„Научната фантастика – същност, история, перспективи“
(откъс от лекция, проведена на 28 май в НБУ)
Защо първите научнофантастични произведения се насочват към космическото пространство, а след средата на 50-те години XX фокусът се отмества към проблемите, пред които е изправено човешкото същество на собствената си планета? Отместването на този фокус има отношение към историческото развитие на самата наука и откритията, направени през отделни векове. Между XV и XIX век развитието на астрономията като наука се оказва най-важния импулс за появата на първите научнофантастични произведения. От своята поява до наши дни научната фантастика постоянно търси своя градивен материал, своето вдъхновение в постиженията на науката и технологиите. До 50-те години на XX век се развива т.нар. Златен век на научната фантастика, в който преобладават произведения, наречени от критиците на този жанр „твърда научна фантастика“. Това определение също има отношение към науката, защото самите произведения инкорпорират в своята художествена образност теми и идеи на природните науки, или по друг начин казано на „твърдите науки“: физика, химия, биология, астрономия и др. По същата логика „меката научна фантастика“ се занимава с меките науки, които изследват човешкото поведение, взаимодействия, мисли и чувства – това са науки като психология, социология, антропология и др.
Първите импулси за художествени осмисляния на космическото пространство се осъществяват заедно със създаването и на първите устройства, с които човек се стреми да обхване непознати до този момент пространства, извън пределите на познатата му Земя.
През XVII век науката все повече започва да изследва много малки и много далечни феномени. Научната революция тръгва в посока на систематично и прецизно изследване на природата, използвайки все по-сложни техники. Именно посредством този научен и технологичен тласък научната фантастика започва бавно и постепенно да изгражда своята художествена образност, базирайки се често на визията на самата наука за бъдещето на обществото и планетата.
Още през XVII век някои произведения инкорпорират възникващите научни възприятия за Вселената и мястото на човека в нея. Произведението „Сънищата“ на Йохан Кеплер (завършено през 1608–1609, но публикувано едва 1634) се смята, че е първото научнофантастично произведение, но то няма характеристиките, които ние възприемаме и асоциираме с романи, представящи комплексна история, включваща характери с психологическа правдоподобност. По времето, в което Кеплер създава своя научнофантастичен свят няма достатъчно натрупан опит да се разработи история, която да носи чувството за правдоподобност, давайки конкретни универсални предложения. „Сънищата“ описва повърхността на Луната въз основа на наблюдение, предшестващо астрономическата употреба на телескопа[1]. Но Кеплер е първият, който разгръща своето повествование, облягайки се на научния аргумент, представящ Коперниковата теория за хелиоцентричния строеж на Вселената. В „Сънищата“ авторът описва какво би било новото в астрономията от гледна точка на друго космическо тяло. Интересно е да се отбележи, че героят пътува до Луната с Дух, който го транспортира върху лунния пейзаж. Веднъж пристигнал там, той поглежда Земята, описва начина, по който изглежда от космоса и нейното движение. Въпреки че героят пътува не с космически кораб, а с някаква странна сила, авторът използва като основа познания за законите на физиката, които управляват:
„Пътуването става по-лесно, защото тялото избягва магнитната сила на Земята и навлиза в тази на луната…. в този момент ние освободихме пътешествениците и ги оставихме да разчитат на собствените си устройства“.
В книгата си „Нова астрономия“ Кеплер е бил много близо до понятието за гравитация и в „Сънищата“ предлага съществуването на зони, „които като магнитни сили на Земята и Луната привличат тялото и го задържат заковано за повърхността. Пейзажът на Луната е негостоприемен – пуст, с пламтящи дни и много студени нощи. Извънземните не са нито жени, нито мъже, а същества, приспособени към подобна среда. Два века преди Дарвин Кеплер е уловил в своето произведение връзката между живите същества и местообитанието.
