Образът на учения в прозата на Георги Марковски
(Откъс от статия)
В своите произведения, а и през целия си житейски път, Марковски проследява, защитава духовните търсения на модерния човек, на човека от последната четвърт на XX век. Образът на модерния човек е визуализиран от писателя през диалектическата картина на света като сложна сплав между културните и социалните преобразования на времето, в което твори; като победа на новото над старото; като носител на духовна вселена и истина, съпротивляващ се на деперсонализацията, бездушието и отмирането на човешката съвест.
Марковски започва творческия си път във време, в което социокултурните и политическите процеси у нас канализират енергията, живота на обществото в изграждането на модерния социалистически човек. Именно тези процеси са импулсът, който провокира творческото перо на писателя да разкрие противоречията между, от една страна, конструирането на бъдещето „в духа на социализма“[1], насочването на всички възможни сили в услуга на политически конструкт на една тоталитарна пропаганда, и, от друга страна, ускоряващото се в световен мащаб научно-техническо, интелектуално и духовно развитие.
Още от самото начало на съзнателното ни съществуване ние бяхме свидетели на големи социални преобразования (…) и ние ги наблюдавахме отвътре; пак тогава ние наблюдавахме отвътре такива туморни явления – какъвто е култът към личността на някои комунистически ръководители (…); пак тогава науката, посредством атомната бомба, електронноизчислителната техника и космическите полети превърнаха фантастиката, с която бяхме израснали, в реалност, ние наблюдавахме това отвътре и в юношеските си мечти боравехме вече с други величини. Всичко това ни научи да правим критически анализ на нещата, да ги изчисляваме, да не приемаме готови оценки. (Марковски 2004: 6)Изкуството, споделя Марковски в интервю, е най-краткия път на човека да се самоосъзнае, да се вмести в условията на научно-техническата революция. Героите на неговите произведения отразяват динамиката на личността, въвлечена в „социалния водовъртеж“ на постоянна дезинтеграция и възстановяване, на неопределеност и страдание, на битки и противоречия не толкова с реално съществуващата политическа система, колкото с последствията от всякакъв тип потисничество, както е отбелязано в „Повест за Истатко Бирков“: „аз воювам със себе си – преодолявам условностите, преодолявам вековните наслоения в своята собствена душа, преодолявам догмите, които сам съм си създал като норми на обществено поведение“. (Марковски 1975: 158)
Ученият в произведенията, които днес ще разгледам, е представен чрез своята амбивалентност; в ситуации на постоянен избор между пътя към истинския живот и обещание за прогрес и безграничната пропаст и водовъртеж на таланта, поглъщащ всичко около себе си.
Настоящата статия ще щрихира пътищата, по които Георги Марковски изгражда образа на учения, който е и творец (Константин Циолковски от повестта „Мечтателят от Калуга, или човекът, който ни откри пътя към Космоса“ (1969), Иван Домбалов от новелата „Приказка за щастието“ (1975), Малкия от новелата „Стар дядо с бяла брада“ (1971), като събирателен образ на Човека на новото време, на модерния човек във време, в което талантът, индивидуалността се третират или като работна сила, като част от световния икономически механизъм, или като прокълната дарба, изпреварила своето време. Дарба, проявила се в моменти, в които човечеството все още не е достигнало необходимата емоционална и физическа еволюция, за да използва подобна духовна сила за изграждане, а не за разрушаване, на бъдещето. Марковски представя учения не само чрез своите герои, но и чрез идеите, проектите, с които науката се стреми да конструира бъдещето.
Ще съумее ли Homo sapiens, прониквайки все по-дълбоко в тайните на Природата и Вселената, да съхрани всичко човешко в себе си? Ще бъде ли човекът, проникнат от научно-техническата революция, хармоничен човек? Каква е цената, която трябва да плати, за да обезсмърти своя дух? Това са въпроси, които самият автор поставя в интервюта, а разгръща в своето писане.
