Познание и отклонение: фантастичният жанр между научност и художественост
Автори: Елена Борисова, Рени Янкова
*Откъс от статия, публиквана в сборник на филологически факултет към ПУ “Паисий Хилендарски”
Още с появата на първите импулси за научно осмисляне и систематизиране на заобикалящата действителност, трансформациите в социален и културен аспект превръщат научната фантастика в средство за представяне на хоризонтите на възможното, в средство за споделяне на масовата социална енергия, желание за конструиране и провиждане на бъдещето на човешкия вид. Научната фантастика обхваща научно-техническите концепции в широка сфера на човешките интереси, обяснява ги, митологизира ги и им приписва социална стойност. Този радикално ориентиран към бъдещето процес, конструира въображаемите светове на научната фантастика, въпреки че тя поддържа своя футуристичен фон, непосредствено обвързан с настоящето и с актуалния обем натрупано познание.
Промените в бъдещето не биха били реалистично очертани, ако този жанр нямаше отношение и към миналото, като форма на преразглеждане на произхода не само на дадена научна идея, но и на развитието на човешките общества. Това „внедряване“ на наследството и съживяването на мъртви митологии, насочва научната фантастика и нейните онтологични светове към прогнозиране – ключов подход за представяне на хоризонтите на възможното в научнофантастичния жанр.
Правило, отклонение и шанс
Да се дефинира научнофантастичното, да се опишат корените и принципите на конструиране на светове в този тип литература, да се разкрият функциите и целите й – това са задачи, които изследователи и критици си поставят от самото възникване на жанра. И все още не може да се твърди, че е постигнато единомислие по много от горните проблеми и по онези, които неизменно произтичат от тях като подтеми. Два века след появата на първия фантастичен роман („Франкенщайн“ на Мери Шели, издаден през 1818 г.) не изглежда да сме разрешили и част от въпросите, които научната фантастика поставя пред своите изследователи.
Какво представлява научнофантастичното като феномен в литературата и защо се появява е първият въпрос, който трябва да си зададем. Но за да потърсим отговора е необходимо да излезем от рамките на литературната теория и да мислим по темата интердисциплинарно. В настоящия текст ще подходим към темата за научнофантастичното през призмата на няколко философски концепции на Чарлс С. Пърс – последният холистичен философ на ХХ век. Онова, което отличава неговите идеите е тяхната научна обоснованост и тясната им връзка с логиката, математиката, химията. Основната цел на Пърс е да създаде динамична философска система, която да улавя феномените в движение (в развитие и изменение), като разглежда отношенията, които те създават или са способни да създадат. Те не могат да се разглеждат сами по себе си (подход, възприет от Кант), за да се открие техният смисъл. При Пърс смислоопределящо е проследяването на отношенията, от които може да се изведе значението на феномена. Тук се търсят фундаментите или най-простите отношения в мисленето. Затова на първо място е необходимо да се определи дали феноменът принадлежи към вече установено правило в реалността (при Пърс правилата в мисленето формират тенденции), или представлява отклонение от такова правило, поради спонтанна проява на шанса.
Преди да се насочим конкретно към проблема за научнофантастичното и да изведем концепция за него е необходимо да внесем още няколко пояснения за Пърсовата философска система. В късните години от живота си Пърс работи върху своята еволюционна космология, която изследва еволюцията на мисленето като съществен елемент от развитието на вселената. Като основен двигател на еволюцията на разума Пърс посочва тенденцията към установяване на навици и способността за спонтанни отклонения от тези навици по силата на случайността (шанса). При Пърс функцията на навика не се свежда само до простото организиране на човешкото битие – той е свойство на всичко във вселената. В есето A Guess at the Riddle Пърс прави следното обобщение: „[…] три елемента са активни в света: първо, шансът; второ, правилото; трето, тенденцията към привикване“ (W6: 208)[1]. Като част от еволюцията на вселената, навиците удържат постигнатото познание за дълги периоди от време. Те са необходими, защото формират модели на поведение и спестяват мисловна енергия във всекидневието.
Но въпреки че се стреми към установяване на правила и закони, самата еволюция е нарастващ процес, който може да бъде открит във всички аспекти на битието. Това би било невъзможно без отклоненията от навиците: „[…] елементът на чистата случайност оцелява и остава, докато светът не стане абсолютно перфектна, рационална и симетрична система, в която разумът е най-накрая кристализирал, някъде в необозримото бъдеще“ (W8: 110). За Пърс способността за отклонение е свързано с друга важна концепция – за фалибилизма или виждането, че всяко познание би могло да съдържа грешка. Това философско разбиране се заключава в идеята, че голяма част от познанието е „в основата си правилно“ (CP 1.152)[2], но това не отменя възможността то да подлежи на промени или на пълно отхвърляне в бъдещето.