Научната революция дава сериозен тласък на научната фантастика. Това е етап, в който постепенно уютният геоцентричен космос е заменен от една децентрализирана вселена, нечовешка и безкрайно чужда. В исторически план научната фантастика е отговор на културния шок, създаден от откриването на маргиналната позиция на човека във вселената, която е фундаментално негостоприемна.
Авторът на научна фантастика прави книгата „съвместима с настоящите научни знания“ и тя се основава на факти – дори ако фактите се променят във времето. Дори ако знанията са опровергани по-късно, книгата пак ще бъде считана за научна фантастика, защото писателите по това време се придържат към това, което е било възможно. Авторите се опитват да съгласуват техните съображения с актуална научна доктрина.
Още от самото начало на научната фантастика ентусиастите, очевидно неудовлетворени с обикновената популярност на формата, възприемайки че на някакво ниво прави повече, отколкото просто да доставя удоволствие, твърдят, че научната фантастика има важна образователна цел: като ни ангажира в акта на въображението, неизвестното (казват те), научната фантастика ни подготвя за бъдещето. Уилям Руп го приема като „благоприятен знак“, че 48% от английските професори определят тази литература като „вид история, която се опитва да предвиди въздействието на бъдещото технологично развитие върху обществото“. Някои стигат толкова далеч, че настояват всеки, който се надява да се справя с бъдещето, трябва да чете научна фантастика. Научната фантастика, по думите на Алвин Тофлър, трябва да изисква четене за бъдещето. Артър Кларк твърди, че критическото четене на научна фантастика е основно обучение за всеки, който иска да гледа десет години напред.
Друго произведение, което излиза през този период, е на Франсис Годуин „Човекът на Луната“ (1638). Героят на Годуин Доминго е пътешественик. По време на пътуването си той отглежда 40 диви гъски, които по-късно използва като летяща машина. Интересното е, че и в това произведение авторът вплита идеите на Коперник и новата физика. Земята не е единственият гравитационен център във Вселената и се върти на собствената си ос. Героят намира на Луната свят като нашия, но хората, растенията и животните достигат гигантски размери. Жителите на Луната обаче практикуват радикална форма на евгеника. Дефектните са идентифицирани още при раждането си. Тъй като хората на Луната не убиват, новородените с дефекти се изпращат на Земята в Северна Америка. Годуин описва едни щастливи извънземни същества, докато Кеплер например изобразява съществуването на Луната като кошмар в сравнение с живота на Земята.
През XIX век се открива електричеството. Бащите са Бенджамин Франклин, който донася електричеството на земята през гръмоотвода, и Майкъл Фарадей, който формулира понятието за електромагнитно поле. Междувременно Луиджи Галвани открива биоелектричеството посредством опити с жаби. През 1818 г. се появява романа на Мери Шели „Франкенщайн“, който е вдъхновен от изследванията на Галвани и се оттласква от свръхестествените, алхимичните средства за съживяването на човек. Това е роман, изобразяващ напрежението между човека и новата наука, отхвърляща алхимичните посоки. „Франкенщайн“ е първият еволюционен роман, представящ надеждите и страховете от научния прогрес и ужасните тайни на човешкото устройство. Романът призовава към бдителност в практиките на науката и се превръща в мощна метафора за безсилието на изобретателя не само да поеме отговорност към своето творение, но и да го контролира.
През 1859 г. се появява книгата „Произход на видовете“ на Ч. Дарвин. По времето на Дарвин основното течение в науката приема, че животът е твърде сложен, за да бъде причинен само от природата. Почти сто годни преди Дарвин шведският учен Карл Линей създава системата на таксономията, която използваме и до днес. Това е гнездова йерархия, която показва всички живи форми като свързани и ги класифицира според техния вид, род, семейство и др. Според Дарвин ролята на едно разумно същество като Бог е изместена на заден план и по този начин той е престанал да съществува за света на биологията и за науката като цяло. Всеки биологичен вид притежава разновидности между индивидите според размера, способностите, цвета и др. и някои от тези разлики се оказват полезни за едни организми в тяхната способност да доминират над другите представители на същия вид. Потомството на тези организми унаследява полезните качества, а останалите неадаптиращи се към средата постепенно започват да изчезват.
