъл, без всякакъв предмет, и по този начин чрез него не е възможно никакво познание, нито би могло да има нещо, към което мисълта може да се приближи. Реалността на външната действителност, единственият източник на сетивно многообразие на нашия опит, остава недостъпна за затворения в органната капсула мозък, „тя (Артис) не може да се види, да си даде име, да определи колко време е минало, откакто е започвала да мисли това, което мисли“ (ДеЛило 2016: 166).

 Всяка наша картина на света е възможна посредством актовете на обективизиране, на преобразуване на простите впечатления в определени и оформени в себе си „представи“. Заобикалящата ни действителност се подрежда не според формата на външното и вътрешното възприятие, а според начина, по който – в зависимост от правилата на каузалното мислене – си принадлежат. Недостъпността на материята – нейното тяло – провокира хаотично конструиране на форма, несъответстваща на собствените ѝ представи за това, което е била и това, което е в момента: „Очите затворени. Женско тяло в капсула“ (пак там: 167).

Това е цената, която трябва да бъде платена за постигането на безсмъртие. Подложена на биомедицинска обработка, редактиране на мозъка, от нея остава единствено памет, самоличност, но на съвсем друго ниво. Живее фантомен живот, заключена зад фасадата на мозъка. Артис е една от тези, които в един момент ще излязат от капсулите, „ще бъдат хора извън историята. […] освободени от мъртвилото на миналото, от размитите минути и часове“ (пак там 2016: 136). Съзнанието като „чиста информация“ ще бъде пренесено в небиологичен носител или върнато обратно в „консервираното“ ѝ за бъдещи употреби тяло. Тази особена хибридизация на героинята, първата стъпка към нейното подобрение, предизвиква разстройство на идентичността, двойно позоваване на субекта, идентифициращ се едновременно с биологичното си тяло чрез обичайната телесна схема, но органната капсула провокира смущението на мозъка, защото Артис не може да „познае“ обвивката, която на този етап поддържа по особен начин съществуването ѝ.

Романът на Дон ДеЛило разгръща хипотетичен сценарии за бъдещето на собствените ни тела, за посоките на трансхуманизма и неговия прометеевски проект да постави науката и технологиите в служба на реализирането и надхвърлянето на човешкото. Тялото изгубва своята автономия, променя стойностите си, преминава в милиони цифрови огледала. Орган за данни. Тялото на андроида. Дизайнерското тяло. Именно такова дизайнерско тяло придобива Атанас в романа „10-9“, подобрен от нанороботите:

Наблюдаваше как се променя кожата му, как изчезва старческия тен, изглаждат се бръчките, възстановяват се фоликулите на космите. […] Склони да задейства програма за постепенна смяна на кръвта си с „функционален флуид“, който можеше да запази естествения цвят на кръвта (Теллалов 2007: 57, 59).

Дигиталната циркулация на плътта, трансформацията на човешката форма, образите на разпръскването на предишното тяло на героя и навлизането в постбиологичен живот превръщат безсмъртието в реалност. Човешкото същество в романа е поправено, трансформирано, усилено. Главата на Атанас е била съхранявана в бронирана капсула и след трийсет години „преди ревитализацията, преди да дестазират мозъка ви, макроасамблерите синтезираха ново органично тяло въз основа на ДНК-то, извлечено от… от главата“ (Теллалов 2007: 101).

В романа на Дон ДеЛило хората доброволно чакат да умрат в специално отделение Нула К, където тялото в един момент губи характерните белези на притежателя, захвърлено в яма сред „камара от стърчащи ръце, ужасяващо извъртени глави, голи черепи, голи тела с преплетени крайници, безполови хора“ (ДеЛило 2016: 141).

Науката, представена в произведенията на Дон ДеЛило и Николай Теллалов, не е просто плод на фантастично изображение, не е просто натрупване на невероятни научнофантастични хипотези, а е средството, с което авторите проникват в нравствените, социално-психологическите проблеми на настоящето и бъдещето. Все още в зародиш, но усилено разработвани проекти търсят пътища към човешкото безсмъртие. Вградени с милиони в телата ни, нанороботите ще ни информират в реално време за появата на физически проблем. Самите ние живеем в свят на постоянно техническо и социално ускоряване и ставаме свидетели не само на модернизиране на човешката природа, но и на необходимостта от морализиране на същата тази природа. Като се започне от първите операции на сърцето и мозъка и се премине през трансплантацията на органи, генетичната терапия винаги е имало дискусии за това дали не се достига граница, отвъд която и медицинските цели вече не могат да оправдаят по-нататъшното технологизиране на човека.

