Бъдещето на изтощения разум в романа „Летящата планета“ на Александър Ненов
Елена Борисова, Рени Янкова
Откъс от доклад, представен на конференцията „Зависимият човек. Фактори на зависимостта“
Процесите на трансформиране/усилване на човешката природа в нейната физическа и ментална същност са обект на интерес не само от страна на научната фантастика, но намират проявления в съвременни проекти и научни разработки в областите на медицината, физиката, биохимията и т.н.[1] Въпреки че научната фантастика често се опитва да изправя читателя пред неизвестното, истинските ѝ прозрения и конструирането на научнофантастичен свят остават най-често в сферата на познатото. Основната ѝ стойност е да ангажира около конкретен набор от проблеми, които самата наука поражда и които не принадлежат на бъдещето, а на настоящето. Макар и с афинитет към проникване в неизвестното, чрез смели хипотези на въображението, научнофантастичният жанр представя най-вече възможните заплахи за обозримото бъдеще, но не с дидактичен и осъдителен тон, а чрез развитието на въпроса „Ами ако…“.
Така често изглежда, че научната фантастика изпада в концептуално противоречие. От една страна, дава заявката да разгръща проблемите на бъдещето, а от друга – трудно успява да надскочи познавателните навици на настоящето. Например чуждоземните светове, конструирани в произведения на Любен Дилов, Недялка Михова, Павел Вежинов, Николай Ватов, както и в книгата на Ненов, твърде силно се доближават до вече известното на човека за формите на живот, обитаващи Земята. Същото важи и за образите на инопланетяните в „Тежестта на скафандъра“ (1969), „Интра“ (1989), Гибелта на Аякс (1973), Сините пеперуди (1980), „Брегът на пеперудите“ (2000) и др. Тази прекалена близост между фикцията и реалността във фантастиката повдига критично въпросите за нейната най-важна функция – да прогнозира и да коментира идейно, етически и естетически проблемите на бъдещето.
За да коментираме проблемите на научната фантастика в настоящия текст ще се обърнем към философската система на американския прагматист Чарлс С. Пърс (1839–1914). Към темата за фантастичното и неговата способност едновременно да остава тясно свързано с реалността, но и да проглежда в бъдещето, ще подходим през две концепции от философската система на Пърс – късната му космологична идея за „изтощения разум” и прагматистото му виждане за абдукцията и мястото ѝ в познавателния процес. Необходима е и уговорката, че изложеното тук съвсем не изчерпва всички посоки на анализ на фантастичното през призмата на Пърсовата философия. В теоретичен план, ще построим и радиус към една нова концепция в българската хуманитаристика – тази за „извънлитературното”.
Бъдеще и изтощеност
Близък до идеите на немските идеалисти, в късните си години Пърс се стреми да създаде динамична концепция за обяснение на вселената. Като най-плодотворна той разпознава идеята на Фридрих Шелинг (1775–1854) за материята като „немъртва“, определена с термина „изтощен разум“. Шелинг разглежда материята като потенциал от вече придобито познание и значения, които формират пласт от утвърден (изтощен) смисъл по следния начин: „Материята не е нищо друго освен разум, уравновесен в своите действия“ (Schelling 1978: 120) и може да бъде разбирана като „разум в състояние на потушеност“ (ibid.). Но в качеството си на „немъртва“, в даден момент изтощеността на значенията може да бъде снета и те да бъдат наново „съживени“ чрез мисленето. Така материята е феномен, който непрекъснато преминава от покой към активност, пораждайки смисъл или обновявайки вече постигнатите значения.
По-късно Пърс заема от Шелинг концепцията за „изтощения разум”, защото приема динамиката като една от най-важните характеристики не само на материята и на обектите, но и на цялата вселена. Пърс подчертава:
Единствената разбираема теория за вселената е тази на обективния идеализъм, това, че материята е изтощен разум, вкаменени навици, превърнати във физически закони (EP 1: 293) [превод – Младенов 2011: 145-6].