Еволюцията на Георги Марковски, по думите на проф. Симеон Янев, „е положена върху дълбоко осъзнатото разбиране, че всичко трябва да бъде лично изстрадано и много заслужено“. (Янев 2018: 150) Още в ломската гимназия „Христо Смирненски“ (1955–1959) се проявяват литературните импулси на ученик, който стига до извода, че съществува несъответствие между модела на света, който е донесъл от байрактарското си детство, и света, в който в момента живее; „тоя свят (Това наоколо) и оня свят (светът на Нравствения идеал) не си съответстваха (…) един ден съвсем неочаквано намерих решението на уравнението Х, неизвестното, тайната се съдържаше в изкуството, в литературата, в писането“. (Марковски 1987: 11) Невъзможността да реформира света, в който живее, според нравствения си идеал, подтиква Марковски да създаде свой свят, който няма да е материализация на така жадувания нравствен идеал, но няма да бъде и в противоречие с него, „а опипом ще следва неговия релеф, и така, интуитивно, ще го възпроизведе!“. (Марковски 1987: 11)
След това прозрение следва оттегляне от света[1] и полагане на основите на „Съчинения, том I“ в най-голямата тетрадка, закупена от книжарницата. В онзи ден, спомня си писателят, „тръгнах завеян, с блеснали очи и… неадекватни отговори“. (Марковски 1987: 12) От този ден нататък Марковски открива начин как да коригира живота си, как да се обгради с хора (макар и съчинени) по негова мяра. Заедно с гимназията завършва и първия си роман „Дъщерята на диверсанта“. След казармата постъпва на работа в горския разсадник, близо до с. Байрактарска махала, за да бъде „повече сред народа, по-близо до живота“, както апелират вестниците по онова време. През 1962 става учител в професионално-техническото училище по ремонт на селскостопански машини в с. Брусарци, Ломско. Целта на Марковски обаче е една – да стане писател. Това го отвежда в Софийския университет (1963). След 1967 г. работи като журналист във вестниците „Септемврийско слово“, „Студентска трибуна“ и др.
Маркирам някои биографични моменти от живота на писателя, за да подкрепя твърдението на проф. Янев, посочено от мен по-горе в текста. Същевременно искам да обърна внимание на житейските провокации, насочили перото на Марковски към създаването на герои и произведения, огледало на онзи нравствен идеал, проявил се като импулс още в ученическите му години. Ако проследим извънлитературното битие на писателя, неговите интервюта и дневници, бихме могли да разгледаме неговите произведения като ресурс, даващ ни материал за духовните пътища, по които Марковски развива себе си като индивид, за отношението му към творчеството, таланта, властта, научно-техническия прогрес, за автономната логика на развитието на таланта.
Всички тези теми преминават като тънка идейна нишка през всяко негово произведение, а в образите на учения и твореца той влага по малко от своето alter ego, маркира трудния път на съвременния творец в търсене на истината, разсъждава върху заплахата от тоталната гибел на човечеството поради патологичната идеологическа ненавист, отмирането на човешката съвест, вледеняващото отчуждение, технологичното разслоение на народите и др. В романа „Разказвачът и смъртта“ Марковски осмисля връзката между Герой и Автор като израз, портрет на нравствения идеал на пишещия човек, но тези два субекта са и различни, „тъй като поведението им е обусловено от различни мотиви. Портретът на Автора се състои от сборния портрет на всички негови герои (…). Посредством героя в творбата си авторът взема страна в процеси, в които често животът му отказва реално участие“. (Марковски 1985: 328–330)
Марковски възприема образа на модерния човек като мост към утрешния ден; проследява сложния му път, притиснат между социалните и политическите норми, духовните и морални дефицити на обществото, и неговия вътрешен хоризонт на бъдещето. Духът на всяко време изисква своя естетически инструментариум, а през XX век той много ярко е изразен чрез навлизането на научно-техническия инструментариум, създаващ динамиката, атмосферата на голяма част от изкуството. Нелогично е, споделя писателят, „резултатите на авангардните техники и технологии да бъдат усвоени художествено с изразните средства на отминали векове“. (Марковски 2004: 20) Интересът на Марковски към развитието на науката и технологиите не е моментен импулс, а отражение на ускоряващата се в световен мащаб колаборация между човека и технологията: „…важните неща, които писателят има да каже на своите съвременници, все са рожби на научно-техническата революция!“ (Марковски 2004: 21)
Подобна тенденция се наблюдава в немалка част от българската литература след Априлския пленум (1956), когато, от една страна, художественият център се премества навътре, във вътрешния свят на личността, когато отделната личност започва да чувства все по-осезаемо сложната детерминираност на околния свят, да се влива в динамиката на бурния национален живот и, от друга страна, писателите осмислят ускорената трансформация на съществуващото и травматичното, шоково преживяване на променените в резултат от технизацията жизнени светове. Автори като Павел Вежинов[2], Любен Дилов[3], Наталия Андреев[4]а и др. също маркират процесите по разпадането на личността вследствие на духовната и емоционалната ерозия; невъзвратимата алиенация на човешкото същество, довела до отчуждено съзнание.
