Нашествието на хронолитите
Атанас П. Славов
Човечеството е видимо обзето от образите на собствената си смърт, умножени хилядократно, както във фасетното око на насекомо. […] Когато човечеството постепенно ограничава, доброволно или не, наследената си част свобода, твърдейки, че прави тази жертва в името на бъдещото щастие, не вярвайте в това нито миг!
Жорж Бернанос
В „Избрана световна фантастика“ под № 140 излезе романът на Р. Ч. Уилсън „Хронолитите“. Редовните гълтачи на поредицата си го купиха, прочетоха го и констатираха, че е хубаво написан, с оригинална идея. После прехвърлиха интересите си към следващата книга. Точка.
Аз обаче ще започна оттук. Дълбоко съм благодарен на Уилсън за създаването на тази книга, защото тя представлява почти буквална алегория на един от най-драстичните феномени, свързани с представата за бъдещето, което се разиграва точно тук и точно сега пред очите на умеещите да виждат.
Та, за книгата, или това, което аз откроявам в нея (защото, знайно е, всеки вижда в едно художествено произведение различни неща): В реалността на романа по различни геолокации (най вече в Азия) изневиделица започват да се появяват монументи на някакъв завоевател Куан, който след двадесет години ще е владетелят на Земята. С непозната технология той праща неунищожимите си паметници в миналото, предназначени да фиксират победата му в бъдеще. И разбира се, милиони стадно мислещи човешки същества от различни държави, които очакват „силната ръка“, способна да сложи в ред световния хаос, стават „куанисти“, правят партии, движения и революции, подготвящи идването на Единствения. Историята е разказана чрез съдбата на група умни и непокорни герои, които посвещават живота си, за да открият начин за унищожаването на поне един от монументите, като с това докажат, че идването на Куан не е неизбежно. Защото паметникът не е постройка с някаква функция, той е материализирана идея. И разрушаването му е доказателство, че е възможна деинсталацията на самата идея.
Позволявам си спойлери от съдържанието на романа, защото статията ми не е за него; той е само отправна точка в анализ на процеса, в който участва любимата ми фантастика. Битката за представата за бъдещето!
От началото на 20. век дори за немислещата част от човечеството започна да става ясно, че социалните времена се сгъстяват. Масовото общество бе „изритано“ от сънливото състояние, където внуците получаваха ценни съвети за живот от дедите си и продължаваха социалния автоматизъм, верни на традициите. Младото поколение, което преди се е бунтувало само по биологично-възрастови причини (ранна любов, собствен избор на житейски път), започна да проявява мирогледно непокорство. Избуяха нови идеологеми, концепции за ново социално устройство на света и за пръв път в човешката история се установи усещането, че думата „бъдеще“ означава нещо, което може да се построи и да носи решение на вечните проблеми. Основание за това даваха и непрекъснатите научни и техноло- гични открития. Естествено бе избуяването на научната фантастика, като пространство на мисловните експерименти, паралелно със социалните движения, бунтове и революции, променили картата на света.
Професионалните литературни критици продължаваха да неглижират НФ като „развлекателен жанр“ и толкова се увлякоха в това, че просто пропуснаха момента, когато тя стана „главен законодател“, щом стане дума за „визията на бъдещето“. А както е казал афористът: „Ако не мислиш какво те очаква, то ще те причака“. Футурологът К. Манхайм печално констатира:
„Ех, и бъдещето вече не е това, което беше!“
Светът преживя катаклизмични промени, конфронтирани световни лагери, рухнали революции, видя ядрени гъби и часовници, отмерващи последни секунди преди планетарно унищожение. Дочака и информационната революция, която разми границите между всеобщото познание и безкрайната глупост. Но тя направи и нещо изключително важно:
ИЗВЕДЕ БИТКАТА ЗА ВИЗИЯТА НА БЪДЕЩЕТО ИЗЦЯЛО ВЪРХУ ПОЛЕТО НА ИНФОСФЕРАТА
Стана пределно ясно, че представата за бъдещето ще изгражда социалната мотивация на следващите поколения и респективно – самото бъдеще. Неслучайно във футурологията има понятие „Едипов синдром“ (да не се бърка с „едипов комплекс“). Това е, когато една публикувана и популяризирана прогноза за бъдещето започва да влияе върху самото формиране на бъдещето.