Преминавайки границите, научната фантастика реагира на възможните реализации на развитието на познанието. Фанатичните речи на учените в романа на Дон ДеЛило провокират да осмислим собствените ни граници:

Смъртта е културен артефакт, не е строга присъда за неизбежното за човека. И дали те са същите, които са били, преди да влязат в камерата? […] Ще колонизираме телата им с наноботи. Ще подмладим органите им, ще регенерираме системите […] Те ще се превърнат в обект на нашите изследвания, в играчки, с които ще се забавляваме (ДеЛило 2016: 76, 77). .

Идеологията на трансхуманизма отхвърля идеята за човешките граници, прибягвайки до средствата на науката и технологиите. „Обявяваме се за употребата на науката за ускоряването на нашето преминаване от участта на човеци към тази на трансчовеци или постчовеци. Физикът Фрийман Дайсън споделя: „Човечеството е първата стъпка, но не и последната дума…“. Ние не приемаме нежеланите аспекти на човешкия си жребий. […] Смятаме, че е абсурдно смирено да приемаме т.нар. естествени граници на живота ни във времето“ (Фери 2017: 37–38).

Къде обаче е границата на различие в тялото, след която възможността за разбиране се поставя под съмнение? Склонни ли сме в името на науката да пренебрегнем човешкото?

Произведенията на Дон ДеЛило и Николай Теллалов поставят въпроса за това какво е да бъдеш човек ,и в отговора на този въпрос се крие ролята на технологиите в непрекъснатия напредък на нашия вид.

Цитирана литература

ДеЛило, Дон. 2016. Нула К. София: Обсидиан.

Кант, Имануел. 2013. Критика на чистия разум. София: АИ Проф. М. Дринов.

Ставру, Стоян. 2016. Човешкото тяло. Между въплътеността и конвенцията. София: Сиела.

Теллалов, Николай. 2007. 10-9 . София: Весела Люцканова.

Фери, Люк. 2017. Трансхуманитирната революция. София: Колибри.

Drexler, Eric. 1986. Engines of creation. New York: Anchor Books.


[1] През 1977 г. английският биохимик Фредерик Сангър публикува метода за дидезокси секвениране на ДНК. Това създава предпоставки през 1988 г. за появата на HUGO (Human Genomic Organization) – международна научна организация, работеща върху разкодирането на човешкия геном. Ръководител на проекта е Франсис Колинс (физик и генетик).

[2] Терминът „трансхуманизъм“ е въведен от биолога Джулиън Хъксли (брат на романиста Олдъс Хъксли) през 1957 г., преди да добие съвременния си смисъл под перото на Ферейдоун М. Есфандиари (FM-2030) през 70-те години (публикуван по-късно в книгата му “Are you a transhuman?” през 1989 г.)

[3] Създател на движението е руският икономист Дмитрий Ицков.

[4] Телесната схема осигурява способността да локализираме себе си и да се движим в пространството. Тя е съвкупност от моторнодвигателни програми и навици. Телесната схема функционира под прага на персоналния живот – осъществява се автономно и автоматично, като фонов процес, който работи независимо от нашата съзнателна воля.

[5] Телесният образ представлява организиран и интегриран телесен опит. Той включва не само сетивни възприятия за собственото ни тяло, но и съвкупност от ментални представи, вярвания за човешкото тяло както и емоционалното ни отношение към него. Телесният образ е съзнателно възприемане и интерпретация на нашето тяло и на неговите характеристики и поведения.

[6] Доказателство за това, до думите на Ст. Ставру, дават преживяванията за фантомни крайници при хора, които са родени без такива крайници – те усещат своята ръка или крак, въпреки че никога не са притежавали такива.

[7] Идеята за обезплътения мозък (“brain in the vat”), посредством поддържането му в химически разтвор и стимулиран през своите неврони, е представена за първи път от Хилари Патън през 1981 г. в разгърнат мисловен експеримент.

[8] „Чувството за собственост“ в когнитивистиката представлява усещането на тялото и неговите движения като наши собствени.

.

Tags: ,
Facebook