Героите на Марковски (и Циолковски, и Малкия (Панталей), и Иван Домбалов например) възприемат своя живот не като нещо, което вече е налично, а като възможност и стремеж за постигането му. За да живее човешкото същество, то трябва да създаде своето съществуване, да реализира програмата, в която се състои той самия.
Биографичната повест „Мечтателят от Калуга, или човекът, който ни откри пътя към Космоса[1]“ разкрива важни моменти от живота и делото на руския учен Константин Циолковски, наричан бащата на космонавтиката; проследява процесите по самоизграждане, възникване на самия човек и учен. Припомнян и в романа „Разказвачът и смъртта“ с идеята за преустройство на Слънчевата система[2], Циолковски е важна за творчеството на писателя фигура на учен и творец, важна с оглед на неговото желание да материализира личния си нравствен идеал, да му създаде друг свят, в който талантът е способност да проникваш в механизмите на битието, а негова главна характеристика е, че се „самозадоволява единствено чрез стремежа си към истината и съвършенството“. (Марковски 1985: 87) В тази посока е представен и животът на Циолковски в повестта, такъв е бил и самият учен – личност, изграждаща своето дело в полза на бъдещите поколения.
Знанията се увеличиха, мечтите ставаха все по смели. Мисълта, случайно осенила го преди години, не го оставяше намира: разбира се, че има и други населени светове… Само че как да полетим към тях, как да преодолеем земното притегляне, безвъздушното пространство? (…) Трябва ни техника, каквато сега не съществува. Да, нова, неподозирана дори техника! Ето ти тема за размисъл, ето ти задача за пробване на силите, ето ти цел в живота! (Марковски 1970)
Циолковски е от хората, които се раждат с призванието да променят света. Загубил частично слуха си в ранна възраст, съдбата му отрежда живот на постоянно самоусъвършенстване, самообразоване в трудни и бедни за цялото семейство времена. На четиринадесетгодишна възраст бъдещият учен и изобретател създава по фигура от списание първото си изобретение – ъгломерен инструмент, астролабия. Разбира се, неговият самоделен уред не можел да се сравнява с истинските земемери, но вършел отлична работа. В онзи момент Циолковски повярвал на теоретичното знание.
С невероятно въображение и сила на волята героят на Марковски се отдава на своята мечта. Животът му е изпълнен с лишения, глад, бедност, подигравки от страна на неговите съвременници заради чудатите изобретения[3], които се опитва да реализира, но не получава финансова подкрепа от институциите. И още – пренебрежение от страна на московската научна общност, нямаща духовен и интелектуален капацитет да оцени идеите на Циолковски за създаване и усъвършенстване на метален аеростат, аероплан с автопилот, които в един момент използва като вдъхновение за детската си мечта – да изобрети ракета. В своите произведения (повестите „На Луната“ (1893) и „Блянове за земята и небето“ (1895) ученият излага смели мисли за различните физични явления на Земята и във Вселената, описва изумително междупланетно пътешествие и перспективите за заселване на Космоса с хора. Богатото му въображение и описанията на емоционалните и физическите състояния на астронавтите в Космоса, когато човечеството все още няма реален опит в космическите пътувания, са потвърдени от съветския космонавт Юрий Гагарин. Просто съм поразен, споделя Гагарин след завръщането си на Земята, „колко правилно е предвидил нашия забележителен учен всичко, което ми се удаде току-що да изживея, което трябваше да изпробвам върху себе си. Много, страшно много предположения се оказаха съвършено правилни“. (Арлазоров 1968: 51-52)
Споделям тези подробности от живота на Циолковски, защото той е доказателство това, което Марковски конструира в своите произведения – фаустовския порив, жажда за знание и хармония, постигането на безсмъртие, търсенето на смисъла на човешкия живот, отговорност към човечеството и саможертва в името на творческата искра.
