Кратки отговори на големите въпроси
Каква беше най-голямата ви детска мечта и сбъдна ли се тя?
Исках да стана велик учен. Не бях обаче особено добър ученик в училище и рядко изпъквах над средното ниво в клас. Бях немарлив, почеркът ми беше ужасен. Имах обаче добри приятели в училище. И разговаряхме за всичко, най-вече за възникването на вселената. Именно тогава започна мечтата ми и съм много щастлив, че се сбъдна.
В края на 2018 г. на пазара излезе книгата на Стивън Хокинг „Кратки отговори на големите въпроси“. Само ще спомена някои от книгите на автора, които можем да намерим, преведени на български, в книжарниците: „Великият дизайн“, „Кратка история на времето“, „По-кратка история на времето“ и др.
Стивън Уилям Хокинг (1942–2018) е английски астрофизик, автор на множество книги и статии. Главните интереси на Хокинг са в областта на космологията, квантовата механика и теорията на струните. През 1974 г. той доказва, че черните дупки излъчват енергия под формата на елементарни частици, докато изчерпят енергията си и избухнат. Това явление е известно като „лъчение на Хокинг“ и е първото явление, за чието описание авторът комбинира законите на гравитацията, квантовата механика и термодинамиката.
В книгата „Кратки отговори на големите въпроси“ авторът са опитва да проследи отговорите на въпроси, вълнували човечеството от древни времена до наши дни.
Има ли Бог?
Как е започнало всичко?
Можем ли да предсказваме бъдещето?
Ще стане ли изкуственият интелект по-умен от нас?
Защо трябва да задаваме големите въпроси…
Теоретичното изграждане на картината на света започва в точката, в която съзнанието за първи път прокарва ясна разлика между „привидност“ и „действителност“, между „обективно“ и „субективно“ и др. Като критерий за истинността и обективността се използва вече моментът на устойчивост, логическа константност и законност. Познанието за света прогресира от непосредствеността на усещането и възприятието, както е при митическото мислене, към опосредстваността на чисто мисловното основание, при което опитната действителност се ръководи от обща цел, от понятието за нейната теоретична истинност и достоверност.
Историите за Сътворението от миналото днес изглеждат все по-недостоверни и нямащи връзка с реалността. Те се заместват от варианти на нещо, което можем да наречем единствено суеверия. Но истинската наука може да бъде много по-странна от научната фантастика, както и да носи много по-голямо удовлетворение, споделя Хокинх в първата глава на книгата.
Авторът е на мнение, че повечето хора смятат истинската наука за прекалено трудна и объркана, за да могат да я разберат. Изследването на фундаменталните закони, които управляват вселената, изисква посвещаване на време, с което повечето хора не разполагат. Като цяло не е проблем обществото да разбере и оцени основните идеи на даден научен проблем или откритие, ако им се предостави по ясен начин без уравнения.
Големият въпрос в космологията в началото на 60-те години е дали вселената има начало. Мнозина учени инстинктивно се противят на тази идея, защото смятат, че една начална точка ще бъде мястото, където науката се разпада. В един момент ще се наложи да се обърнем към религията и ръката на Бог, за да обясним как е започнала съществуването си вселената. Този въпрос е от съществено значение за времето, в което самият Хокинг е завършвал дисертацията си „Свойствата на разширяващите се вселени“ (1966). Дисертационният труд е написан, когато Хокинг и само на 24 години.
През 60-те години британският математик и физик Роджър Пенроуз стига до извода, че след като умираща звезда се свие до определен радиус, неизбежно се получава сингулярност – точка, в която пространството и времето престават да съществуват. Тези аргументи на Пенроуз провокират Хокинг да ги приложи към разширяването на вселената, за да докаже, че има сингулярности, при които пространство-времето има начало.
Работата с Пенроуз показва, че общата теория на относителността се разпада в точката на сингулярност, така че очевидната следваща стъпка за Хокинг е да съчетае общата теория на относителността (теория за много голямото) с квантовата теория (теория за много малкото). Проучванията на Хокинг показват дълбока и неподозирана дотогава връзка между гравитацията и термодинамиката, науката за топлината и др. Тези проучвания разрешават парадокс, върху който се спори още от 1930 г., но без успех: Как може лъчението, останало от свиващата се черна дупка, да носи цялата информация за онова, от което е съставена?
Хокинг открива, че информацията не се губи, но и не се връща в някакъв полезен вид – все едно да изгориш енциклопедия, но да запазиш дима и пепелта. За да отговори на това, Хокинг започва да изучава как квантовите полета или частици биха разсеяли черна дупка. Той очаква, че част от вълната ще бъде погълната, а останалата ще се разпръсне.
Но за своя огромна изненада открих, че е налице емисия от самата черна дупка. Отначало си помислих, че съм направил някаква грешка в изчисленията си. Но онова, което ме убеди, че наистина е така, беше фактът, че емисията е точно онова, което е необходимо за определянето на площта на хоризонта на събитията с ентропията на черната дупка. (Хокинг 2018: 38-39)
През 70-те години Хокинг работи предимно върху черните дупки, но интересът му към космологията се подновява от предположенията, че ранната вселена е преминала през период на рязко разширяване, през който размерите ѝ са се увеличили неимоверно.