Концепцията за „изтощения разум“, заедно с метафизичното разбиране за движението на вселената и феномените между силите на тихизма (спонтанност, шанс), синехизма (траене във времето и пространството) и агапизма (съзидателната любов), формират рамката на Пърсовия обективен идеализъм, който удържа цялата му философска система.
Извънлитературността на научнофантастичното
Остава въпросът, каква отправна точка и перспектива за анализ на научнофантастичното ни дава Пърсовата концепция за „изтощения разум“?
Научнофантастичното винаги съдържа в себе си изтощен слой от клишета и навици за артикулация на реалността. Именно изтощеността удържа приемствеността в значенията и прави знаците в научнофантастичната литература разбираеми. Затова научнофантастичното често умишлено остава максимално близо до познатите феномени от обективната реалност, като конструира светове и образи, познати и близки на читателя. Такъв е случаят и в романа на Ненов, където новата планета е точно копие на Земята, а чуждопланетният разум приема човешка форма. Тази крайна изтощеност на знаците в романа не е непременно резултат от творческа слабостта на автора да разгърне един различен, фантастичен свят. По-скоро е съзнателен избор, който дава възможност на читателя да стъпи върху изтощените навици за разбирането на света, за да разполага с достатъчно свободна ментална енергия за осмислянето на етичните проблеми, поставени в книгата. Такива са диктатурата на „зелените”, която не се различава от всяка друга диктатура, позната на човечеството; жертването на хиляди животи, заради култа към естественото и природното; упадъкът и заклеймяването на технологиите – и това са само част от хипотетичните проблеми на бъдещето, към които Ненов насочва читателското внимание.
Изтощеността в научнофантастичното е необходима, често е и съзнателно търсена, заради способността си да дава на разума солидна основа от значения. Като стъпва върху тях научнофантастичното вече може да изпълни основната си функция – да конструира валидна хипотеза за бъдещето. Това прави и Ненов в „Летящата планета“ – създава един на пръв поглед добре познат чуждоземен свят, за да предположи смело, какви ще са моралните проблеми на човечеството в обозримото бъдеще.
Хипотетичното бъдеще
Така стигаме и до втория съществен въпрос за научнофантастичното. Ако то не може да функционира без отношенията си с извънлитературното, което носи висока степен на изтощеност, как би могло да поражда нови прогнозни концепции за бъдещето?
За да отговорим на този въпрос е необходимо да се върнем към философската система на Пърс и по-конкретно към метода на прагматизма, обобщен в максимата:
Разсъждавайки върху мислимите практически последици от даден обект, ние схващаме самия обект на нашата представа. Тогава нашата концепция за тези последици е цялата ни концепция за обекта. (W3: 266).
Навлизането в същността на прагматизма като философски похват би изисквало самостоятелно изследване, затова тук ще се спрем само на един от неговите основни аспекти – абдукцията. Тази логическа операция, известна още от Аристотел, е преформулирана от Пърс и е изведена до самостоятелен метод. В есетата си той я нарича „метод на отгатването“, защото изследователят създава хипотеза въз основа на познание с висока степен на изтощеност. Пърс дори нарича прагматизма си „логика на абдуктивния метод“. Но абдукцията единствено предполага какво би било възможно в обективната реалност, без да дава гаранции за истинността на предположенията.
За Пърс абдукцията е евристичен метод, който комбинира установени вярвания и мисловни навици, чрез които разумът може да направи скок към валидна хипотеза за бъдещето или за значението на непознат феномен.
Функцията на абдукцията да формулира обяснителни хипотези за реалността, като стъпва върху познатото, за да предположи с относителна достоверност, какво би било възможно в бъдещето, неминуемо я сближава с функцията на научнофантастичното. Дори един по-общ поглед върху научнофантастичната литература показва, че в основата си тя винаги се опира на абдуктивния принцип. Всяко произведение в този жанр е абдуктивно по характер – започва от изтощеното познание за реалността към настоящия момент, за да отскочи към повече или по-малко смели абдуктивни допускания за бъдещето. Така Пърсовите концепции за „изтощения разум” и за „метода на отгатването” предлагат ключ към изглаждането на привидното противоречие, в което е обвинявано научнофантастичното (посочено в началото на тази статия).