Едно време, при соца, когато някой бунтарски ум искаше да публикува смела и крамолна идея (предимно в науката, социалните бяха забранени), пъхаше в заглавие или подзаглавие на статията си йезуитската фраза: „Един неортодоксален възглед по въпроса за…“.
Сега настанаха обратни времена. Повечето някогашни неортодоксални възгледи се превърнаха в днешна норма, да не кажа традиция. В картинните галерии не можеш да откриеш добра рисунка сред наплесканите с мистрия слоеве маслени бои, или изящна пластика сред купищата битови отпадъци, обозначени като авангардни скулптури; в музиката идеята за новаторство е удавена в безразборни атонални шумотевици, които, виждате ли, били разбираеми само за музикалния елит, а народните маси са зарязани край кръчмарските маси насаме с вездесъщия поп-фолк.
Но най-страшна е тази тенденция, когато се отнася за образа на човешкото бъдеще. Особено в нашите постсоциалистически страни. Умовете на хората, натровени от официалните приказки за „хармонично и всестранно развито общество“ (които така брутално контрастираха с консумативното блато от последните години на соца), с безмозъчна лекота замениха псевдоутопичния образ с приложно антиутопичната убеденост. И стана възможно чудото, което никога досега не се е случвало с нито едно явление в културата: за една нощ образът на „светлото комунисти- ческо бъдеще“ се превърна в „мрачно тоталитарно минало“.
Да се върнем към „Хронолитите“. Там бъдещият диктатор Куан изстрелва в миналото свои хипнотизиращи изображения, за да увековечи тоталната си власт над планетата. Нима си мислите, че единият процент свръхбогати, притежаващи 90% от парите на света, не мисли за бъдещето си и това на своите деца? Те са Куаните на бъдещето и тяхната власт трябва да се гарантира! Нека разгледаме какви „монументи“ изстрелват върху нашето колективно въображение „днешните Куани“:
Лудият Макс и негови клонинги
Филмът Mad Max не е първото кинозрелище от постакастрофична та Земя, но стана изключително емблематичен с харизматичния образ на самотния „каубой върху мотоциклет“, който бие лошите и награждава добрите. Този образ изнесе Мел Гибсън на световната сцена.
Въпреки художествените си достойнства, неслучайно повторени наскоро от нова екранизация, този филм има едно основно внушение (може да се спори дали авторите му са го вложили съзнателно, но това вече не е важно): Картината на опустошената планета, лишена от цивилизация, да се превърне от тревожно видение-предупреждение в нещо привично, поле за игра и приключения.
Последваха безкрайни подражания и римейци, клонинги на Макс и неговите братя. Разни киностудии се състезаваха да разнообразяват зрелището, като стигаха до такива куриози като италианския „Новият Рим“, където „гладиаторките“, биещи се из разрушения Колизеум, носеха стъклени доспехи, за да могат да се виждат прелестите им. Тази тенденция, независимо дали става дума за футуристично или фентъзийно зрелище, редовно разсъблича героините по бикини… Пренебрегвайки всякаква елементарна логика с каква храна са угоявани тези сочни тела, как понасят минусовите температури и т.н. Важното бе да се направи картината увлекателна и многомилионните тълпи безмозъчни зрители да я приемат като развлекателна атракция. После, с бума на компютърните игри, тази визия наистина се „узакони“ в масовото въображение – не могат да се изброят шутърите и онлайн игрите, в които тийнейджърите потрошават милиони човекочасове из радиоактивните пустини, управлявайки юначни герои, които побеждават ли побеждават… какво?