Има ли Бог?
Науката все повече отговаря на въпроси, които преди бяха в територията на религията, а преди това в митологичното съзнание на обществото. Религията е ранен опит да се отговори на въпросите, които си задаваме всички – защо сме тук, откъде сме дошли? Преди време отговорът е бил един и същ – боговете са направили всичко.
Днес науката ни дава по-добри и логични отговори, но хората винаги ще си вкопчват в религията, защото тя дава утеха и защото не вярват на науката или не я разбират. Гръцкият философ Аристарх бил истински научен пионер. Запленен от затъмненията, но най-вече от лунните, той бил достатъчно храбър да се запита дали те наистина са причинени от боговете. Изучавал внимателно небето и стигнал до дръзко заключение – осъзнал, че затъмнението всъщност е сянката на Земята, която минава през Луната, а не някакво божествено събитие. Освободен от това откритие, той можел да разбере какво всъщност се случва горе над главата му и начертал диаграми, показващи истинската връзка между Слънцето, Земята и Луната. Това му позволило да стигне до още по-забележителни открития: той стигнал до заключението, че Земята не е центърът на вселената, както си мислели всички, а се върти около Слънцето.
Вселената е машина, управлявана от принципи и закони, които могат да бъдат разбрани от човешкия ум. Законите на природата са описание на това как действат нещата – в миналото, настоящето и бъдещето. За разлика от създаваните от хората закони, природните не могат да бъдат нарушавани – именно затова те са толкова могъщи и в същото време спорни, когато се погледнат от религиозна гледна точка. Ако приемем, че законите на природата са неизменни, не отнема много време да се запитаме – тогава каква е ролята на Бог?
През 1859 г. се появява книгата на Чарлз Дарвин „Произход на видовете“. По времето на Дарвин основното течение в науката приема, че животът е твърде сложен, за да бъде причинен само от природата. Почти сто години преди Дарвин шведският учен Карл Линей (1707–1778) революционизира биологията, като създава системата на таксономията, която използваме до днес. Той сътворява гнездова йерархия, която показва всички живи форми като свързани и ги класифицира според техния вид, род, семейство (ред), клас и царство. Това не означава, че Линей е виждал природната еволюция в биологичната йерархия. Както всеки учен по това време, той е виждал йерархията като материализация на божествен план.
Но се появява Дарвин! По негово време, може би около 20 години след като книгата е публикувана, единственият начин, по който учените са можели да мислят, за да бъдат уважавани, е бил този на природен еволюционист.
Това не означава, че идеите на Дарвин не са били оспорвани. Много видни учени от онова време са намирали еволюцията за неубедителна. Разбира се, течението в полза на теорията е било толкова силно, че дори професорът от Харвард – Луис Агаси, един от най-видните натуралисти на XIX век, изпаднал в немилост поради опозиционната му нагласа спрямо дарвинизма.
След Дарвин ролята на едно разумно същество (като Бог!) е изместена на заден план и по този начин той е престанал да съществува за света на биологията и за науката като цяло. Много скоро е станало общоприето, че ако животът е могъл да еволюира в сложни форми самостоятелно, то тогава той може би е възникнал от само себе си, без участието на разумно същество. Идеята, че материалната природа и това което е отвъд пределите на Земята са затворени, автономни единици и че за да обясним всичко в тях, включително самите нас (нашите чувства, мисли и съзнание), не е необходимо да се обръщаме към нищо друго извън законите, които управляват природата – законите на физиката и химията. Въпреки широко приетото съгласие с дарвинизма и неговия придружител (материализма), Дарвиновата теория винаги е имала научните си критици и техния брой не намалява.
Всъщност в младежките си години самият Дарвин не е привърженик на еволюцията. По-скоро, поне според официалните биографии, той силно вярва в Библията и е образован в духа на християнската теология. Предполага се, че Дарвин променя възгледите си по време на петгодишното си пътуване (1831–1836) с кораба „Бигъл“ до островите Галапагос в Тихия океан.
Теорията на Дарвин може да бъде обобщена с няколко думи: всеки биологичен вид притежава разновидности между индивидите според размера, способностите, цвета, окраската и т.н. и някои от тези разлики се оказват полезни за един организъм в неговата конкурентна способност да доминира над другите представители от същия вид. Индивидите с благоприятни качества живеят по-дълго и създават по-голямо потомство от тези, които не ги притежават. Когато по-адаптираните индивиди създават потомство, тогава то унаследява полезните качества. По този начин индивидите, които са по-малко пригодени, не успяват да предадат по-малко адаптивните характеристики, защото те често не живеят достатъчно дълго, за да създадат поколение, или пък имат сравнително по-малко потомство от тези, които са по-адаптирани. Постепенно видовете започват да съдържат само индивиди с благоприятни отличителни белези, а неблагоприятните характеристики изчезват. Този процес на естествен отбор е причината, поради която видовете могат да се развият в специфична посока, което евентуално води до произхода на нови биологични видове.