Перспективите пред изтощения разум
Романът на Александър Ненов „Летящата планета“ разкрива едно не много далечно бъдеще, в което човечеството е на прага на насилствено завръщане към на майката природа, насочвано от партията на Зелените. Ваксините са премахнати, билколечението и хомеопатията са единствените средства за справяне с болестите. Чрез всяване на страх и изграждане на нови ценности на непримиримост към всичко, противоречащо на естествените природни принципи, този нов тип диктатура има една цел: „спасяване на планетата с цената на всичко и това, което противоречеше на тази единствена цел, бе неприемливо“. (Ненов 2017: 21) В този „прекрасен нов свят“ приспособяването и подчинението на новия тип екологично мислене, захвърля науката в селскостопанския резерват, в който усилията ѝ са насочени единствено към отглеждането на картофи, към изграждането на по-устойчив и спокоен начин на живот, а само след няколко поколения „хората ще мислят, че Земята е плоска и се крепи върху гърба на костенурка“ (Ненов 2017: 93). Повествованието проблематизира потенциала и адекватността на тази нова политика, създавайки необходимост от връщане към високотехнологичните машини, с които учените трябва да осъществят космически полет към неидентифициран летящ обект, засечен в земната орбита. Събужда се човешкият импулс към покоряване на космическото времепространство, към среща с чужд разум.
Астронавтите попадат на планета, подобна на собствената им и още в самото начало се срещат със своя „спасител“, който възстановява наранените им тела с нанотехнологична намеса. Но и нещо повече – влива безсмъртие в телата им посредством тези малки асамблери.
Както ще стане ясно и от романа „Летящата планета“, познанието за Другия е основано на опита на собствената ни цивилизация и започва от нивото, перспективите и скоростта на нейното развитие. Същевременно прогностичната визия на научната фантастика задълбочава проблемите, опитва се да освободи мисленето от неговата изтощеност, за да изведе различията между земния и извънземния разум.
Представяйки новата планета като копие на Земята, Ненов навлиза в познавателните перспективи и неизбежната приемственост по отношение на знанията в човешката цивилизация. Предпоставка, която чуждият разум използва като средство за манипулация в романа.
Къщата отвън изглеждаше като къщите на типичен американски квартал – толкова идентична с тях, че наподобяваше макет, а не реална постройка. (…) Загреба още пръст с шепи и я поднесе към носа си, като дълго и съсредоточено вдишваше познатия аромат. (…) Нещо не беше наред. (Ненов 2017: 87-88).
Осмислянето на спецификата на познавателните перспективи и ситуации, в които са поставени героите, ще разгледаме през разбирането на Пърс за разума като безкрайна потенция за формиране на концепции, които по своята природа са знакови. Спонтанно възникналата мисъл, резултат от взаимодействието межу обективната реалност и познавателната способност на разума, бързо става подвластна на тенденцията за установяване на навици. Последната Пърс вижда като основа за еволюцията на вселената и на всичко в нея. Създаването на навици в мисленето и тяхното следване при сблъсъка с нов феномен е принципът, който гарантира континуалността, но и напредъка в мисленето. Затова не е изненадващо, че броят на тези навици непрекъснато нараства.
В романа на Ненов основните обекти, които трябва да бъдат опознати от човека, са чуждата планета и инопланетянинът (който се появява в човешка форма). Те са умишлено конструиран по подобие на вече познати за човешката група обекти. Колебанието на астронавтите в истинността на сетивно възприеманото задвижва семиотичния процес на търсене на значенията на непознатото. Това е моментът на разчупването на клишето, на измъкването от изтощеността на познанието. Съмнението и вярването са в основата на прагматисткото разбиране за реалността при Пърс. Както вселената се движи от хаос към установеност в еволюционната му космология, така и разумът се движи между състоянията на почуда и убеждение в същностите, до които се докосва. Съмнението е прагматистка предпоставка за познаването на света, именно поради способността си да извади разума от руслото на навика и да го отпрати към абдуктивни допускания. Точно това наблюдаваме и в описанието на първия контакт на земляните с чуждата планета в романа на Ненов. Въпреки приликите ѝ със Земята, за възприемащите е ясно, че това е различен, нов свят и тези прилики бързо стават тревожни за разума, отпращайки го към почудата, как изобщо те биха били възможни.
