Трансхуманизмът: между познание и въображение
Рени Янкова
Откъс от доклад, представен по време на конференцията “Познание и трансхуманитарна Р/Еволюция, 16.10.2020 г.
Трансхуманизмът се превръща във водещо хуманитарно течение през XX и XXI век поради необходимостта човечеството да прогледне в собственото си бъдеще. Ускореният напредък на технологиите поражда морално-етични въпроси и неясноти за самата еволюция на нашия вид. Настоящият текст ще разгледа теоретичната рамка, в която трансхуманизмът успява да се вмести, за да създава валидни хипотези за бъдещето. Основният обект на изследване ще бъде разполагането на това философско течение върху фините отношения между познание и въображение, реално и потенциално, възможно и прогнозно.
Връзката човек-познание е една от най-древните и най-устойчивите, познати на нашия вид. Не би било преувеличено да се каже, че без нейното постоянно развитие и удължаване, научният напредък, моралното развитие и дори самата биологична еволюция на човечеството не биха били възможни. Затова не е изненадващо, че проблемите на познанието не просто пораждат интерес, а векове наред формират нови интелектуални течения, конструтивни спорове и дори бележат културния и социален заряд на цели епохи. Трансхуманизмът е именно такова течение, родено от бързия технологичен напредък на XX век, изправил човечеството не пред въпроса „Какво знаем за света?“, а пред друг, много по-мъчителен: „Как да използваме знанието за света?“
Именно въпросът „Как“ по отношение на познанието отприщва лавина от алтернативи, пред които модерният човек ще трябва да се изправи в обозримото бъдеще и за които се оказва предимно неподготвен. Трансхуманизмът е научно и философско течение, което разглежда морално-етични въпроси, свързани с бъдещето. Сред тях тези за цената на научния прогрес и влиянието му върху човешкия живот; за усъвършенстването и подобряването на човека – биологично и интелектуално, чрез техническия напредък; за потенциалното влияние на подобрените човешки същества върху обектите от реалността. И това са само малка част от темите, разисквани от трансхуманизма. Дори при този първи поглед „отвисоко“, лесно се разпознава един от големите проблеми на трансхуманизма: той работи изключително с хипотези и с потенциалности. Неговите предпоставки много често нямат реално съществуване в настоящето, а са обект на провиждане и прогнозиране на някакъв бъдещ момент. Това изправя трансхуманизма пред редица проблеми, но най-вече пред недоверието и съмнението, дали неговите предвиждания са основателни и дали заслужават изследователската и творческата енергия, която им се отдава.
За да вникнем в дълбочина в прогностичния характер на трансхуманизма и да потърсим отговор на въпроса, доколко валидни могат да са неговите хипотези, ще е необходимо да изясним ролята на предположението в познавателния процес. Ще е необходимо още да разгледаме мястото и функциите на една често пренебрегвана способност на разума, а именно – въображението. Отношенията, формирани между познание и въображение, са основополагащи не просто за трансхуманизма, а за мисленето per se, затова в настоящия текст ще се опрем на някои от концепциите, формулирани от Имануел Кант и Чарлс Пърс.
- Необходимостта от провиждането
Терминът „трансхуманизъм“ се употребява за първи път в книгата на Джулиан Хъксли „Religion without revelation“ (1927), но опитите на човечеството да надникне в своето бъдеще и да прогнозира накъде го води нарастващото познание за света, са много по-стари. Изследователи, като Ник Бострьом коментират, че проблясъците на трансхуманистичния поглед към света могат да се открият още в древногръцките митове и легенди, а след това те могат да се проследят през всяка следваща епоха и култура чак до Модерността и Постмодерността. В статията си „History of Transhumanist Thought“Бострьом коментира историческите, научните и философските предпоставки, довели до оформянето на трансхуманизма като основно течение през XX и XXI век. Прогнозирането на бъдещето, от гледна точка на употреба на познанието, става водеща тема за мислителите през Просвещението, именно поради бързия напредък на науката в този период. Франсис Бейкън поставя началото на емпиризма и на целенасочения стремеж да бъде подчинена природата на науката. В своя труд „Novum Organum“ (1620) той описва индуктивния метод, чрез който да се достига истината за обектите, причините за явленията, а оттам да се установи и господството на човека над природата.