Ето и какво пиша самият Дарвин в своята книга:
Понеже от всеки вид се раждат много повече индивиди, отколкото могат да преживеят, и в резултат протича постоянна борба за съществуване, следва, че всяко същество, ако се измени, макар и слабо по какъвто и да е начин, изгоден за самото него, при сложните и понякога изменящи се условия за живот ще има по-добър шанс да преживее и по такъв начин ще бъде естествено отбрано. Поради строгия принцип на наследствеността всяка отбрана разновидност ще се стреми да намножи своята нова и изменена форма. (Дарвин 2011: 22)
Централна тема в тезата на Дарвин е, че вариациите могат постепенно да се превърнат в нови видове чрез кръстосване. С други думи, той вярва, че промените, които се появяват в разнообразието на видовете, могат да се разширяват безкрайно.Ето по какъв начин една научна книга смачква представата за Бог и „непорочното зачатие“ на човека.
В своята книга „Бледа синя точица“ Карл Сейгън пише, че е непосилно за която и да е религия да се взре по-внимателно в науката и да се признае чистосърдечно, че това е много по-хубаво, отколкото самите религии си представят. Вместо това тя отсича: „А, не, това не е за мен! Моят бог е един малък бог и ми се ще той да се остане такъв.“
Често цитират и една определена мисъл на Айнщайн: „Науката без религия е куца, религията без наука – сляпа“. Но Айнщайн е казал и следното: „Разбира се, което сте чули за моите т.нар. религиозни възгледи, е лъжа, която системно се повтаря. Аз не вярвам в личен Бог и никога не съм го крил, а съм го изразявал съвършено ясно и открито. Ако наистина има нещо в мен, което би могла да се нарече и „религиозно“, това е само безпределната възхита, която изпитвам към структурата на Мирозданието (доколкото нашата наука изобщо е способна да ни я разкрие)“.
А. Айнщайн осъзнал нещо невероятно – че две от основните съставки, необходими за приготвянето на вселената – масата и енергията, – са в общи линии едно и също нещо или ако искате, две страни на една монета. Прочутото му уравнение (E = mc2) просто означава, че масата може да се разглежда като вид енергия и обратното. В момента на Големия взрив се появила цялата вселена, а с нея и пространството. Откъде са дошли тази енергия и пространство? Как цялата вселена, пълна с енергия, с огромни разстояния и всичко в нея, да възникне от нищото?
Някои смятат, че точно тук в картината се появява Бог. Той е създал енергията и пространството. Големият взрив е моментът на Сътворението. Но науката ни разказва различна история. Можем дори да отидем отвъд прекрасната симетрия на енергията и материята, открита от Айнщайн. Можем да използваме законите на природата, за да разгледаме възникването на вселената и да открием дали съществуването на Бог е единственият начин да го обясним.
Как съществуването на Бог пасва на вашето разбиране за началото и края на вселената? И ако Бог съществува и имате възможност да се срещнете с него, какво бихте го попитали?
Въпросът е „Дали начинът, по който е възникнала вселената, е избран от Бог по неведоми за нас причини, или появата ѝ се определя от научните закони?“. Аз вярвам във второто. Ако искате, можете да наречете научните закони „Бог“, но това няма да е персонален Бог, пред когото можете да се изправите и да му задавате въпроси. Макар че, ако имаше подобен Бог, бих искал да го попитам дали е измислил нещо толкова сложно като М-теория в единайсет измерения.
Има ли друг разумен живот във вселената?
Двата въпроса, които Хокинг обсъжда в тази част на книгата, са: „Каква е вероятността да има живот другаде във вселената?“ и „Как би се развил животът в бъдещето?“
Между другото, искам да вметна, че тези два въпроса са съществени и за научната фантастика. Самата аз се сещам за поне 30 произведения, в които тези въпроси са разгърнати през научнофантастичната призма. А не мога дори да си представя колко още книги (не само научнофантастични, но и научно-популярни) тръгват в тази посока.
През XVII век науката все повече започва да изследва много малки и много далечни феномени. Научната революция тръгва в посока на систематично и прецизно изследване на природата, използвайки все по-сложни техники. Именно посредством този научен и технологичен тласък научната фантастика започва бавно и постепенно да изгражда своята художествена образност, базирайки се често на визията на самата наука за бъдещето на обществото и планетата. Авторите на новия жанр, разпознаваем вече през 1930 г. като научна фантастика, отговарят – някъде с ентусиазъм, някъде с тревожност и тъга – на феномена на модерната наука, бързата технологична промяна и индустриализация.