Написана през 1969 г., но публикувана през 1970 г., повестта маркира интересите на Марковски към науката и технологиите, към таланта и творческата свобода като осъзната необходимост. Ученият и творецът Циолковски е визуализация на гледната точка на Марковски за ситуирането на таланта във властта на собствената си диалектика. Човекът, роден с импулсите да конструира сам своя свят по свои собствени закони, писателят разкрива като мост между настоящето и бъдещето.
Идеята за колонизирането на Слънчевата система, за създаването на обществото е маркирана в научнофантастичния роман „Медночервени листа“ (1970), публикуван в периодичния печат[4] година след „Мечтателят от Калуга…“. В него Марковски разгръща идеята за среща с другопланетен разум, дошъл на Земята, за да сподели опит с цивилизация, която се намира в люлката на своето развитие. Тамояните, високо развита технологично общност, усвоили тайните на Природата: „започнали да разрушават планетната система около звездата Тамо и да създават от материята й затворена черупка около нея“. (Марковски 1970) След провалянето на проекта за преустройство, усъвършенстване на живота, тамояните изпращат разузнавач на Земята, при получовеците-полумаймуните, за да осъществят себе си, този път без грешни стъпки: „ще направляваме вашето развитие и ще създадем от вас онова, за което може би сме били предопределени“. (Марковски 1970) Разузнавачът (Наско) се озовава на планетата Земя в разгара на борбите на българите с турците, преминава през разрушителните войни на човечеството, но отказва да се включи в проекта на тамояните по насилствено еволюционно насочване на жителите на планетата към техния прогрес.
В научнофантастичния роман Марковски разсъждава върху теми и проблеми, с които научната фантастика сериозно е ангажирана през XX век. И тук авторът е използвал за материал идеята на Циолковски за слънчевата сфера, както и проекта на американския физик Фриймън Дайсън за т.нар. „сфера на Дайсън“[5]. Въпреки че писателят се дистанцира от тези свои повести, те полагат основите на по-нататъшните му интереси по проблемите на развитието на науката и технологиите. Неговите произведения маркират ускоряващите се процеси в областта на науката, моралните казуси, пред които е изправено човечеството заради темпове, които то на този етап от развитието си не е готово да следва. Подобряването на живота посредством технологиите е навлязло в определен етап на развитие и търси нови пътища за реализация. А след това какво ще се случи? И Марковски е на мнение, че не е възможно да се преминат всички ограничения, които ще изправят човека лице в лице с мощта на познание, към което се стреми.
В „Разказвачът и смъртта“ героят М. Ст. Т. описва апокалиптична картина, в която изкуственият интелект е иззел функцията на твореца от собствения си създател: „Човекът е негоден повече да ме усъвършенства, Аз преминавам на самоусъвършенстване“. (Марковски 1985: 154) Бунтът на изкуствения интелект е осмислян като застрашаваща човешкото съществуване и идентичност възможна реализация на отношенията човек-машина и в произведения като „Спомен за света“ (1980) на Агоп Мелконян, „Петият закон“ (1983) на Никола Кесаровски, появява се като заплашващ идентичността двойник в романа „Парадоксът на огледалото“ (1976) на Любен Дилов и др.
Друга история, отново в романа „Разказвачът и смъртта“, представя легендата на мъдрите епсилони за кацането на земен кораб на тяхната планета, когато те все още не са съществували. На планетата се срещат три експедиции, излетели по различно време от Земята, и там създават бъдещите епсилони. Идеята на човешкото същество за космическата колонизация и срещата с другопланетен вид е разглеждана от немалко научнофантастични произведения. Домогвайки се до непознатото, чуждото, друга цивилизация, човекът среща единствено себе си. Легендата е представена хумористично. Боравенето с научните хипотези, догадки, мечти на човечеството, разгледани и от научната фантастика, позволява на Марковски да преплете тези образи с фантастични приумици, които създават хумористичен ефект. Но този хумор е сигнал за умората на цивилизацията от самата себе си, за невъзможността на човечеството да се справи с ускорителния тласък на новите технологии и да излезе от закостенелите си разбирания. Това е подход, с който Марковски разкрива моралната си позиция към обществените, личностните и психическите последици от технизацията: сблъсква непреодолимата антропоцентричност на човешкото познание с непознатото и отразява вечната мечта на Homo Sapiens да се превърне във венец на природата.