Дарвиновият еволюционен механизъм, или оцеляването на най-приспособените, през XX век се изкривява и започва да се използва като инструмент за насилие под името „евгеника“ (самонасочване на човешката еволюция по изкуствен път). Историята ни представя немалко доказателства за преиначаване на дарвинизма и на самата евгеника. Евгениката (от гр. eugenes – по-добър род, т.е. добро наследствено потекло) е въведена като понятие през 1883 г. от братовчеда на Чарлз Дарвин Франсис Галтън – предлагащ човечеството да овладее процеса на еволюция. Това обаче е свързано не с насилствено манипулиране на човешкото тяло, а чрез система от подходящи бракове между хора, носещи силен генетичен материал. Евгениката много сериозно процъфтява в Германия във варианта си на расова хигиена.
В началото на XX век все по-често започва да се говори за мястото на технологиите в живота на обществото (не само в битов, но и в биологичен аспект). Започва много сериозно да се говори и за евгениката. – Думата „евгеника“ в превод от гръцки означава раждане на най-добрите. Евгениката е набор от концепции и практики в приложната генетика, целящи подобрение на генетичните качества на група хора. Терминът е бил предложен през 1883 г. от Франсис Галтън (английски психолог и антрополог, братовчед на Чарлз Дарвин) в книгата „Изследвания на човешките способности“ със значение „истински и чисто роден“. Терминът е редефиниран от последователя на Галтън, Чарлз Девънпорт, като наука и „религия“, разработваща методи на социален, биологически и медицински контрол, които могат да поправят или подобрят качествата на бъдещото поколение – както физическите, така и интелектуалните.
В научнофантастичните произведения се очертава силна „биотехнологическа“ линия, която започва от романа на М. Шели през „Островът на д-р Моро“ (1896, бел. прев. 1984) на Х. Уелс до „Главата на професор Доуел“ на Ал. Беляев (1937, бел. прев. 1961) и разнообразните експерименти с хора в съвременната научна фантастика.
Един от ужасяващите примери за изкривяване на еволюционната теория и използването на евгениката като инструмент за насилите е този с д-р Йозеф Менгеле. Той получава докторска степен по медицина във Франкфурт. Йозеф защитава докторантура по антропология в Мюнхенския университет през 1935г. Тогава той е само на 24 години. По време на следването си Менгеле проявява нездрав интерес и към генетиката и с помощта на някои от водещите експерти в медицината в крайна сметка получава докторска степен.
Известен е със своите експеримента върху хора в лагера Аушвиц (Освинециум) – комплекси от нацистки и концентрационни лагери, построени на територията на окупирана Полша от Нацистка Германия по време на Втората световна война. Аушвиц I първоначално е построен, за да държи полски политически затворници, които пристигат през май 1940. Първото изтребване на лагерниците е през септември 1941. Аушвиц II-Биркенау се превръща в основен обект на окончателно решение на нацистите по отношение на еврейския въпрос по време на Холокоста.
Чудовище в човешка форма, той разрязва живи бебета – сякаш са пържола за закуска. Особен интерес за него предизвикват близнаците. Лекарят се опитва да разбере какво причинява раждането на две много сходни деца наведнъж. Интересът му е чисто практичен – ако всяка немска жена ражда две или три деца наведнъж, тогава съдбата на арийската раса е гарантирана. Кръвопреливането от един близнак на друг е най-безобидният от експериментите на Ангела на смъртта. Всички тези експерименти са проведени без каквато и да е била анестезия. Точният брой на „изследваните“ близнаци не е известен, според някои оценки те са били не по-малко от 900.