Още през XVII век някои произведения инкорпорират възникващите научни възприятия за вселената и мястото на човека в нея. Произведението „Сънищата“ на Йохан Кеплер (завършено през 1608–1609, но публикувано едва 1634) се смята, че е първото научнофантастично произведение, но то няма характеристиките, които ние възприемаме и асоциираме с романи, представящи комплексна история, включваща характери с психологическа правдоподобност. По времето, в което Кеплер създава своя научнофантастичен свят няма достатъчно натрупан опит да се разработи история, която да носи чувството за правдоподобност, давайки конкретни универсални предложения. „Сънищата“ описва повърхността на Луната въз основа на наблюдение, предшестващо астрономическата употреба на телескопа[1]. Но Кеплер е първият, който разгръща своето повествование, облягайки се на научния аргумент, представящ Коперниковата теория за хелиоцентричния строеж на вселената.
Няколко години след това се появява романът „Нова Атлантида“ (писан през 1617 г., но публикуван през 1672 г.) на Франсис Бейкън, но значението на технологичния напредък е по-ясно изразено в „Христианополис“ (1619) на Йохан Валентин Андрея и в „Градът на слънцето“ (1623, 1971) на Томазо Кампанела. Много от утопичните фантазии взимат под внимание научния и технологичен напредък, но на него се отрежда малка роля, докато сферите на социалното, религиозното и политическото остават в центъра на света. Не мога да не направя лирическо отклонение към българската литература и да не посоча само някои заглавия по темата.
У нас интересът към развитието на човека и науката също е засилен. През 60-те години Димитър Пеев издава научно-популярните книги „Човекът извън земята“ (1961), „Животът на другите планети“ (1961) и др. В началото на 80-те години се появява научно-популярната книга на Агоп Мелконян „Сами ли сме във вселената“ (1982). В нея авторът разсъждава не само върху развитието на човека в биологичен и интелектуален план, но и отношението му към космическото пространство, извънземните цивилизации и развитието на науката. И той, както Станислав Лем, е на мнение, че човешкото същество трябва да бъде малко по-смирено и обективно, когато търси пътища не само за контакт с други същества, но и когато се опитва да усъвършенства със средствата на науката и технологиите собствения си вид.
От момента, в който човек се самооцени като „венец на природата“, той разбира, че природата не е направила чак толкова много за него. И това не беше отшелническата неприязън към несъвършената телесна обвивка, а мъдрият скептицизъм на Хомо сапиенса, който е очаквал повече от боговете. (Мелконян 1982: 81)
Подобни разсъждения се наблюдават в произведенията на научната фантастика – особено когато става въпрос за срещата с чужд разум. При космическите пътувания човекът е възпрепятстван да усвои адекватно различната среда не само със своя разум, но и със собствената си биология, която има нужда от технологиите, за да прониква в среда, различна от земната. Няколко градуса над или под, един устойчив вирус или по-силен удар, по думите на Агоп Мелконян – и прецизният механизъм на нашето тяло влиза в кошчето за брак. В научната фантастика щом става дума за извънземни разумни същества, на преден план изпъкват трудностите с геоцентризма и антропоцентризма в нашето мислене.
Тази особеност се наблюдава в немалко произведения на Станислав Лем, Артър Кларк, а у нас в творчеството на Любен Дилов, Недялка Михова и др. Говорим за живот, а винаги имаме на ум земния живот. Говорим за разум, а винаги тръгваме от земния. Говорим за цивилизации, връзки, език, но сякаш героите в научнофантастичните произведения винаги се съобразяват със своите земни проекции. Колкото и да се опитва да проникне в спецификата на другопланетния разум, да бъде подготвян още на земята за чуждата обстановка[2], човекът винаги ще поставя себе си като мярка за другите неща.
Няма как обаче да се стремим истински към космическото пространство, ако не сме създали условия за неговото изследване. Идеята за космически полети като реална възможност за първи път стига до широката публика през 1920 г., когато вестниците съобщават за работата на американеца Робърт Годард и румънеца Херман Оберт (много по-раншните изследвания на Цикловски тогава са били малко известни извън границите на Русия). Когато идеите на Годард и Оберт, изопачени както винаги от пресата, се промъкват сред хората на науката, те се посрещнати с викове и присмех. Като пример на критическите нападки, с които е трябвало да се сблъскат пионерите космонавти, мога да посоча статия, писана от проф. А. У. Бикертън, печатана през 1926 година. В нея авторът посочва, че идеята да се стремим към Луната е глупава. Тя е пример за абсурдна крайност, до която, в резултат от ограничената до порочност специализация, стигат учените, работещи изолирано в „непроницаеми за мисълта“ кабинети. През цялото време (от 1930 до 1940 г.) мнозина видни учени непрекъснато се подиграват с пионерите на ракетните полети. Видният астроном Дж. У. Кямпбел посочва, че, за да се изведе в орбита 1 килограм полезен товар, теглото на ракетата при излитането ѝ трябва да достигне няколко милиона тона!
Да се върнем сега към книгата на Хокинг и да видим той какво е писал по въпроса.