Неслучайно една от малкото бордови игри, породени на българска почва, се нарича Bright Future („Светло бъдеще“) и се разиграва из оп- устошена от катастрофа София. Вярно е, че хората, които я правят, са с чувство за хумор и са ми симпатични, но… съгласете се, че самото наме- рение е симптоматично!
Постига се първата цел: Образът на опустошената Земя да е най-бързата асоциация на масовия консуматор, когато чуе „бъдеще“. Значи всичко, което става днес, въпреки недостатъците си, е по-добро от това бъдеще! За какво да се опитваме да го променяме? Само за да приближим неизбежния край?
„Рай без памет“
В цикъл от няколко романа съветските фантасти Александър и Сергей Абрамови описаха експериментите на нехуманоидната свръхцивилизация на „розовите облаци“, които, за да ни разберат, създават изкуствени държави с хора от различни народи и времена, лишени от историческата си памет, за да се види дали ще повтарят грешките си.
Но докато в „Рай без памет“ и „Пришълци отникъде“ бяха разгърнати исторически достоверни общества, които имат отчетлива социална логика, не можем да не ги сравним с поредицата американски филми, които напоследък се разпълзяха по екраните като хлебарки. Аз ги наричам „стерилизираните антиутопии“. Различни от направлениеto Mad Max, те са резултат от проекти на
„чистия конструктивен разум“ – или поне това, което авторите на тези сюжети си представят, че е той. В бъдещето на трилогията „Дивергенти“ (Divergents, 2014-2016) младите хора още в детство са поделени на касти, според характера им. Отците-основатели са решили, че само така ще избегнат грешките на миналото. И разбира се, веднага се поражда нова антиутопия. В трилогията „Лабиринтът“ (Maze Runner, 2014-2018) посткатастрофичният елит експериментира върху младите си поколения чрез изпитание в садистичен лабиринт, който да изкове от тях „хора на бъдещето“. И естествено, получават бунт на поколенията. В „Равните“ (Equals, 2015) пък възникналото кой знае откъде общество на бъдещето е забранило емоциите и младите влюбени са подложени на изпитания. Във всички тези „стерилни бъдещета“ спонтанните характери на подрастващите герои се бунтуват и променят света.
Тук е изваден от архива един от любимите митове на неолибералната пропагандна машина: човекът от улицата знае най-добре! Мобилизирането на този мит е нужно, за да натрупа негативни усещания у масовия човек към всички проекти на разума, представяйки ги непременно като студени, античовешки и неестествени социални конструкти, чийто финал може да бъде единствено човешкият бунт на нормалността и връщането към „жизнеспособния пазарен модел на обществото“.
Интересен детайл: в книгата „Бъдещето на капитализма“, издадена от „Весела Люцканова“ през 2000 г. (с пари на Американското посолство), авторът Лестър Търоу, след като в 500 страници ни е обяснявал, че единственият възможен социален строй е капитализмът, отбелязва, че едно от малкото неща, които могат да го унищожат, е митът за „човека от улицата, който знае най-добре“. Защото всъщност този „субект“ е единицата от невежа тълпа, която така лесно гласува на избори, но изобщо не е в състояние да мисли над прогреса на обществото и да разбира неговата необходимост, да не говорим за анализ на сложните алтернативи, които би трябвало да избере с гласа си.
В този контекст са любопитни сериалите This Is Not My Life (2010) и Wayward Pines (2015-2016). И в първия, новозеландския „Това не е моят живот“, и в американския „Уейуърд Пайнс“ имаме самотен герой, който се оказва в изолирано градче, някъде сред дива природа, където хората си „живеят като в рая“, който по-късно се оказва „ад“… Скритата истина за двата града е различна: в първия това е социален експеримент, а във втория – анабиоза, пренесла хиляди съвременни жители в далечно бъдеще след гибелта на цивилизацията. Но внушението си е все същото: идеите на разума, създали тези общества, са мъртвородени, защото не са съобразени с „човешкото естество“ – борбата за свобода и чувства. И колкото повече ги потъпкваме, толкова по-яростен е бунтът.
