Някъде там

04/12/2019| Reni Yankova| 0 Comment

Книгата на д-р Майкъл Уол „Някъде там” е смесица между наука, поп култура и несравнимо чувство за хумор, а целта й е да ни научи на всичко, което трябва да знаем за Космоса.

Като дългогодишен автор на най-влиятелния информационен сайт в света по космическите въпроси – Space.com, д-р Уол задава въпроси, за които не сме си и помисляли, и дава отговори, които вероятно не сме си представяли.

Дали сме хора, защото гледаме към звездите, или гледаме към звездите, защото сме хора – пита бестселъровият автор Нийл Геймън във филмовата адаптация на книгата си „Звезден прах”. Какъвто и да е отговорът, още от ранно детство главата на всеки от нас бръмчи от въпроси за безпределния ни дом, Вселената. Има ли извънземни и къде са те? Как ли изглеждат? Ще можем ли да разговаряме с тях – въпреки опита на киното да ни научи, че всички извънземни говорят на английски? А няма ли да ни изтребят? Някои от тези въпроси са с лесен отговор. Други не толкова. Къде в Слънчевата система би могло да има живот? Как ще колонизираме близките светове? А възможно ли е да сме марсианци по произход?

С чувство за хумор, но и с непоклатимия си здрав разум и уповаване на фактите д-р Уол обсъжда възможността извънземните вече да са посещавали Земята в миналото или да я наблюдават много отблизо днес. Вечната мечта на човечеството да отплава към нови светове и да си отговори на въпроса „Звездите винаги ли ще бъдат недостижими?” носи откривателския дух по страниците на „Някъде там”. Дух, който доближава книгата до класики на научната литература като „Бледа синя точица” на Карл Сейгън.

„Някъде там” е своеобразно продължение на „Пътеводител на галактическия стопаджия”. Но докато фантазията на Дъглас Адамс рисува картини от бъдещето, не по-малко искрящото въображение на Майкъл Уол разкрива истинските научни факти, които могат да се превърнат в откачена реалност. Смесица между хумор, поп култура и истинска наука, „Някъде там” е наръчник за бъдещето на космическите открития… и за съдбата на цялото човечество.

Откъс от книгата „Някъде там”, Майкъл Уол

Къде са всички?

През 1950 г. физикът нобелист Енрико Ферми (същият, който оглавявал екипа, създал първия ядрен реактор, наречен не твърде уместно Чикагска купчина-1^[1]) и няколко негови колеги обсъждали НЛО през обедната си почивка. Разговорът навел Ферми на въпрос, който той задал пред събеседниците си: „Къде са всички?“.

Мисълта на Ферми била, че липсата на извънземни посещения била наистина необичайна. Млечният път е съставен от стотици милиарди звезди и е на възраст около 13 милиарда години. Значи е имало достатъчно време и възможности за зараждането и разпространяването на извънземни цивилизации из цялата галактика. Според някои оценки, ориентирани към колонизиране на видове със задвижваща технология, която не изпреварва твърде много нашата, биха могли чрез поетапно придвижване да достигнат до всяко кътче на Млечния път само за няколко милиона години.

Този простичък въпрос на прочутия физик сега е известен като парадокс на Ферми (един от двата най-велики парадокса на всички времена, вторият от които е парадоксът на крокодила^[2]) и продъл-жава да озадачава учените и до ден днешен. С годините тази загадка единствено се е задълбочила още повече, защото вече не става въпрос само за липса на посещения. През 1960 г., шест години след смъртта на Ферми, астрономът Франк Дрейк насочил радиотелескоп на западновирджинската обсерватория „Грийн банк“ към близките слънцеподобни звезди Тау от Кит и Епсилон от Еридан, с което стартирал издирването на извънземен разум (СЕТИ)^[3]. Близо 60 години по-късно изследователите от СЕТИ продължават да търсят първия потвърден сигнал от извънземен разум.

Да не забравяме и екзопланетарната революция. По времето на Ферми и десетилетия след това извънземните светове били чисто хипотетични обекти: първото потвърдено регистриране на планета отвъд Слънчевата система е обявено от учени чак през 1992 г. През последното десетилетие обаче космическият телескоп „Кеплер“ на НАСА, както и други инструменти, разкриха, че Космосът гъмжи от светове, които биха могли да са годни за живот. Откритията на телескопа „Кеплер“ предполагат, че близо двайсет процента от слънцеподобните звезди в Млечния път приютяват свят с големината на Земята в „обитаемата зона“ – онзи благоприятен диапазон от орбитални разстояния, който би позволил да се размотавате по джапанки почти през цялата година. Подобно е съотношението и при червените джуджета, онези малки бледи звезди, които преобладават в галактиката ни. (Около 75 процента от звездите в Млечния път са червени джуджета, докато едва около 10 процента са звезди, подобни на нашето Слънце.)

„Там отвъд има доста имоти и сега вече го знаем със сигурност“, казва радиоастрономът Джил Тартър, съосновател на института СЕТИ в Маунтин Вю, Калифорния, вдъхновила образа на Ели Ароуей, главната героиня в романа на Карл Сейгън „Контакт“ и заснетия по него филм.