Всеки знае от опит, че с времето нещата стават по-разбъркани и хаотични. Това наблюдение дори си има свой собствен закон – т.нар. втори закон на термодинамиката. Според него общото количество безредие или ентропия във вселената винаги се увеличава с времето. Законът обаче се отнася до общото количество безредие. Редът в една тяло може да се увеличи, стига количеството безредие в околната му среда да се увеличава повече. Точно това се случва с живото същество. Можем да дефинираме живота като подредена система, която може да се противопоставя на тенденцията към безредие и да се възпроизвежда. За целта системата трябва да преобразува енергия в някаква подредена форма (като храна, слънчева светлина или електричество) в неподредена, във формата на топлина. По този начин системата може да отговори на изискването общото количество на безредие да се увеличава, като в същото време поддържа и увеличава реда в себе си и в поколението си.
Живото същество обикновено има два елемента – набор инструкции, които казват на системата как да продължава да работи и да се възпроизвежда, и механизъм за изпълняване на тези инструкции. Онова, което обикновено възприемаме като „живот“, е основано на вериги въглеродни атоми и малко други като азот и фосфор.
Нашата слънчева система се е образувала преди около четири и половина милиарда години, или малко повече от девет милиарда години след Големия взрив, от облак газ, съдържащ останки на по-ранни звезди. Земята се е формирала предимно от по-тежките елементи, включително въглерод и кислород. По някакъв начин някои от тези атоми са се подредили във формата на молекулите на ДНК – прочутата двойна спирала, открита през 50-те години от Франсис Крик и Джеймс Уотсън в една барака на територията на Новия музей в Кеймбридж. Двете вериги на спиралата са свързани помежду си от двойки азотни бази. Азотните бази са четири типа – аденин, цитозин, гуанин и тимин. При възпроизвеждането на ДНК се получават случайни грешки, много от които са вредни и водят до отмиране. Друга са неутрални и не засягат функционирането на гена. Някои грешки са благоприятни за оцеляването на вида – и се избират от естествения отбор, за който вече стана въпрос.
Процесът на биологична еволюция отначало е бил много бавен. Нужни са били около два и половина милиарда години преди най-ранните клетки да се развият в многоклетъчни организми. Нужни са били около сто милиона години за появата на човека от ранните бозайници. През десетте хиляди години писана история има забележима промяна в човешката ДНК, причинена от биологичната еволюция, но количеството знания, предавани от поколение на поколение, е нараснало неимоверно.
Влезли сме в нова фаза на еволюцията. Отначало тя е вървяла чрез естествен отбор – от случайни мутации. Тази фаза е продължила около три и половина милиарда години и е създала нас – същества, развили език за размяна на информация. През последните десетина хиляди години ние се намираме в нещо, което може да се нарече фаза на външна трансмисия. В тази фаза вътрешният запас на информация, предавана на следващите поколения в ДНК, се е променил само донякъде. Но външният запис – този в книгите и в други трайни форми на съхранение – е нараснал неимоверно. Хората трябва да се специализират във все по-тесни и по-тесни области, защото не могат да прочетат всичко за всичко, заради огромния брой материали на всякакви теми. Това вероятно ще бъде основно ограничение в бъдещето. Още по-голямо ограничение и опасност за бъдещите поколения е това, че все още имаме инстинктите и най-вече агресивните импулси, които сме имали от първобитните времена. Агресията във формата на подчиняване или убиване на други мъже и отнемането на жените и храната им определено е давала предимство за оцеляване. Нямаме време да чакаме Дарвиновата еволюция да ни направи по-разумни и по-добри. Човечеството навлиза в нова фаза на нещо, което може да се нарече проектирана еволюция, при която ще можем да променяме и подобряваме нашата ДНК. Вече разчетохме ДНК, което означава, че сме прочели „книгата на живота“, така че можем да започнем да пишем поправки.
През 1977 г. английският биохимик Фредерик Сангър публикува метода за дидезокси секвениране на ДНК. Това създава предпоставки през 1988 г. за появата на HUGO (Human Genome Organisation) – международна научна организация, работеща върху разкодирането на човешкия геном. Ръководител на проекта е Франсис Колинс (физик и генетик).
Отначало тези промени ще бъдат ограничени до поправката на генетични дефекти като цистична фиброза и мускулна дистрофия, които се контролират от отдени гени и са сравнително лесни за идентифициране и корекция. Вероятно ще бъдат наложени закони против генното инженерство върху човешки същества.
Само ще вметна, че в тази посока на български език се появи книгата „Усиленият човек“ (2014), в която се обсъжда една от най-силните теми в съвременното хуманитарно знание – за подобряването на човешкото тяло и усилването на човешкото същество. В уводния текст на Едуард Клайнпетер е много добре написано, че усиленият човек е едно, а усиленото човечество – друго. Повдигнат е и въпросът, предмет на почти всички тестове в сборника – дали усилването на тялото и на отделния човек и неговото идеално усилване трябва да се свържат в една идея.