Докато гледах тези сериали (а ги гледах с удоволствие, защото сценариите са писани от талантливи драматурзи), ме порази един детайл – идентичен и в двата толкова различни свята. В един момент се породиха младежки отряди за противодействие на хаоса и започнаха да еволюират в щурмови бригади, поразително напомнящи… знаете на какво! И нито един от героите – хора, като че ли образовани и нелишени от историческа памет (за разлика от споменатия в началото „Рай без памет“) – нито един от тях не разпозна „хитлерюгенд“, не спомена фашизма!!! И то в страни, където гротесковата демонизация на нацизма е едва ли не национален спорт: нацистките униформи се мяркат къде ли не и във всяка втора комедия или пародия има „наци“. (В момента тече сериалът „Проповедникът“, където Хитлер избяга от ада!) Когато споделих тези мисли с един приятел, живял двадесет години в САЩ, той ме погледна иронично и каза: „Не смеят да ги назоват, защото в момента при тях реално стават такива неща!“.
Космическото плашило на Куотърмас
На Куаните, поръчващи „музиката на бъдещето,“ никак не им допада идеята за човек, мислещ себе си като част от Космоса, какъвто възпитаваше ранната научна фантастика. На такъв не му трябват масови митове, рекламни клипове за покупка на стоки, състезание по престижност сред себеподобните. Разширявайки представите си в безкрайността на Вселената, той всъщност излиза извън контрол. И това е сред главните направления за въздействие върху масовия консуматор. Едно от първите плашила на тая тема бе класическият черно-бял филм „Експериментът Куотърмас“ (The Quatermass Experiment, 1955). Двама космонавти се връщат от орбита, единият от тях постепенно се превръща в амебообразна ужасия, която трябва да бъде унищожена, защото представлява заплаха за човечеството. В „Жената на астронавта“ (The Astronaut`s Wife, 1999) този стар виц вече е преведен на психологически език с помощта на Джони Деп и прекрасната Чарлийз Терон. Този път ужасът, донесен от Космоса, се разиграва в най-благодатното и разбираемо за всеки поле на семейния живот. Направени са неизброими кинострашилки на тая тема, върхът на които е „Смъртоносен хоризонт“ (Event Horizon, 1997) на режисьора Пол Андерсън. Звездолет с екипаж е проникнал отвъд „хоризонта на събитието“ в черна дупка. Неизвестно как се е завърнал (!), но всички астронавти са мъртви. В безтегловността плуват окървавени трупове и плавно се групират в символичната форма на католически кръст! Непознато зло е обладало звездолета!!! В този филм чрез талантлива киновизия и яркото актьорско присъствие на Лорънс Фишбърн и Сам Нийл е внушена най-агресивната идеологема: Единственото, което можем да намерим в космоса, е непоносимият ужас и смърт! Това размножаване на мита продължава и днес: наскоро по екрано всички астронавти са мъртви. В безтегловността плуват окървавени трупове и плавно се групират в символичната форма на католически кръст! Непознато зло е обладало звездолета!!! В този филм чрез талантлива киновизия и яркото актьорско присъствие на Лорънс Фишбърн и Сам Нийл е внушена най-агресивната идеологема: Единственото, което можем да намерим в космоса, е непоносимият ужас и смърт! Това размножаване на мита продължава и днес: наскоро по екраните мина филмът „Живот“ (Life, 2017), където най-простото донасяне на извънземно растение прерасна в глобална катастрофа. Ако проследите парите, които струват тези свръхскъпи филми, и жалките им приходи, можете да си дадете сметка колко са готови да инвестират елитите в плашенето на масовия консуматор с Космоса.
Какво предлага пазарът на „бъдещета“?