Началото на XX век е време, в което учените все по-уверено проникват в механизмите на природата и използват нейния градивен материал, за да реконструират, усъвършенстват незадоволителната вече жизнена среда. Бионауките и развитието на биотехнологиите разширяват своя изследователски обхват, но и правят възможен нов тип намеса. Онова, което досега беше „дадено“ като органична природа, а в най-добрия случай можеше да се „култивира“, днес попада в полето на целенасочена интервенция.
През 1872 историкът и философът Уилям Рийд издава книгата „Мъченичеството на човека“, в която пише: „Телата, които в момента носим, принадлежат на нисшите животни; умовете ни вече са ги надраснали, вече ги гледаме с презрение. Ще дойде време, в което науката ще ги преобразува със средства, които не можем да предположим и които, дори да ни бъдат обяснени, не бихме могли да разберем. Болестите е бъдат отстранени, причините за гниенето също; ще бъде измислено безсмъртието. И тогава, когато Земята вече ни се струва малка, човечеството ще мигрира в Космоса. … с една вяра, едно желание хората да работят заедно за тази свещена кауза: изчезването на болестта и греха, съвършенството на гения и любовта, изобретяване на безсмъртието, изследването на безкрайността и завладяването на творението. “
През 1929 г. се появява книгата на учения Джон Бернал „Светът, плътта, дяволът“. Бернал стигнал до заключението, че многобройните ограничения, присъщи на човешкото тяло, могат да се преодолеят само с помощта на механични приспособления и протези, така че от органичното тяло на човека може да остане само мозъкът.
Решителната стъпка ще дойде, когато разширим чуждото тяло в действителната структура на живата материя. Паралелно с това развитие се осъществява и промяната на тялото чрез намеса в химичните му реакции. (…) С развитието на хирургията и физиологичната химия, за първи път се появява възможността за радикална промяна на тялото. Тук можем да продължим не като позволяваме на еволюцията да работи с промените, а чрез копиране и съединяване на нейните методи. (Bernal 1929: 14)
Бернал описва процесите по отделяне на мозъка от тялото. Вместо сегашната структура на тялото, трябва да имаме цяла рамка на някой твърд материал, но по-скоро не метал, а някое от новите влакнести вещества. Необходим е цилиндър, в който да бъдат поставени мозъкът и неговите нервни връзки, потопени в течност от цереброспинална течност.
Мозъкът и нервните клетки се поддържат, снабдени с прясна оксидирана кръв и се източват от деоксигенирана кръв през техните артерии и вени, които се свързват извън цилиндъра с изкуствена система на сърце, бял дроб… (Bernal 1929: 17)
Книгата на Бернал поставя началото на „мечтата“ на човека да преодолее собствените си физически граници и да помечтае за безсмъртието. Десетилетията след появата на „Светът, плътта, дяволът“ провокират немалко етични въпроси относно мястото на човека в света и неговата идентичност.
През 20-те години се появява есето на британския биолог Джон Халдейн пубилкува есето „Дедал, или науката и бъдеще“, в което 1923 г., в което разсъждава върху големите ползи от евгениката, ектогенезата и генното инженерство.
През 1929 г. се появява книгата на учения Джон Бернал „Светът, плътта, дяволът“. Бернал, както вече споменах, стигнал до заключението, че многобройните ограничения, присъщи на човешкото тяло, могат да се преодолеят само с помощта на механични приспособления и протези, така че от органичното тяло на човека може да остане само мозъкът.
Научнофантастичните прогнози на Бернал се превръщат в манифестно послание на интелектуалното движение „трансхуманизъм“[2], обединяващо учени от цял свят около идеята за усъвършенстване на човешкия вид посредством възможностите на новите технологии. Трансхуманистите пледират за технологична възможност на лица без тела – еманципиране на субекта от всякакъв конкретен носител и запазването му като „чиста“ информация. Планът за удължаване на живота вдъхновява създаването на движение „Русия 2045“[3], регистрирано през 2011 г. В хода на проекта „Безсмъртие“ е планирано изграждането на аватар – изкуствено тяло, което първоначално ще бъде управлявано със съзнанието от разстояние. Втората стъпка е пренасянето на мозъка в изкуствения аватар. Когато аватарът се износи, информацията от човешкия мозък ще бъде прехвърлена в изкуствен мозък, нанооблак или холограма.