Тази планета се появява някъде в покрайнините на Слънчевата система, след което установяваме, че прилича на Земята… по външни белези. Кацаме тук и виждаме човек, който изглежда като нас и говори нашия език. (…) нито статистически е възможно, нито според биологичните закони (Ненов 2017: 88).
Опознаването на реалността на чуждата планета се движи по точките на научното изследване, описани в прагматистките есета на Пърс – съмнение, изследване, вярване. Именно съмнението е двигателят за научното познание, но и за справянето с всичко непознато и чуждо. То разчупва рамката на изтощеността и препраща разума към абдуктивни търсения. Без съмнението ефектът на абдукцията (а именно създаването но нови хипотези за реалността) не би могъл да се реализира. Не на последно място, тук виждаме и проявление на Пърсовия фалибилизм или концепцията за погрешимостта на познанието. На много места Пърс подчертава, че голяма част от познанието с което разполагаме днес, е „в основата си правилно” (CP 1.152), но това не означава, че някъде в бъдещето, когато науката напредне то няма да бъде отхвърлено или изменено дотолкова, че да се породи необходимостта да го анализираме по нов начин.
Обстановката, в която са попаднали астронавтите, е продукт на изтощени мисловни модели, спрямо които извънземният разум конструира реалността на новата планета. Ресурсите за постигането на тази цел са „взети назаем“, „всичко това е направено по образ и информация, която събрах от земната литература, за да ви накарам да се чувствате у дома“ (Ненов 2017:89).
Захвърлени в новото, земляните изграждат обяснителна хипотеза, посредством установените си мисловни навици и способността на разума да достига до определени заключения от конкретни предпоставки.
Така се раждаха идеите, че Нова Земя всъщност е второто пришествие и Азар всъщност е Божи пратеник, дошъл да спаси народа си, след като е изкупил своите грехове и сега хората отиват заслужено в рая, без да е нужно да умират физически. (Ненов: 139).
Тук търсенето на смисъла на непознатото се случва, чрез създаването на хипотеза за появата на Азар. А самото абдуктивно предположение запазва „спомена“ за своята изтощеност в библейската препратка към Второто пришествие. Новият технологичен бог предлага на човечеството еликсирът на вечната младост, Обетованата земя, възкачен на своя безсмъртен трон.
[…] всеки ще получи къща и двор, безплатна храна в изобилие. (…) На Нова Земя няма да се налага да работите, защото всичко се произвежда автоматично от роботи (Ненов 2017: 136).
Към Земята се насочват механичните ангели на „божията“ технологична благодат, за да поведат човечеството към бъдещeто, а то предлага утопията на вечния живот, на здравето и равенството, на безкрайния просперитет и лукс. Когато обаче Нова Земя започва да се отдалечава от земната орбита с половината евакуирано население, човечеството осъзнава, че цената, която трябва да плати е висока – това е неговата емоционална и физическа свобода.
Той (Азар – бел. Е.Б.) бе машина. Или човек, когото хилядолетията безсмъртие бяха превърнали в циник, ваксиниран от емоции, които вече не значеха нищо освен думи в паметта на изкуствения интелект (Ненов 2017: 182).
Чрез сблъсъка между рационалното и емоционалното научнофантастичната литература сигнализира за нефункционалността на човешкото познание, когато то бива откъснато от естествената си динамика и бива поставено в условията на крайна рационализация.
Вие ще обучите всички останали жители как да осъществяват тази връзка с вселената, която при нас липсва. Ще ни учите как да чувстваме, а не само как да мислим. Умение, от което нашите тела, съзнания или ако щете души са били ампутирани. (Ненов 2017: 187-188).