Както е известно, Вселената е безкрайна. И поради тази причина в нея има място за съществуванието на всичко, което може да бъде измислено, включително и откровените глупости, породени от високоплатените мозъци на холивудските продуценти. 🙂
Но кой знае защо, от огромното разнообразие на светове-алтернативи, изписани от писателите-фантасти, се избират за екранизиране два основни архетипа: държавно-имперският и корпоративно-мафиотският. Например ненагледните „Звездни войни“ от 40 години ни пробутват едни и същи феодални империи и разпадащи се републики. Нека сравним со- циумите на двата най-мощни франчайза: Star Wars и Star Trek.
От 1962 година на малкия екран започва своето победно шествие светът, измислен от Джийн Родънбъри. Вселената на Стар Трек според мнозина е утопична. Евгеничните войни и Третата световна са помогнали на човечеството да осъзнае, че конфликтът не решава нищо. Всички работят за благото на човешката цивилизация. Парите вече не са определящи, а идеите. Старите предразсъдъци и стереотипи са останали в миналото. Всеки гражданин има шанс да се издигне до върха, ако има нужния талант и умения. Ръководните длъжности са за тези, които ги заслужават, а не тези, които са платили повече. Федерацията стабилно се развива и приема все повече нови цивилизации. По времето на Кърк Земята воюва с клингоните, а при Пикард виждаме как клингонът Уорф заема длъжността началник на службата за безопасност!
Вселената на Роденбъри е уникално явление в американската кинофантастика. Никъде другаде не се среща подобен модел на бъдеще. Особено показателен е епизодът „Неутралната зона“ (The Neutral Zone) от „Следващото поколение“. Там е съживен замразен през 20. век бизнесмен, който изпада в ужас, като разбира, че парите му са престанали да играят роля в това общество. И ироничния отговор на капитан Пикард: „Е, какво да ти кажа, добре дошъл в двайсет и четвърти век!“. Подобен елемент срещаме едва 30 години по-късно в хумористичния сериал „Орвил“. Там подготвят космонавтите за кацане на планета, която поразително напомня съвременна Америка, с думите: „И внимавайте много, долу се вихри капитализъм!!!“. Според мнозина именно „Орвил“ продължава истинските традиции на класическия „Стар Трек“, макар и в доста по-шеговита форма.
Но в такъв дух са само двата цикъла „Оригиналните серии“ (TOS) и „Следващото поколение“ (TNG). Веднага след тях в новия цикъл „Дълбок космос 9“ са положени сериозни усилия за „реставрация на ценностите“. Важна става цивилизацията на ференгите и тя е не само търговска; за нея печалбата е обект на религиозно преклонение. И когато землянин се опитва да иронизира един ференги, той му отвръща: „Да, търговията и забогатяването са всичко за нас, но погледнете историята ни – нито една война! А при вас???“. Прокарва се любимият възглед, че пазарът регулира всичко, включително и военните конфликти, докато разните мирогледи…
Но истинското „лечение от утопични идеали“ започва през 1977-а със стартирането на „Звездни войни“. Нека разгледаме социалния строй на този франчайз: В „една далечна галактика“ е добре за тези, които правят историята. Останалите я карат както могат. Империята на Палпатин е авторитарна държава, основана на страха. Правата на гражданите не значат нищо, навсякъде има неравенство и ксенофобия. Жителите на цели планети изпадат в немилост само заради своя произход. А такива като уукитата – направо в робство!
Социална справедливост? Забравете! Имперската машина като нищо унищожава цели планети заради престъпления на управляващата фамилия. Но и преди това нещата не са били цветущи. Старата република неслучайно се е разпаднала. Потънала в корупция, с прогнил сенат, който не решава нищо, по провинциите се вихри робство, а реалната власт принадлежи или на престъпни картели, или на Търговската федерация. Даже джедаите не правят нищо, защото са дресирани кучета в ръцете на Канцлера. Спомнете си първи епизод. Куай-Гон освободи ли робите на Татуин, направи ли нещо да облекчи живота им? Не, взе си нужния му роб и се измъкна!