За поддръжането на идеално здраве с помощта на нанотехниката, реконструкцията на ДНК-веригите, се заговаря още през 1959 г. в лекция на физика Ричард Файнман. Той предлага много подходи към наномащабното производство, включително и усъвършенстване на микроскопичните технологии. През 1986 г. в своята книга „Двигатели на сътворението“ („Engines of creation“) Ерик Дрекслер изгражда теория за възможната нанотехнологична революция:
Ще използваме молекулярната технология, за да се погрижим за здравето (…). Болните, старите и ранените страдат от неправилно подреждане на моделите на атомите (…). Устройствата, които могат да пренареждат атомите, ще могат и да ги настроят правилно. Нанотехнологията ни позволява да направим фундаментален пробив в медицината. (Дрекслер 1986: 84)
Пътят на моделиране на човешкото тяло преминава през различни форми на псевдосоматичност – замяна на отделни части на тялото с изкуствени, които са по-съвършени при събирането и доставянето на сетивна информация до мозъка, „както и при изпълнение на неговите команди за движение на тялото, а в крайна сметка – и през т.нар. телесно протезиране – подмяна на цялото тяло с по-стабилна и по-лесно контролируема физическа среда, в която да бъде разположен мозъкът като носител на съзнанието.“ (Ставру 2016: 101)
Идеологията на трансхуманизма отхвърля идеята за човешките граници, прибягвайки до средствата на науката и технологиите. Трансхуманистите се обединяват около идеята за употребата на науката за ускоряването на нашето преминаване от участта на човеци към тази на трансчовеци или постчовеци. Физикът Фрийман Дайсън споделя: „Човечеството е първата стъпка, но не и последната дума…“ Ние не приемаме нежеланите аспекти на човешкия си жребий. (…) Смятаме, че е абсурдно смирено да приемаме т.нар. естествени граници на живота ни във времето.“
Подобна бъдеща „намеса“ в човешкото тяло провокира учени от цял свят да се вгледат в бъдещето на обществото и проблемите, пред които е изправена науката. 60-те години са важни не само с проблематизирането на темата за клонирането в научнофантастичните произведения (следващото десетилетие излиза романът на В. Люцканова „Клонинги“), но това е десетилетие, в което се организират множество конференции, в рамките на които се обговарят етичните проблеми, породени от прогреса в науката и медицината. Конференцията, която поставя началото на това десетилетие, носи заглавието „Големите въпроси на съвестта в съвременната медицина“, проведена в колежа Дартмут в Хановер. Конференцията е проведена на 8 и 10 септември (1960). Преди това обаче са проведени и други конференции, например дебатът по въпросите на изследванията срещу хора през 1951 г. в Калифорнийския университет в Сан Франциско, или друга – посветена на въпросите за експериментите с хора, през 1959 г. в Института по правно-медицински изследвания в Бостън.
Трансхуманистите се делят на два големи лагера: тези, които искат „просто“ да подобрят човешкия вид, без да се отказват от неговата човешка същност, а напротив, като я подсилват, и тези, които като Курцвейл пледират в полза на „технопроизводство“, на „постчовечество“, на създаването на нов биологичен вид, евентуално чрез хибридизация на човека с машини, притежаващи физически способности и изкуствен интелект, безкрайно по-висши от нашите. В тази посока научната фантастика отдавна е изказала своето мнение и то, както знаем, не е никак положително.
Навлизаме и в епоха на мечта по хибридизация. Бернар Андрийо определя хибридизацията като смес от биологични и технологични системи чрез свързването им в човешкото тяло и засяга проблема да придобития опит на хибридното тяло. Когато телесната схема, обозначаваща представата, която индивидът си изгражда за собственото тяло както на нервно, така и на субективно равнище, се оказва променена чрез добавянето на екзогенен механизъм, тогава се появява смущение на идентичността.