Някои хора няма да устоят на изкушението да подобрят човешките характеристики като обема на паметта, устойчивостта на болести и продължителността на живот. Щом се появят подобни свръхчовеци, ще настъпят сериозни политически проблеми с неподобрените хора, които няма да могат да се конкурират с новите. Може да се предположи, че те ще отмрат или ще престанат да имат значение. Вместо тях ще има раса проектиращи себе си същества, които се подобряват с все по-високи темпове. Ако успее да се промени, да намали или елиминира риска от самоунищожение, човешката раса вероятно ще започне да колонизира други планети. Само че космическите пътувания на далечни разстояния ще бъдат трудни за форми на живот на химическа основа и ДНК (като нас). Според теорията на относителността нищо не може да се движи по-бързо от светлината, така че едно отиване и връщане от нашата слънчева система до най-близката звезда ще ни отнеме най-малко осем години, а до центъра на галактиката – 50 000 години. В научната фантастика тези пречки се преодоляват с изкривяване на пространството или пътуване през други измерения. Или чрез анабиоза. Би могло с помощта на генното инженерство да се направи така, че ДНК животът да оцелее неопределено дълго или поне 100 000 години. Или просто да изпратим машини в космическото пространство, които да бъдат нова форма на живот, основан на механични и електронно компоненти вместо на макромолекули.
Какви са шансовете да се натъкнем на някаква извънземна форма на живот, докато изследваме галактиката? Ако аргументът за времевата скала за появата на Земята е верен, би трябвало да има много други звезди, на чиито планети има живот. Но защо Земята не е била посетена и дори колонизирана? Ние сме свикнали да мислим за разумния живот като за неизбежна последица от еволюцията, но ако това не е така? По-вероятно е еволюцията да е случаен процес, в който разумът е само едно от множеството възможни резултати. Дори не е ясно дали разумът има дългосрочни шансове за оцеляване.
Можем ли да предсказваме бъдещето?
В древността светът сигурно и изглеждал доста произволно място. Катастрофални бедствия като наводнения, епидемии, земетресения или изригвания на вулкани сякаш се случват без никакво предупреждение и без очевидни причини. Примитивните хора приписвали тези естествени феномени на най-различни богове и богини. Много хора все още отчасти споделят тези вярвания и се опитват да сключат сделка със съдбата.
Постепенно хората явно са забелязали известен ред в поведението на природата. Този ред е била най-очевиден в движението на небесните тела. Така астрономията станала първата наука, развита от човека. Тя била поставена на твърда математическа основа от Нютон преди повече от 300 години и ние все още използваме неговите теории за гравитацията, за да предсказваме движението на почти всички небесни тела. На базата на примера на астрономията било установено, че и други природни феномени се подчиняват на определени научни закони. Това довело до идеята за научен детерминизъм, който, изглежда, е бил изразен публично за първи път от френския учен Пиер-Симон Лаплас. В общи линии той казва, че ако знаем положението и скоростта на всички частици във вселената в даден момент, бихме могли да изчислим поведението им във всеки друг момент в миналото или бъдещето. Това означава, че можем да предсказваме бъдещето – поне по принцип.
През XX век обаче се случили две неща, които показват, че идеята на Лаплас за пълното предсказване на бъдещето не може да бъде реализирана. Първото от тях е т.нар. квантова механика. Тя била представена през 1900 г. от немския физик Макс Планк като ad hoc хипотеза за решаването на един очебиен парадокс. Според класическите идеи на XIX век, утвърдени още от времето на Лаплас, горещо тяло като нажежен метал би трябвало да излъчва. То трябва да губи енергия под формата на радиовълни, инфрачервено лъчение – всички с еднакво темпо.
Идеята на Лаплас за научен детерминизъм изисква да знаем положението и скоростта на частиците във вселената в даден момент. Затова тя била подкопана от принципа на неопределеността на Хайзенберг. Как може да се предскаже бъдещето, ако не може да се измери точно положението и скоростта на частиците в настоящето? Айнщайн изобщо не бил щастлив от тази на пръв поглед произволност в природата. Възгледите му са обобщени в прочутата му фраза „Бог не играе на зарове“. Той смятал, че неопределеността е само привидна и че зад нея се крие реалност, в която частиците ще имат ясно определени позиции и скорости и ще се държат според законите на детерминизма в духа на Лаплас.
Позволяват ли законите, управляващи вселената, да предскажем точно какво ще ни се случи в бъдеще?
Краткият отговор е не и да. По принцип законите ни позволяват да предскажем бъдещето, но на практика изчисленията често са прекалено сложни.
Ще стане ли изкуственият интелект по-умен от нас?
Създаването на машини, които да са равни на човека по обща интелигентност – т.е. да притежават здрав разум и ефективна способност да се учат и пр., се очаква още от 40-те години на миналия век, когато са изобретени компютрите. През 50-те години в Дартмутския колеж се събира група учени (с интереси в области като невронните мрежи, теорията на автоматите и др.) на шестмесечен семинар – т.нар. „Дартмутски летен проект“, чието място се смята за зората на изкуствения интелект като изследователска област.