Посредством научнофантастичната призма, разгръщаща пътищата на познанието отново стигаме до идеята на Пърс, че последната фаза на еволюцията е тази на „кристализирал разум“. Етап, в който ще бъдат създадени логически хипотези за разбирането на всичко във вселената, а самата тя ще функционира изцяло по втвърдени принципи и закони. Но бивайки преди всичко математик и след това философ, за Пърс фазата на „кристализирал разум“ е онова, което представлява абсолютната нула в математиката. Тя е практически недостижима, но системата не може да съществува ако не се стреми към нея, следователно трябва да бъде дефинируема.
В романа „Летящата планета“, чрез абдуктивни допускания, но и чрез запазване на силната притегателна сила на изтощеността на познанието, Ненов коментира някои от актуалните проблеми в научната фантастика – безсмъртието, бъдещето на нанотехнологиите, стремежът на разума и в същото време непостижимостт на онова, което Пърс е нарекъл „кристализирал разум“. Фактът, че в края на романа извънземният иска от земляните да научат неговата цивилизация да чувства и да се свързва емоционално с обективната реалност, доказва фикционалността на тази последна еволюционна фаза на разума. Връщането към чувството и емоцията, са всъщност връщане към началото на познавателния процес, към Пърсовата първа категория (Първичност)[2]. Романът на Ненов дава добра отправна точка за коментар не само на актуалните теми в научната фантастика, но предлага възможност и за по-дълбоко вглеждане в теоретичните аспекти на научнофантастичното и неговите възможности да артикулира непосредствената и предполагаемата реалност за човечеството.
Използвана литература
Ненов, А. Летящата планета. – София: Фабрика за книги, 2017.
Младенов, И. Отклонена литература. Прагматистки прочит. – София: Парадигма, 2011.
–––– (2012) Извънлитературното. Знак и концептуализиране. В: Младенов, Иван et al (ред.), Извънлитературното/L’extralitteraire. – София: Издателски център „Боян Пенев“ и Парадигма, 23 – 38.
Феодоров, А. Прагматизъм и вдъхновение. Навик, норма, метафора. – София: Издателски център „Боян Пенев“, 2019.
Peirce, Charles S. (1931–1958) Collected Papers of Charles Sanders Peirce.Vols. 1–6, ed. by Charles Hartshorne and Paul Weiss, Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1931–1935; vols. 7–8, ed. by Arthur W. Burks. Cambridge, Mass.: Harvard University Press, 1958.
–––– (1992, 1998) The Essential Peirce: Selected Philosophical Writings. Vols. 1 – 2. Eds. Nathan Houser and Christian J. W. Kloesel. Bloomington and Indianapolis: Indiana University Press.
–––– (1982– ) Writings of Charles S. Peirce: A Chronological Edition. Vols. 1–6 and 8 (of projected 30), ed. by the Peirce Edition Project, Bloomington: Indiana University Press.
Mladenov, I. Conceptualizing Metaphors. On Charles Peirce’s Marginalia. – London and New York: Routledge, 2006.
Schelling, Friedrich W. J. System of Transcendental Idealism [1800], trans. by Peter Heath. –Charlottesville: University Press of Virginia, 1978.
Turley, P. T. Peirce’s
Cosmology. –
New York: Philosophical Library Inc, 1977.
[1] През 60-те години на XX век биотехнологиите и нанотехнологиите провокират човешкото съзнание към търсене на пътища не просто за удължаване на живота, а за радикална трансформация на Хомо сапиенс. Усещането за несъвършенсто насочва изследователския поглед към „усилване“ на тленната ни обвивка, изграждана и естествено усилвана от самата природа, която в един момент се оказва недостатъчна, за да задоволи нуждите на укоряващото се съвремие. Доказателство за това е интелектуалното движение наречено „трансхуманизъм“, което насочва усилията си към усъвършенстване на човешкия вид със средствата на технологиите.
[2] Поради комплексния характер на категориите на Пърс и от гледна точка на ограниченията на обема на тази статия, няма да навлизаме в тяхното обяснение. За информация по проблема, виж: Янкова, 2018.