В новелата „Приказка за щастието“ проф. Игуменов и неговият асистент Иван Домбалов създават препарата домбалин като средство за борба с левкемията. Важен акцент на новелата е поставен върху избора, който младият човек (Иван Домбалов) трябва да направи, за да финализира работата си по формулата на препарата. Издържал стотното изпитание след присаждането на ракови клетки на плъхове, кучета и котки, препаратът блокира болестта. През цялото произведение се появява гласът на съпругата на учения Лена със своята невероятна обич към него, подтикнала я да се жертва за каузата на любимия човек. А човекът, пита Лена, ще оздравява ли той по твоя воля?
И съм щастлива, че съдбата ме срещна с моето, единствено момче – за да дам отговора на големия въпрос. И си отивам с отворени очи – сенки играят в съня ти, защото знаеш, че е имало погрешна стъпка. Борбата срещу Природата – както социалните борби – иска рискове. И жертви. Следващия път погрешна стъпка няма да има. (Марковски 1975: 54)
Домбалов присажда ракови клетки на своята съпруга, за да тества препарата върху човек. Проф. Игуменов отказва лечението. А трите баби, трите орисници[1], предат и допридат нишката на живота/съдбата на човека. Ти се побоя, казват на Игуменов, „да разрешиш да я лекува със своя препарат! Пази ни господи от такава любов!“ (Марковски 1975: 57)
Героят се самоубива. Оставя след себе си откритие, което спасява човешки животи. Смъртта на Лена и неговото самоубийство се превръщат в символ на безсмъртието на любовта (онази любов, която от една конкретна личност прераства в любов към човека въобще), в символ на служенето на науката и на човечеството. Силната творческа личност, пише Елка Константинова в послеслова към сборника „Успоредни светове“, „обречена на страдания и конкретния си житейски път, се реализира чрез саможертвата и любовта към вечността, осигурява си безсмъртие“. (Марковски 1975: 173)
Самоубийството в новелата „Приказка за щастието“ не е онзи акт на изразена агресия към и наказание на другия, наречено от клиничната психология парасуицидно действие[2] с изразена автоагресия, а волеви акт, израз на свободна воля. Каква сила на волята е необходима, за да се прекъснат насилствено връзките, които приковават човека към живота дори и при най-големите страдания и нещастия? Тази последна воля на човека, пише Лудвиг Фойербах в книгата си „Евдемонизъм“, „чрез която той се отказва от всичко, е само последната проява на влечението му към щастие. Самоубиецът не иска смъртта, защото тя е зло, а защото тя е краят на неговото зло и нещастие“. (Фойербах 1958: 601) Може да ти се стори безнравствено, споделя в свое интервю Марковски, че „поддържам този възглед за самоубийството, но не е ли трижди по-безнравствено да се живее на всяка цена?“ (Марковски 2001: 65) Проблемът със смъртта – в контекста на въпроса за смисъла на човешкия живот – Марковски разгръща пространно в романа „Разказвачът и смъртта“.
Образът на учения в произведенията на Марковски отразява неговите вълнения, свързани с отговорността, която човека на науката поема, когато реши да реализира една идея, откритие или проект; заплащането на цената за този поглед в бъдещето и как породения творчески импулс рефлектира върху личния и социалния му живот.
Въвличайки тези герои във водовъртежа на изборите, които променят съдбите им, Марковски мисли образа на учения в контекста на ускоряващото се съвремие и как заплахата от отмирането на човешката съвест води до отдалечаване от нравствения закон, регулатор на междуличностните отношения и на отношенията в самото общество. Гражданската съвест, обществения ангажимент, емпатията са опорите, с които гради живота си човекът Марковски, а писателят реализира този проект за човека на бъдещето чрез своите произведения. Образът на учения в произведенията на Марковски е представен като еманация на неговото alter ego, като набор от поведения, емоции, вярвания и мисли, като израз на моралните му граници. Чрез своите герои писателят прониква в процесите и проблемите на своето съвремие, в което науката и ученият заемат все по-важно за бъдещето на обществото място заради отговорността към човека и човешкото, поставени на хирургическата маса на ускоряващата се научно-техническа р/еволюция. Разкрива и негативните последици от намесата на науката в човешката жизнена среда, с което още по-ярко извежда проявите на творческия импулс не само на учения, но и на човека на XX век, като инструмент, моделиращ бъдещето и сила, способна да променя съдби.
