Българската нация – нация техническа, нация кибернетическа!
Разказът е побликуван в сп. “Тера фантастика”, бр. 15 (2015)
Снежана Ташева
Снежана Ташева е родена на 23.01.1987 г. Завършила е магистратура във Физически факултет на СУ „Св. Климент Охридски“, специалност „Физика на ядрото и елементарните частици“. Започва да пише на много произведения във форуми като www.knigi-igri.bg под псевдонима Jane Undead, има разказ, издаден на хартия в алманах ФантAstika 2013-14. Интересува се от наука и литература, особено много цени интелигентния хумор. Опитва се да пише хумористично, но невинаги ѝ се получава. Любимите ѝ автори фантасти са Робърт Хайнлайн, Станислав Лем и Лоис МакМастър Бюджолд. От нефантастите харесва Иля Илф и Евгений Петров. Слуша рок, метъл и ретро музика. В момента е хоноруван преподавател по физика в ТУ – София
– Е, колега, как са новите робо-студенти? – попита главен асистент Петров.
– А, много са добри – похвали се асистент Савов, докато отпиваше от бирата си. – Никога не сме имали такава висока посещаемост на лекции. И на упражнения идват, най-културно се включват към компютрите – знаеш, ония трошки от 2006-а, че и вирусите разчистват. После правят всичко за нула време.
– Да, и при нас в МЕИ са страшни. Ето, сега през сесията само те си взех изпитите. Другите говеда пак нищо не бяха чели.
– Само с Правците в Атомния практикум имаха проблем – замислено рече Савов. – Нямаше как, „натракаха“ си данните, като гледаха от екрана.
– Ей, тия изкопаеми още ли ги имате при вас, в „Атомна физика“? Що не ги смените с нещо по-ново, примерно някой Титаниум?
– Много са си добре. На Атомната по-нови не ѝ трябват. Че и вируси няма как да хванат, нали никой вече няма дискети за тях. Обаче казвам ти, тия роботи някой ден ще ни изядат хляба.
– Съмнявам се. Не всичко се свежда до помненето на прости факти, трябва и връзка да се прави между тях.
– Както винаги скептик, а, Петров? А твоите в МЕИ-то вкараха роботи във всички факултети.
– Не е скептицизъм, а просто здрав разум. А какво става, между другото, с твоя нов робо-дипломант? Разбрах, че е изкарал четирите години за два семестъра и иска да пише бакалавърска дипломна работа.
– А, много е добър. Всичко си знае. Сигурен съм, че ще защити с отличен.
– Хващам бас, че няма.
– Добре, на бас, че ще защити. На какво?
– Който загуби, ще каже на шефа си, че не го бива да преподава. Двамата си допиха бирите, а робо-сервитьорът отнесе празните чинии. Такива сервитьори ги имаше доста из града – директен внос от Япония. Изобщо, помисли си Савов, новите хуманоидни роботи си ги биваше – чистеха коли по автомивките, продаваха вестници по будките – все тъпа и безперспективна работа, която никой не искаше да върши. Бяха по-ловки от човека и дори се
движеха по-бързо. В магазините обаче работеха хора – лелчетата не си даваха толкова лесно местата. Наскоро в България, за пръв път в света, вкараха и робо-студенти – навсякъде студентите не достигаха, такива пък, които да учат – съвсем. В Софийския университет още се дърпаха да ги въведат масово, но Техническият (бившето МЕИ)
бързо прегърна и тази нова идея. Навсякъде се питаха един и същи въпрос – какво ще стане с тях, след като завършат?
Асистент Савов даваше акъл на новия си робо-дипломант:
– Кажи бе, два семестъра си го учил това, защо на графиката има два пика?
– Единият е гама, а другият бета – отговори почти като студент роботът. Ако беше истински студент, сигурно изречението щеше да звучи и въпросително.
– И двата са гама – поклати глава преподавателят. – По теория сте го учили.
Роботът мълчеше като пън.
– Източникът има повече от едно възбудено ниво! – избухна асистентът. – Какъв бакалавър си ти, момче?
– Семестриално завършил, господине – неразбрал риторичния въпрос, отговори студентът.
Савов преглътна яда си. Ако се изпуснеше, роботът щеше да го помни, докато някой не му го изтрие от паметта. А триенето се извършваше от главния техник и за него трябваше да има формална причина…
– Добре. Иди да почетеш още малко – каза, вече по-спокоен.
– Довиждане, господине! – поздрави роботът, както го бяха учили, и безшумно напусна лабораторията.
Роботът продължаваше да се дъни на най-прости въпроси, изискващи мислене, а Савов вече започваше да се тревожи както за съдбата на първия си робо-дипломант, така и за баса, на който се беше хванал с колегата си. Наложи се да отдели повече внимание на студента си, а накрая практически сам му свърши работата – по цял ден седеше и пишеше теория на лаптопа си, докато псуваше роботите. Презентацията изготвиха двамата и Савов със свито сърце чакаше деня на защитата.
На защитата беше се изсипал сякаш половината факултет, сместиха се в една от големите аудитории. Всичко мина по мед и масло, роботът прочете предварително приготвения текст и показа избраните картинки, без да се запъне. После обаче дойдоха въпросите от комисията.
– Кажете ми, колега – започна ръководителят на катедрата по физика на твърдото тяло, доцент Борисов, – какво е устройството на електронната обвивка?
Роботът нарисува електронните облаци от квантовата теория и върху тях – орбитите от Боровия атом. Савов се хвана за главата, а Петров само се подсмихна.
– Това са електронните облаци, в които са разположени орбитите на електроните – обясни дипломантът.
Залата се разхили.
– Невярно, колега, опитвате се да представите две теории за една – равно каза Борисов. – Моля колегите да зададат следващия въпрос.
– Кажете, каква е теорията за хелиевия атом? – попита вторият член на комисията.
Роботът започна да пише по дъската формули от квантовата механика, които обаче после не можа да обясни.
– А защо радонът е по-тежък от въздуха? – попита дозиметристът. Някой в публиката прихна. Роботът мълчеше.
Комисията започна да се съветва и не след дълго председателят обяви:
– Съжалявам, колега, но ще трябва да поставим на вашата дипломна защита оценка „Слаб 2“. Елате пак наесен.
Из залата се разшумя, хората обсъждаха на висок глас недостатъците на робота, а комисията си събираше нещата. Савов се държеше за главата.
– Е, колега, колкото и да ми е мъчно за теб, трябва да си изпълниш баса. – Петров се усмихна съчувствено. – Ето го Атанасов, началника ти, де, така че действай.
– А трябва ли да разбере, че аз му го казвам? – жално измърмори Савов.
– Добре де, от мен да мине, не е нужно.
Двамата излязоха от залата и се скриха в тълпата, след което застанаха зад една колона близо до изхода.
– Доцент Атанасов нищо не разбира от преподаване! – извика Савов, стиснал нос с пръсти.
След което двамата търтиха да бягат по стълбите.
– Ей, роботчето – обади се доцент Атанасов, – я ми го доведи тоя! Нищо няма да му направя.
Неуспелият дипломант веднага се затича към стълбището. Лошо му се пишеше на Савов – роботите бързо научаваха, че думата на доцента е по-важна от тази на асистента.
