Кой ще управлява света?
Малко след премиерата на дългоочаквания филм в „Отмъстителите: Краят”, излезе и оторизираният от Marvel роман „Отмъстителите. Всеки иска да управлява света” (ИК „Сиела”) с автор Дан Абнет. Така че ни очакват още приключения с Железния човек, Хълк, Капитан Америка, Тор, Черната вдовица и Ястребово око, които се впускат в безмилостна битка на няколко фронта за спасяването на света. А враговете им са любимте злодеи като Ултрон и „Хидра”!
В пет различни краища на планетата едновременно избухват кризи от степен „алфа”, тъй като злодеи, демони и тайни организации са решили да превземат света. Единствените, които имат силата да ги спрат са Отмъстителите, но те са разпръснати в опита си да възстановят реда на Земята. Капитан Америка се изправя срещу добре познатата му „Хидра” в Берлин, докато във Вашингтон Железният човек се бори с изкуствения интелект Ултрон, който почти е достигнал ниво на развитие, позволяващо му да подчини всичко на този свят. Междувременно Брус Банър попада в плен на Висшата еволюционна форма в Мадрапур, докато Ястребово око и Черната вдовица имат нелеката задача да осуетят плановете на Ц.Е.Л. в Дивите земи, а голяма част от Сибир сякаш е изчезнала – продънила се е в друго измерение и само могъщият Тор може да я върне и да спаси човечеството от ужасяваща участ.
Всички тези събития далеч не са случайност, тъй като злите сили са задвижени от невидима, много по-голяма заплаха…
А за най-нетърпеливите, по-долу ви предлагаме и кратък откъс от романа.
„Отмъстителите. Всеки иска да управлява света”, Дан Абнет
С чук в ръка Тор пое по ръбатите скали към подножието на планината. Мърмореше защитно заклинание, докато вървеше, чародейство, на което го бе научила майка му, мъдрата Фриг.
Оглеждаше се за чудовища. Онези, които го бяха нападнали по време на бурята, му бяха напълно непознати. Миришеха на стара магия и гниещи кости. Гърлено мъркане и продължително ръмжене ечаха между скалите, но никой не се появи.
Крачеше напред и където се налагаше, без усилие подскачаше от канара на канара.
Свръхестественият му слух долавяше мърморене в далечината, толкова тихо, че не различаваше думите. Тонът на моменти бе жаловит, а на моменти – подигравателен.
Усети движение.
Спря и погледна надолу. Размърдването бе дошло изпод земята, от някоя от множеството огромни локви дъждовна вода. Повърхността на всяка от тях не бе спокойна заради ръмежа, но той бе видял, че в една от тях се случва нещо повече от концентрични вълнички.
С периферното си зрения видя същото да се случва и с друга. Извърна се рязко.
Все още намръщен, той коленичи и потопи лявата си длан в най-близката локва. Водата бе леденостудена. Процеди се между пръстите му, докато вдигаше ръка.
Погледна друга. Този път за частица от секундата видя от нея да наднича бледо лице, което изчезна толкова бързо, колкото се беше появило.
Гласовете продължаваха да мърморят.
Озадачен, той започна да оглежда локвите една по една. Върху мрачните им повърхности се появяваха призрачни лица, сякаш отразяващи се в мръсни огледала. Всяко от тях изчезваше в секундата, в която задържаше погледа си върху им.
– Покажете се – заповяда той. – Синът на Один ви заповядва.
Отговор не последва, нито звук, освен плясъка на дъждовните капки и стоновете на вятъра.
Най-накрая се показа нещо.
Поредното изчадие.
Три пъти по-високо от него и с телосложението на гигантска маймуна, козината на създанието бе като изтъкана от черните власинки на паяк ловец. Муцуната му бе кучешка и от нея стърчаха огромни жълти зъби. По болнавата му розова кожа около устата нарядко растяха дебели черни косми. Очите представляваха тесни процепи, през които се процеждаше светлина като от тлееща жарава.
Най-притеснителен обаче беше начинът, по който се бе появило. Въпреки че наподобяваше леден гигант с тегло на няколко едри мъжки слона, то излизаше от локва.
Бе изскочило изпод земята като играчка на пружина, разпръсквайки кървавочерна вода във всички посоки. Ревът му заглъхна до подзвукови вибрации, които накараха диафрагмата на Тор да потрепери. Богът на гръмотевиците се стресна, но не помръдна.
Чудовището се хвърли върху него.
Широко отворените му челюсти ограждаха паст с размерите на капан за хора. От розовото му гърло лъхаше отвратителен дъх.
Тор вдигна лявата си ръка, за да парира атаката на съществото. Оказа се захапан.
Болката го накара да възкликне.
Зъбите отвориха кървящи рани. Силата на атакуващото чудовище го захвърли назад през мокрите канари.
Тор произнесе клетва в името на Всеотеца.
Съществото беше силно, по-силно от всяко друго в Деветте измерения. Беше пробило почти непробиваемата кожа на асгардеца.
– Що за твар си ти? – попита Тор.
Чудовището не отговори. Челюстите му се бяха сключили около ръката му като на хрътка, захапала пръчка или кокал. То започна да тресе глава в опит да откъсне крайника. Тор усети как мускулите му се усукват и прорезите в плътта се разширяват. Това създание наистина щеше да успее да го повали.
С боен вик той завъртя Мьолнир и го стовари върху корема на чудовището. Ударът повдигна задните крака на създанието във въздуха. То го пусна и се търколи настрани, в нещо между падане и претъркулване, след което нададе рев, пълен с ярост и болка.
Тор погледна към ръката си. От раните течеше кръв. Изглеждаше така, сякаш неколкократно е бил намушкан с остриета, изковани в Нидавелир.