„Ако поставим под микроскоп тази тенденция към грешка се вижда, че тя се състои от случайни вариации на нашите действия във времето. Но изглежда убягва от нашето внимание, че благодарение на такива случайни отклонения нашият интелект се подхранва и расте. Защотобез тези случайни отклонения, установяването на навици би било невъзможно; а интелектът се състои в гъвкавостта на навика.“ (CP 6.86).
Така правилото (навика) и възможността за случайно отклонение са предпоставки за еволюцията на мисленето и за възникването на повечето феномени, които бихме определили като нови аспекти на реалността. Онова, което разглеждаме като ново е всъщност проявление на случайност върху навика, предизвикващо достатъчна степен на отклонение от правилото. Ако се вгледаме внимателно и ако подходим исторично към повечето „нови“ феномени, лесно ще проследим, че в същността си те са еволюция на вече установени правила. В даден момент, тяхното развитие е довело до натрупване (или разкриване) на качества, които ги разграничават все повече от установения начин на мислене. Когато нараства познанието за качествата на феномена, това постепенно води до неговото отклоняване от правилото, за да може накрая той да се разграничи достатъчно от навика за мислене и да се обособи като „ново“ проявление на реалността. Тази еволюция може да се проследи и при научната фантастика, най-вече като се разгледат отношенията между научния прогрес и литературата.
От митологично към научнофантастично
Разбирането за изключителната свързаност на феномените в реалността и неспособността им да съществуват самостоятелно, е основополагащо за вникването в Пърсовата философия и за прилагането й към литературата. Въпреки дългото си историческо развитие, литературата не е автономен феномен. Векове наред тя съществува като дескриптивна функция на заобикалящия свят, на човека и на историята. От нея се изисква да поддържа паметта за постигнатото и да препредава натрупания опит. Почти до края на Средновековието литературното битува в колективното съзнание предимно чрез връзката си с митологичното и религиозното познание. А неговите протагонисти и антагонисти са богове, полубогове, духове, герои с изключителни качества, чудовища, странни свръхсъщества и т.н. През дългия период до началото на Ренесанса, правилото е литературата да говори с езика на митологията и религията, бивайки тяхна основна комуникативна функция. Но с промените в цивилизационно и в културно отношение през новото време, литературното бързо започва да трупа качества, които да доведат до значимо отклонение, в което ще се споят митологичното, фантастичното и научното осмисляне за света.
Тук няма
да се спираме подробно на самия процес на изменение на литературата, а ще се
опрем единствено на ефектите, произтекли от него. Сред най-важните промени,
които Ренесансът внася е обръщането към човека, както и описанието на все по-изумителните
научни постижения на тази епоха на прогрес и интелектуален напредък.
Литературата постепенно започва да се откъсва от митологичното, защото и
обективната реалност го прави. От все по-голям интерес за човечеството са не
религиозните практики, а възможностите на науката и мечтите за бъдещето. И
въпреки че все още е рано да говорим за научнофантастична литература, оттук
започват да се натрупват хипотези за бъдещето, които ще доведат до онези
качествени изменения в плътта на литературното, за да се стигне до появата
новия жанр. Не би представлявало значим проблем да се проследи нарастващото отклонение
на литературното –от митологично към научно осмисляне на света. Този процес е
съпроводен от цял набор от теми, които по-късно ще станат основа на
научнофантастичното – човекът ще може да лети, ще създава живот по нов начин,
благодарение на медицината, а вероятно и ще живее вечно. Етапът на отместване
към научното осмисляне на света отнема на литературата около четири века, за да
се достигне моментът, в който тя ще направи онзи качествено ярък скок между митология
и наука и ще даде началото на един „нов“ жанр.
[1]Writings of Charles S. Peirce: A Chronological Edition. Vols. 1–6 and 8 (of projected 30). Съгласно с установената международна норма за цитиране на това издание, първото число означава тома, а второто – страницата. Пълната справка за тези издания е в библиографията в края на статията.
[2]Collected Papers of Charles Sanders Peirce. Vols. 1–8. Съгласно с установената международна норма за цитиране на това издание, първото число означава тома, а второто – параграфа. Пълната справка за тези издания е в библиографията в края на статията.
Tags: митология, научна фантастика, Чарлс Пърс, шанс