Ами Новата република? Направи ли си изводи от историята? Не, настъпва все същите мотики. Вчерашните въстаници се оказаха лоши държавници. В „Легендите“ виждаме Новата република забатачена в регионални конфликти, проспала цяло нашествие на чужди завоеватели от дълбокия космос, как я докарва до поредната гражданска война! Може би поне практикува справедливост? Хич даже: когато обладаният от духа на древен сит Кип Даррон унищожи цялото население на системата Карида, как бе наказан? Повериха това на Люк Скайуокър и той го по- милва!!! Трябва ли да се учудваме, че и в Новата република не обичаха джедаите и охотно ги предаваха на нашествениците уужан-вонги?
И какво стана в „новия канон“? Новата република успя да се разпадне, рицарите Рен – да изтрепят джедаите, империята – да се прероди в Първи орден, а републиканският сенат отново се оказа безполезен, защото новите сенатори на нищо не се са се научили! И най-общо погледнато, въпреки че главните герои се борят срещу Империята, става очевидно, че най-стабилните периоди за обществото са били именно тези, когато е управлявала тя.
Но насаждането на „космическия феодализъм“ в Star Wars бледнее пред хилядолетното робовладение на гоа-улдите от „Старгейт“. Там сценаристите на сериала ни обогатиха въображението със злодейска цивилизация, която се състои от паразити, дълги не повече от 30 сантиметра, в които помнят не само безсмъртните си животописи, но и управляват милиарди човешки същества, впити в гръбначния им стълб! Кръстоска между „кукловодите“ на Хайнлайн и расата на „триловете“ от „Дълбок космос 9“. Авторите на съчинението пренебрегнаха не само елементарната логика на науката биология, която твърди, че мозъкът на 30-сантиметров червей не може да съхранява такава огромна информация, но и трудовете на собствените си социолози, доказали, че разумни същества, намиращи се в робско подчинение, не могат да боравят с висша математика и научни абстракции. Хич не им пука на сценаристите и тяхната измислица прави огромни звездолети, открива хиперпространствени портали и т.н., като се изхитрява в продължение на десет хиляди години да не мръдне нито на милиметър в развитието си. Виж, щом на космическата сцена се появиха нашите герои, за няколко години разрушиха империята им и освободиха стотици поробени цивилизации.
Разбира се, не всичко е толкова черно в Космоса. Американската кинофантастика си има един любим шаблон, който изтръсква от нафталина, щом ѝ притрябва нещо позитивно. Неговите корени навярно растат от класическата екранизация по романа на Х. Уелс „Обликът на бъдещето“, където мъже и жени в трика и бели хитони се разхождат из овални дизайнерски видения. Подобни са и елоите от „Машината на времето“ на Джордж Пал, и много други, та до десетия игрален филм „Стар Трек“, където утопичните аборигени бяха покровителствани лично от робота Дейта. Режисьорите употребяват този шаблон, когато изобразяват общества, в които сами не вярват, и обикновено те им служат само за да бъдат подложени на някакво унищожение, разобличение или профанация. Апотеозът на тази тенденция се случи в споменатия „Старгейт“, чрез образа на цивилизацията Орай. Въпросната култура стигнала до големи върхове в развитието си и решила да стане свръхцивилизация. С помощта на специални технологии и медитации индивидите ѝ успяват да преминат в по-висока форма на телесност – силово-енергетични полета. И ставайки почти богоподобни, те известно време спазват принципа за ненамеса в делата на физическите същества, но после изведнъж решават, че им е нужна енергията на вярващи в тях обикновени хора, и започват агресивно да налагат религиозната си теокрация над Вселената! Защо им трябваше на сценаристите на „Старгейт“ такъв пошъл поврат?