[1] Вярата в орисниците е силно застъпена в светогледа на българите до към края на XIX век и е тясно свързана с народната представа за предопределеност на съдбата на всеки човек още от неговото раждане. Вярва се, че трите жени са на различна възраст. Първата е на около 20 г., втората на около 25 г., а третата е на 30-35 г. Всеобщо е схващането, че направената от тях орисия не би могла да се отмени от никого, дори от Бог.
[2] От клинична гледна точка се прави разделение съобразно мотивите за самоубийство. Към самоубийства могат да подтикнат следните мотиви: „парасуицидна пауза с мотив цензура“ (при нея на преден план стои желанието за цензура. Пациентите съобщават за отравяне с таблетки и/ или алкохол, че искат да заспят завинаги, но в същото време желанието за самоубийство не е ясно формулирано). Вторият мотив и „парасуициден жест с мотив за апел“ (тук стои апелът към ближния. Самоубийството се извършва директно пред очите на близките, към които е отправен апелът). Третият мотив е „парасуицидно действие с изразена автоагресия“ ( на преден план тук стои автоагресията в смисъл на самоубийство от нещастие. За разлика от парасуицидния жест, не допуска с голяма вероятност, че ще бъде намерен своевременно на мястото на действието. За разлика от парасуицидната пауза, засегнатият има ясно изразено намерение за смърт). Информацията е взета от книгата на Томас Брониш „Самоубийството. Причини, сигнали, защита“ (2000).
Използвана литература
Арлазоров 1968: Арлазоров, М. Циолковски. – София: Наука и изкуство, 1968.
Брониш 2000: Брониш, Т. Самоубийството. Причини, сигнали, защита. – София: Лик, 2000.
Ватова 2018: Ватова, П. За първия робот в българската литература и други изобретения на Георги Илиев от 30-те години на XX век. В: Литература и техника. – София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2018.
Лем 1986: Лем, Ст. Двете еволюции // Съвременник, 1986, № 4, с. 456–476.
Марковски 1970: Марковски, Г. Мечтателят от Калуга, или човекът, който ни откри пътя към Космоса // Септемврийче (от 10 януари до 20 февруари), 1970.
Марковски 1970: Марковски, Г. Медночервени листа // Средношколско знаме (от 20 октомври 1970 до 23 февруари 1971), 1970-1971.
Марковски 1971: Марковски, Г. По желязната стълба. – София: Издателство на ЦК на ДКМС, 1971.
Марковски 1975: Марковски, Г. Успоредни светове. – София: Народна младеж, 1975.
Марковски 1987: Марковски, Г. Кълна се в лукавия. – София: Народна младеж, 1987.
Марковски 1985: Марковски, Г. Разказвачът и смъртта. – Варна: „Георги Бакалов“, 1985
Марковски 2001: Марковски, Г. Вътрешен емигрант. – София: Балкани, 2001.
Марковски 2003: Марковски, Г. Кардиограми: дневник 10 септември 1989 – 30 декември 1992. – София: Сребърен лъв, 2003.
Ортега-и-Гасет 2014: Ортега-и-Гасет, Х. Фантазиращото животно. – София: 2014.
Роза 2015: Роза, Х. Ускоряване: промяна на времевите структури на модерността. – София: Критика и хуманизъм, 2015.
Фойербах 1958: Фойербах, Л. Избрани произведения. Том 1. – София: БКП, 1958.
Янев 2018: Янев, С. Проза за прозата. – София: „Захари Стоянов“, 2018.
Suvin 1979: Suvin, D. Metamorphoses of science fiction. On the Poetics and History of
Literary Genre. – New Haven and London: Yale University Press, 1979.