Чудовището атакува отново. Посрещна го със замах на Мьолнир.
Замахна през рамо с пълна сила. Силата на божествената десница стовари чука върху черепа на звяра и ударът го просна на земята. Колкото и силен да бе той, то отново понечи да се изправи. Бесен и със стиснати зъби, Тор го удари още два пъти, за да сложи край на тези опити.
Асгардецът не успя да се наслади дори на няколко секунди покой, защото от локвите около него изскочиха още няколко чудовища, всичките до едно гротескни създания. Някои по-човекоподобни, други с по-зверски облик, а трети – ниски и набити като глигани. Ръмжаха и скимтяха, докато го приближаваха, атакуваха го от всички страни, като се опитваха да го захапят със зъбатите си челюсти или раздерат с мръсните си нокти.
Тор поведе битка, като въртеше Мьолнир с дясната си ръка, а с лявата нанасяше удари. От време на време риташе или удряше с лакът, когато чудовищата се приближаха опасно близо.
Силата и издръжливостта им бяха удивителни. Удари, които обичайно биха повалили силен враг, трябваше да се повтарят и потретват, за да сломят всяко от тях.
Тор беше едно от най-силните същества в това измерение, а те устояваха на неговата ярост и могъщество.
Несъмнено рожби на магия, демонски изчадия, въплътени в материя. Само най-черната магия притежаваше подобна сила.
Дъждът заплющя с нови сили. Докато се биеше, Тор установи, че и гъстата мъгла се завръща, изпълва въздуха и намалява видимостта. Чудовищата се мятаха и ръмжаха във вълмата около него, появяваха се колкото да нанесат удар, преди да се плъзнат обратно зад зловещата пелена.
Едно от тях го обгърна с ръце. Тор успя да разкъса захвата му и го повали по гръб, преди да го довърши с удар.
Това обаче го остави незащитен.
По лицето му се изписа гримаса, когато усети как нокти раздират гърба му. В рамото му се забиха зъби, които пробиха ризницата му.
Претърколи се, за да отърси чудовищата от себе си, и успя да се освободи.
Завъртя се в кръг, докато сипеше обиди и подигравки по техен адрес, като замахваше с Мьолнир по всяко, дръзнало да пробва късмета си. Фучащият чук раздробяваше ребра, бивни, рога и крайници, отклоняваше муцуни, понечили да го ухапят.
Тогава го нападнаха заедно.
Уменията на Бога на гръмотевиците се основаваха главно на физическата му сила и несломимия кураж, но той не бе глупак. Завъртя Мьолнир около себе си, като го държеше за каишката на дръжката му, и се остави на подемната му сила да го издигне във въздуха. Чудовищата се сблъскаха едно с друго, останали без мишена.
Тор се наклони във въздуха над тях и чукът му го отнесе към средата на черния склон на новата планина. Приземи се с трясък.
Чудовищата долу завиха и заръмжаха в мъглата. Тръгнаха нагоре по склона към доскорошната си мишена.
Тор продължи да се изкачва. Гъделичкането на магията се превръщаше в дискомфортен сърбеж, но той искаше да огледа билото. Върхът на всяка планина е най-свещеното й място. Там се провеждат ритуали, а тази планина несъмнено се бе появила с конкретна цел.
Само един поглед, за да разбере същността й и за да прецени степента на опасност, след което щеше да докладва на своите другари Отмъстители. Изпитваше вътрешна увереност, че ще се наложи всички да се съберат, за да му помогнат. Надигаше се страховит мрак, който заплашваше да погълне света.
Въздухът застудяваше. Срещу него виеха вихрушки и беснеещият черен дъжд се примеси с ледена суграшица. Вятърът донесе смях, екот и съскане на наполовина дочути думи.
Достигна един зъбер и се спря за момент. Около нещо искряха светкавици и гърмяха гръмотевици.
– Бавничко стигна дотук – каза един глас.
Тор се обърна, след което сведе чука.
– Уанда?
Загърната в червеното си наметало, което да я предпазва от потопа, Алената вещица го посрещна с усмивка.
– За момент си помислих, че съм се изправила сама срещу всичко това, Тор – каза тя.
– Как дойде тук – я попита той.
– Капитанът ме изпрати като подкрепление – отвърна тя.
– Мисля, че има нужда – отговори той. – Ще идват ли и други?
Тя повдигна рамене.
– Представа си нямам. Загубих връзка малко след като пристигнах. Не мога да се свържа с Отмъстителите по никакъв начин: нито магически, нито технологичен. Според мен това място предизвиква смущения.
– Наситено е с магия – съгласи се Тор, – при това много силна. Отдолу ни дебнат демонски изчадия.
– Ранен си – отбеляза тя, когато забеляза раните по ръката му.
– Тръгнали са да сеят смърт – каза той. – Трябва да внимаваме.
– Имаш ли представа какво е това? – попита Уанда. – Виждал ли си… Някога преди виждал ли си подобно нещо? От Асгард ли са, или от друго измерение?
Тор поклати глава.
– Не знам достатъчно – отговори той, – нито съм виждал достатъчно, но знам едно: това тук е демонска магия в мащаби, които да заличат човечеството.
– Тогава има нещо, което трябва да видиш – каза Алената вещица. – Отпред, зад следващия зъбер. Чак сега го видях. Искам да разбера какво мислиш за него.
Той кимна.
– С радост, стига да знам – каза той. – Покажи ми го.
– Насам – подкани го тя и бързо пое по камъните с характерната за нея грация. Червеното й наметало заплющя зад нея. Дъждът се стичаше по аления й прилепнал към тялото костюм, а капките блестяха като диаманти в дългата й златисто-кестенява коса.
Tags: Волтрон, Капитан Америка, Тор, Черната вдовица