Интелектът е в основата на човешката същност. Всичко, което предлага цивилизацията, е негов продукт. ДНК предава чертежите на живота между поколенията. Все по-сложните организми получават информация от сензори като очите и ушите и я обработват чрез мозъците си или други системи, за да решат как да реагират, и след това въздействат на света, например с предаване не информация на мускулите.
Ако компютрите продължават да се подчиняват на Закона на Мур и удвояват изчислителната си мощ и капацитета на паметта си на всеки осемнайсет години, в крайна сметка те най-вероятно ще изпреварят хората по интелект в някакъв момент през следващите сто години. Когато изкуственият интелект (ИИ) стани по-добър от човешкия в проектите на ИИ, така че да може да подобрява самия себе си без човешка помощ, ние може да се изправим пред експлозивно развитие, което в крайна сметка да доведе до машините, чийто интелект превъзхожда нашия така, както нашия превъзхожда интелекта на охлюв.
През последните двайсетина години работата върху ИИ е съсредоточена върху проблеми около създаването на интелигентни агенти – системи, които възприемат и реагират в конкретна обстановка. В този контекст интелектът е свързан със статистически и икономически идеи за рационалност – т.е. със способността да се вземат добри решения, да се съставят планове и да се правят заключения. Днес е налице широк консенсус, че проучванията в областта на ИИ напредват равномерно и че най-вероятно въздействието ми върху обществото ще се увеличи.
Повечето учени предполагат, че мозъкът на човека функционира в съответствие с някакви физични закони. Това, като принципна постановка, би било възможно да се създаде изкуствена система, която да моделира поведението на мозъка. Поради съществуващата неяснота и за принципните положения при функционирането на човешкия мозък следват и многобройните определения за изкуствен интелект. Тук е валидно съждението на Иля Пригожин, че ентропията, която съществува относно дадена система, е ентропията не на системата, а ентропията в нашите знания за системата.
Въпреки това, докато човешкият интелект е общият избор като критерий за оценка на напредъка на ИИ, съществуват и подходи, които не се опитват да пресъздадат човешката интелигентност или поведение, а вместо това се съсредоточават повече върху системи, които се доближават до едно идеално типично „рационално“ поведение. В резултат на това най-конкретните дефиниции на ИИ попадат в една от четирите категории – тези категории представляват подходи, които заемат различни позиции на две концептуални изменения:
- Дали това подчертава постигането на конкретни (интелигентни или съзнателни) мисловни процеси и разсъждения, или това подчертава (целенасочено, ефективно) поведение.
- Дали това измерва успеха срещу човешкото представяне, или е срещу идеалната концепция за интелигентност – обикновено дефинирана като „рационалност“.
Модерните информационно технологии и появата на машини, задвижвани от ИИ, вече силно повлияха на света на труда през XXI век. Името зад идеята за ИИ е Джон Маккарти. Той приема, че всеки аспект от обучението и дори области на интелекта могат да бъдат описани толкова точно, че може да бъде симулирано от машина. Дори термините „изкуствен интелект“ и „интегрално човешко поведение“ не са точно дефинирани. ИИ описва работните процеси на машините, които се нуждаят от интелект и които човекът задвижва. Така терминът ИИ означава „разследване на интелигентно поведение за решаване на проблемите и създаване на интелигенти компютърни системи“. Главната трудност идва от това, че самото понятие „интелект“ няма всеобщо приемлива дефиниция. Независимо от това всеки интуитивно свързва интелекта със способностите за мислене, творчество и правилно реагиране в нова ситуация. Ето защо ИИ може да се разглежда като област от изследвания, насочени към това да се накара машината да изпълнява функции, които са характерни за хората.
История и етапи в развитието на ИИ и системите с ИИ (СИИ – системите с изкуствен интелект). Още през 60-те години Д. Вайценбаум създава две програми: ЕЛИЗА и ДОКТОР, по правилата на т.нар. фактически диалог, при който се създава диалог чрез формално преобразуване на зададения въпрос. Експериментът с този продукт показва, че част от експертите определят диалога за воден не с компютър, а с човек. Ето един фрагмент от разговора между Е(лиза) и Ч(овека):
Ч. Вие не сте много настойчив, но аз мисля, че не искате да забележите това.
Е. Кое ви кара да мислите, че аз не съм настойчива?
Ч. Вие не спорите с мен.
Е. Защо мислите, че аз не споря с вас?
Ч. Вие се боите от мен.
Е. Доставя ли ви удоволствие да считате, че аз се боя от Вас?