Не всички онези имоти са и чак толкова надалече от нас. Най-близкият съсед на Слънцето, червеното джудже Проксима от Кентавър, приютява в обитаемата си зона планета с размерите на Земята. Няколко скалисти планети обикалят в орбита около звездата джудже ТРАПИСТ-1, която не е много далече от нас според космическите мащаби. Три от тези светове биха могли да поддържат живот, какъвто го познаваме. (Проксима от Кентавър и ТРАПИСТ-1 се намират съответно на около 4,2 и 39 светлинни години от Земята, като ширината на целия Млечен път е около 100 хиляди светлинни години.)

И така, отново: къде са всички? Никой не знае. Парадоксът на Ферми е по-костелив от бразилски орех и учените все още не са го разчупили. Но не защото не са опитвали. За да го обяснят, са предлагани стотици хипотези. Колкото и разнообразни да са, всички те се обединяват около няколко основни възможности, както отбелязва физикът Стивън Уеб в книгата си „Ако Вселената гъмжи от извънземни… КЪДЕ СА ТЕ?“^[4]. Нека сега да разгледаме тези три групи от възможни обяснения.

Възможност 1: Какъв парадокс? Интелигентни извънземни вече са осъществявали връзка с нас

Възможно е вече да сте се отплеснали, подразнени или ядосани от това, че поставих парадокса на Ферми на равна нога с любимия на всички парадокс на крокодила. Сега може би прелиствате оръфан екземпляр на „Доказателство за боговете“ от Деникен или гледате в ЮТюб клипове на онази „аутопсия на извънземно“, излъчена от „Фокс“ през 90-те години.

Наистина едно вероятно обяснение на парадокса на Ферми е, че просто няма никакъв парадокс, защото извънземни вече са идвали на Земята. Привърженици на това обяснение често сочат съобщенията за наблюдавани НЛО и отвличания от извънземни – теми, за които можете да прочетете в десета глава. За целите ни тук е достатъчно да кажем, че учените не се отнасят към тези съобщения като към убедителни доказателства за извънземен живот. (В противен случай определено щяхте да сте чули за това.)

Съществуват и някои по-специфични възможности. Например че извънземни са посещавали планетата ни много отдавна – още преди тук да има хора, които да бъдат изследвани от тях. Освен ако извънземните пътешественици не са били особено заинтересовани от нас, това е много по-вероятно от документирано посещение особено имайки предвид, че видът ни съществува едва през последните 200 хиляди години от 4,5 милиарда годишната история на Земята и едва от няколко десетилетия е в състояние да прави размазани и слабо осветени видеозаписи.

Нека сега си доставим това удоволствие и се впуснем в някои по-необуздани разсъждения – просто защото е забавно! Да речем, че Земята е била многократно колонизирана през хилядолетията от алчни завоевателски извънземни цивилизации, всяка от които е затривала местните видове. (Не се превъзнасяйте – човеците сме натворили истински екологичен хаос, докато сме изследвали света.) Както изтъква астрофизикът и автор на научна фантастика Дейвид Брин, история на подобно потисничество би могла да обясни защо е отнело толкова дълго време на разумния живот да се зароди на нашата планета, а също и радиотишината в нашата галактическа околност. Възможно е Земята да е единствената планета на светлинни години околовръст, която е успяла да се съвземе от опустошенията на инвазията.

Ако се замислите, този сценарий отлично се вписва в петте масови измирания, регистрирани от учените във фосилните досиета. Тези велики чистки са се случили преди около 450 милиона години, 375 милиона години, 251 милиона години, 200 милиона години и най-известното – преди 66 милиона години, когато удар от астероид е изличил три четвърти от всички видове на Земята, сред които и динозаврите. „Може би съвсем не е безпочвено – пише Брин в труд от 1983 г. – да сравним интервалите между тези измирания и времето, което би отнело на различни вълни на инвазия да залеят Земята. Унищожилият динозаврите астероид дори би могъл да е бил оръжие, запратено от космическа фракция, която е имала зъб на своите събратя на Земята.“

Брин съвсем не твърди, че това действително се е случило, аз също. Няма доказателство да е било така – няма космически кораб, обвит в древен кехлибар, нито руини от двеста милиона годишен град – и определено не бих заложил пари на това. Но все пак е възможно.

^[1] Chicago Pile-1 (англ.). – Б. пр.

^[2] Логически парадокс, според който крокодил отвлича дете и обещава да го върне на родителите му само и единствено ако познаят какво ще направи с него. – Б. пр.

^[3] През 1961 г. Дрейк предлага начин за определяне на броя на чуждите цивилизации, които може би са активни и в момента комуникират из галактиката. Прочутата формула на Дрейк взема предвид скоростта на формиране на звезди и ключови променливи, като частта от звездите, които имат планети, частта от тези планети, които са годни за живот, дела от тях, които действително приютяват живот, каква част от тях приютяват разумни комуникиращи цивилизации и от колко време тези цивилизации изпращат сигнали в Космоса. Разбира се, много от тези стойности са ни неизвестни и затова ориентировъчният брой, получен чрез формулата на Дрейк, варира в изключително широки граници. – Б. а.

^[4] Webb, Stephen. If the Universe Is Teeming with Aliens … WHERE IS EVERYBODY?. – Б. пр.