Много просто: Еволюцията на тази медитативна култура, преживяла „въздигане“, неизбежно предизвикваше сравнение с познатия за масовия ТВ зрител американски начин на живот. И то определено не беше в полза на последния. А логиката на сериала не позволява да изтриеш цяла цивилизация с помощта на бърза катастрофа или криза. Трябваше спешно да се открият „скрити недъзи“ на тази утопия, за да се превърне в удобната и позната антиутопия. Сценаристите, без да искат, бяха попаднали в капана на „белите трика и хитони“, които безконфликтно и артистично продължават развитието си напред и нагоре. Никой от тези съчинители (майсторина диалога, но философски инфантилни) не е подготвен да моделира едно разумно развитие на одухотворена култура и… на помощ идват готовите решения: енергийни вампири. Захранването с вярата от човешките същества е бърз и лек начин за демонизиране на която и да било космическа раса. Неслучайно същият номер беше разигран и с цивилизацията-злодей от „Старгейт: Атлантис“ – тоя път обаче ги облякоха с дълги палта, така добре познати от уестърните. И готово: героите имат с кого да се трепят още стотина епизода.
Великият и безсмъртен феодализъм
Интергалактическият робовладелски строй на „Старгейт“ не е в състояние да разклати първенството на феодализма във фантастиката. Не само във фентъзито, но и често в научната фантастика срещаме астронавти, кацнали на чужда планета, където първото, което срещат, е средновековен замък. На какво се дължи тази хипнотична привързаност на масовите фантасти към един отдавна изчерпан социален строй?
Средновековно-феодалният декор е изключително удобен за съчиняване на герои. Пирамидалната простота на обществото, където най-отдолу са широките народни слоеве, от които не зависи нищо, а горе е острият връх с феодала, от който зависят всички, е като балсам за ума на съвременния човек, притиснат в сложната многополюсна картина на властови механизми, където никой не знае кое е добро и кое – зло. Бягство в простотата: едно замахване с меча може да промени света наоколо – какво по-привлекателно? На това се крепи оглушителната популярност на „Игра на тронове“, въпреки че на всички стана ясно как Дж. Мартин продаде отново историята на „Войната на розите“ в Англия, с тази разлика, че при Хенри Тюдор драконът е бил върху знамето, а в измисления свят на Мартин е жив участник в битките! Тази леко пребоядисана с цветовете на магията касапска сага бе пробутана на масите като фантастика, пардон, фентъзи.
Важното е: Всеки исторически строй е добър, за да отклони внима- нието ни от търсенето на обществен модел, работещ за нуждите на хората. И естествено подхвърлящ на съмнение абсолютната власт на Единия процент!
Кого плаши корпоративното чудовище?
Едва ли има по-разпространен стереотип за близкото бъдеще от корпоративно-мафиотския. Кинорeжисьорите направо се състезават да изобразят от демонични по-демонични образи на корпоративни шефове и техните управителни бордове на директорите. Един кинокритик дори се беше вдъхновил да ги класифицира, като открояваше 14 архетипа. Аз тук ще се спра само на няколко образни черти на корпоративния шеф: Харизматичен социопат, който обикновено дава заповедите си пред огромна стъклена стена с изглед към мегаполиса. Зад гърба му неговите подчинени с приведени глави чакат повелите му. Този стереотип идва от самурайските филми: японският шогун говори с гръб към васалите си, защото е по-могъщ от заплахата, която биха могли да означават за него. Този нов капиталистически феодал с едно движение на ръката създава стотици хиляди работни места или ги ликвидира, обезлюдявайки цели държави. Такава е показана корпорацията в „Блейд рънър“, „Чарли Джейд“, „Инкорпориран“ и други.
Какво се крие зад тази последователност? Критика на капитализма? Как ли не. Все пак знак за равенство между корпорацията и капитализма авторите на тази съчинения не бързат да поставят. Много често като алтернатива на корпоративния капитал е представен дребният собственик, малкият бизнесмен; разбира се, когато това не е любимият самотен каубой, изправил се пред корпоративния Голиат – полицай, детектив или журналист. Сценаристите се състезават да разкриват злодействата на шефа-социопат, но защото той е такъв човек, а не защото ролята му като ръководител на безжалостно капиталово обединение (което иска печалба на всяка цена) е такава. В това отношение прави изключение сериалът „Инкорпориран“ (Incorporated), където всички участници – и подчинени, и управляващи – бяха показани като жертви на системата. Но и там бъдещето на света, поделен между няколко мегакорпорации, които воюват помежду си, изглежда неизбежно. Срещу него няма и не може да има жизнеспособна съпротива, защото то е „самата логика на живота“. Тук е разковничето на внушението:
Каквото и да правим, дори да избегнем падане на метеорити, атаки на зомбита, глобални затопляния или епидемии, ни очаква корпоративният ад на свръхокрупненото богатство, защото алчността е в природата на човека!