Съвременното човешко същество, както го мислят трансхуманистите, е на еднакво разстояние както от примата, така и от постчовека. Той е отделен от приматите от съзнанието, от постчовека, с органиката. Именно в рамките на трансхуманизма първите проекти за модифициране на човешките същества с помощта на технически разширения на няхната органика достигнаха етапа на практичиското изпълнение. В този случай, въпреки опита за прeмахване на веществеността на човешкото същество, очевидно е, че антропоцентрицния скелет е спазен. Какво ще се прехвърли в друг носител? Съзнанието? Личността? Как човек може да съществува извън физическото преживяване? Какъв статус ще има тази цифрова личност? Ф. Гиренок разкрива различна гледна точка към проблема: дигитализирането на човешкото мислене и комбинирането му с цифровото мислене водят до опростяване на човешкото.
Кулминацията на трансхуманистичната концепция е киборга. Процесът по киборгизация включва подмяна на части на човешкото тяло с цел подобряване и укрупване на неговите свойства. В своята статия Н. Клайн „Киборг и космос“ за първи път въвежда термина „киборг“ като екзогенно разширен органичен комплекс, функциониращ като интегрална несъзнателна хомеостатична система. Те показват трансформацията на същността на човека по примера на човешкото същество, което обикаля космическото пространство, но е принудено да се обърне към функционалностите на механичните подобрения към тялото му. С днешна дата съществуват вече успешно реализирани проекти, които помагат на човешкото същество да поддържа нормален живот. На този етап целта на проектите е само терапевтична (да поправя това, което е „счупено“), но бъдещето е непредвидимо.
Нийл Харбисън е първият човек, който нарича себе си киборг. Той страда от рядко заболяване, което не му позволява да различава цветовете – дисхроматопсия или цветна слепота. През 2004 г. му имплантират антена. Британецът усеща цветовете с помощта на имплантирана в неговия мозък уеб камера. Джеймс Йънг, пострадал при влакова катастрофа, има възможност също да продължи своя живот, възползвайки се от новите технологии.
Литература
Ставру 2016: Ставру, С. Човешкото тяло между въплътеността и конвенцията. София: Сиела, 2016.
Тофлър 1992: Тофлър, А. Шок от бъдещето. София: Народна култура, 1992.
Bernal 2017: Bernal, J. D. The World, the Flesh and the Devil. An Enquiry into the Future of Three Enemies of the Rational Soul. London: Verso, 2017.
Bostrom 2005:, Bostrom, N. In defense of posthuman dignity // Bioethics, Vol. 19, Number 3, 2005
Drexler 1986: Drexler, E. Engines of creation. Anchor Books, New York, 1986.
Hayles 1999: Hayles. K. How We Became Posthuman: Virtual Bodies in Cybernetics, Literature, and Informatics. Chicago: The University of Chicago, 1999.
Read 1872: Read, W. The Martyrdom of Man. New York: The Truth Seeker Company, 1972
https://library.um.edu.mo/ebooks/b33395408.pdf
[1] Първите опити за патентоване на телескопа са от 1608 г. на Ханс Липършей (известен с изработването на очила). Първият учен, който изработва телескоп, с който преминава отвъд пределите на планетата Земя, е Г. Галилей (1609).
[2] Терминът „трансхуманизъм“ е въведен от биолога Джулиън Хъксли (брат на романиста Олдъс Хъксли) през 1957 г., преди да добие съвременния си смисъл под перото на Ферейдоун М. Есфандиари (FM-2030) през 70-те години (публикуван по-късно в книгата му „Are you a transhuman?“ през 1989 г.)
[3] Създател на движението е руският икономист Дмитрий Ицков.
Tags: евгеника, научна фантастика, трансхуманизъм