С днешна дата изкуственият интелект има съществени резултати в работата на Дейвид Хансън, който създава робота София, хуманоидна машина, показваща пълна гама от изражения, умееща да следи и да разпознава емоциите на събеседниците си, докато разговаря с тях. Тя е първият хуманоиден робот, който получава гражданство.[3]
Възможно е тези технологии да доведат до заличаването на болестите и на бедността. Поради огромния потенциал на ИИ е важно да си изучи как да се използват неговите предимства, като в същото време се избягва потенциални капани. Успешно създаване на ИИ би било най-голямото събитие в историята на човечеството. Използван като набор инструменти, ИИ може да подсили нашия разум и да помогне за напредък във всички области на науката и обществото. Това обаче може да бъде опасно. Докато примитивните форми на ИИ, разработени досега, са доказано много полезни, все пак са възможни последици от създаването на нещо, което може да се сравнява или да надминава човешкия интелект. Тревогата е, че ИИ ще продължи да се развива с все по-нарастващо темпо. Човешките същества, които са ограничени от бавна биологична еволюция, не биха могли да се съревновават с него и ще бъдат изместени. И в бъдещето ИИ може да развие собствена воля, която да се окаже в конфликт с нашата.
Тук искам да вметна две произведения, които описват именно разрушителната мощ на подобен ИИ. Това са произведенията „Големият портрет“ (1960, бъл. прев. 1985) на Дино Будзати и „Спомен за света“ (1980) на Агоп Мелконян, в които науката не само е постигнала една от своите мечти – да създаде система от изкуствен интелект, но същевременно да пренесе в нейния мозък емоционалния живот на човека, за който това съзнание реално няма емпирични знания, заключен зад бетонна или механична фасада.
През XX век Айзък Азимов създава своята поредица за роботите, формулира трите закона на роботиката; Лиман Франк Баум издава прочутата си книга „Вълшебникът от Оз“; Филип К. Дик описва притеснително приличащи на хората андроиди. В българската литература се появяват произведения, само че работещи в посока на усилване на човека посредством прехвърлянето на мозъка му в изкуствено създадено тяло. Това са имена като Любен Дилов, Недялка Михова, Николай Теллалов и др.
Всички тези произведения провокират множество въпроси, свързани с границите на човешкото. Кой кого поражда? Технологията нас или ние – технологията? Тя ли ни води накъдето си поиска, дори към гибел, или ние бихме могли да я подчиним на нашите стремежи? Съществуват ли технологии възможни на теория, но невъзможни за реализиране – сега и завинаги?
Но да се върнем към Стивън Хокинг и да видим какво ще се случи с ИИ в бъдещето. Както осъзна математикът Ървин Гуд през 1965 г., машините със свъхчовешки интелект биха могли непрекъснато да усъвършенстват дизайна си в онова, което писателят фантаст Върнър Виндж нарече технологична сингулярност.
Технологичните пионери Бил Гейтс, Стив Возняк и Илън Мъск споделят тревогите за прекалената господство на ИИ, ако му бъде дадена сила. През 2015 години Илън Мъск, Стивън Хокинг и редица ИИ експерти подписват отворено писмо за ИИ, в което призовават за сериозни изследвания на въздействието му върху обществото. Преди това Илън Мъск предупреждава, че един свръхчовешки изкуствен интелект би могъл да осигури неизчислими ползи, но ако се внедри непредпазливо, ще окаже обратен ефект върху човешката раса.
Последните събития около развитието на ИИ включват призив от Европейския парламент за създаване на регулации, определящи създаването на роботи и ИИ. Говорител на Европейския парламент коментира, че тъй като роботите навлизат във все повече области от ежедневието, трябва да сми сигурни, че те са и ще останат подчинени на хората. В представен в Парламента доклад се казва, че светът е на прага на нова индустриална роботизирана революция. Документът разглежда въпроса за даване на законни права на роботи като електронни самоличности на равни начала със законовото определение на корпоративно лице. В него също се набляга, че изследователите и разработчиците трябва задължително да включват възможности за изключване на всяка роботизирана система.
Към 2025 г. ще има около трийсет мегаполиса с население над десет милиона души. Всички тези хора ще настояват за стоки и услуги, които да им бъдат осигурени на момента. Ще могат ли технологиите да ни помогнат да вървим в крак с нарастващите ни изисквания?
И тук ще завърша статията с въпрос, зададен на Стивън Хокинг за ИИ.
Защо гледаме с такава тревога на изкуствения интелект? Нали хората винаги ще бъдат в състояние да дръпнат шалтера?
Хората попитали компютъра: „Има ли бог?“.
„Вече има“ – отвърнал компютърът и запоил шалтера.
Литература
Дарвин 2011: Дарвин, Ч. Произход на видовете. – София: Захари Стоянов, 2011.
Мелконян 1982: Мелконян, А. Сами ли сме във вселената. – София: Отечество, 1982.
Хокинг 2018: Хокинг, С. Кратки отговори на големите въпроси. – София: Бард, 2018.
[1] Първите опити за патентоване на телескопа са от 1608 г. на Ханс Липършей (известен с изработването на очила). Първият учен, който изработва телескоп, с който преминава отвъд пределите на планетата Земя, е Г. Галилей (1609).
[2] Както наблюдаваме в романа „Интра“ на Недялка Михова.
[3] През 2017 г. София стана гражданин на Саудитска Арабия.
Tags: бъдеще, вселена, наука