Финал:
Далеч съм от конспирологичната представа, че в тайни мозъчни тръстове пишат сценариите и ги спускат „отгоре“ на авторите изпълнители. Това става опосредствано, чрез финансиране и стимулиране на тези писатели и академични мислители, които, водени от финалистки и есхатологични рефлексии, предлагат подобни текстове. Чрез грантове и награди те биват превръщани в значими авторитети, които стават обект на цитиране и подражание за следващите изследователи. Техният ореол се случва напукан единствено от неочаквани инциденти като „аферата Сокал“, която скандално разкри словоблудния характер на такива публикатори в науката. За съжаление, в литературата и киното това не е станало.
Проблемът с представата за бъдещето е невъзможно да бъде поставен без разбиране на три основни положения:
- Не е нужно да си конспиролог, за да осъзнаваш, че 1% свръхбогати олигарси, притежаващи 90% от световното богатство, финансират възпроизводството на съществуващия ред чрез йерархия от институции и социално-икономически инструменти. Част от това е, разбира се, „гасенето“ на всякакви проекти на разума, идващи „отдолу“. За целта се нагнетяват както есхатологични видения за бъдещето, така и негативни реакции към новите проекти.
- Дълги години поддържаното и лелеяно невежество на масите чрез мита за „човека от улицата, който знае най-добре“ в ерата на медиите и интернет се заменя със задръстения от противоречива и взаимоизключваща се информация атомизиран субект, комуто се инжектира алергия към нови социални експерименти, които „винаги завършват както революции, изяждащи своите деца“.
- Единственият начин да се разкъса описания порочен кръг е педагогическа революция във формирането на следващите поколения, на които посредством играта и ненатрапчивото моделиране да се даде възможността да намерят баланс между биологическите програми и социалния колективизъм, спекулативно представян от неолибералната пропагандна машина като неразрешим конфликт между
емоции и прагматизъм, егоизъм и толерантност.
Поколения, на които е даден балансиран избор между отворената спирала на познанието и стагнационното капсулиране в една конкретна религия или идеологема. Ако не направим това, ни чака съдбата, за която предупреждава Ж. Бернанос:
„… Обикновеният човек изобщо не се вълнува от възроденото човечество, всъщност той си търси повод, за да се откаже от свободите, чийто риск не му се иска да поеме. Твърдя, че тоталитарните измамници не си поставят друга цел, освен да насърчават този отказ, това абдикиране на обикновеното човечество. Твърдя, че пресметливите екстравагантности на пропагандата, която не се стреми да убеждава, а да затъпява, поддържат сред масите безропотен скептицизъм, това гнусно състояние на ума, препълнен с лозунги.Не, тоталитарните измамници в никакъв случай не държат да им се вярва, те не предлагат на масите някаква благотворна вяра, а искат да ги отвратят от всяка вяра и в крайна сметка дори от самата им липса на вяра. Измамниците отлично знаят, че отказът от всякаква вяра не премахва потребността от вярване, но в крайна сметка ще промени изцяло нейната същност; той постепенно ще го замести с тревожност, аналогична на болезнения глад на истериците, които в такъв момент се хранят с най-странни и отблъскващи храни. Тоталитарният измамник иска покорни маси…“
[Жорж Бернанос, „Под слънцето на сатаната“, изд. „София С.А.“, 2005]
Подбрана филмография:
Трилогията Divergent (2014-2016)
Equals (2015)
Трилогията Maze Runner (2014-2018) Wayward Pines (2015-2016)
This Is Not My Life (2010)