Дръзките научни стремежи на Бейкън оставят незаличима следа в развитието на човечеството, която е налице и днес. Стремежът да се постигне максимален контрол върху природното не е мечта само на настоящето или на близкото минало. Но това утопично дръзновение на човека върви ръка за ръка с морални въпроси, етични казуси и песимистични прогнози, които не е необходимо да чакат до XXI век, за да обемат философския и научен дискурс на своето време. Рационалният хуманизъм, в лицето на мислители като Исак Нютон, Томас Хобс, Джон Лок, Имануел Кант, подема първата задълбочена дискусия върху етичните аспекти на познанието и най-вече на неговата употреба. Все пак това все още е време на позитивизъм и вяра във върховенството на разума. В есето си „Какво е Просвещението“ (1784) Кант призовава своите съвременници да изоставят ненаучните вярвания, предразсъдъците, незрялостта на ума и да имат смелостта да използват своята интелигентност. За него моралното и рационалното са равносилни. Затова Кант постулира рационалното използване на науката и познанието като единствен морален избор – за него такава употреба няма как да бъде ориентирана към неподходяща или лоша цел, тъй като разума и рационалното мислене биха елиминирали такава възможност.
Въпреки важните проблясъци и насоки, зададени от емпиристите и рационалистите, трансхуманизмът едва ли щеше да съществува в днешния си вид без вдъхновението, почерпено от Фридрих Ницше (1884–1900). Неговата концепция за свръхчовека, преодоляващ чрез интелекта и волята си оковите на социалното, религиозното, културното, за да разгърне пълния си потенциал, и днес звучи като квинтесенция на трансхуманизма. Но в началото на XX век оптимизмът, пропил идеята за познанието и науката, тласкащи човечеството към напредък, усъвършенстване и по-добър свят, започва да се пропуква. В есето „Icarus: or, the Future of Science“ (1924) Бъртранд Ръсел изоставя безусловната вяра в човека и в разума, характерна за предходните епохи, и се впуска в значително по-мрачни предвиждания за бъдещето. Неговата прогноза и предупреждение е, че ако не съумеем да увеличим нивата на доброто в света и между хората, технологията ще заплашва да ни погълне, а хората ще я използват, за да вредят едни на други.
Но създаването на актуални и релевантни предположения за бъдещето е процес, който надхвърля традиционното логическо разсъждение. Допусканията за научния прогрес, за влиянието на технологиите върху човека и света, за потенциалния ход на еволюцията, изискват от разума да излезе от чистия анализ, съпоставяне или оразличаване на обекти, факти и предпоставки и да навлезе в хипотетичното свързване на различни части от опита. Ключов участник в този процес е абдуктивното въображение[1]. Неговите функции и ролята му за развитието на трансхуманизма ще бъдат обект на изследване в следващите страници на този текст.
2. Надхвърляне на реалността
Трансхуманизмът възниква от необходимостта на човечеството да провиди в своето собствено бъдеще и да отгатне възможните разклонения и резки завои на технологично стимулираната и ускорена еволюция, която се смята, че му предстои. Оттук се поражда и важността да коментираме отношението между трансхуманизма и философските перспективи за въображението. Проясняването на връзката познание – въображение ще бъде от ключово значение и за отговора на въпроса как трансхуманизмът успява да надхвърли фактите от реалността и да говори за бъдещето не само с увереност, но и с голяма степен на точност. С оглед на обема на настоящия текст, коментарът ще прескочи голяма част от философските идеи, допринесли за кристализирането на отношението познание –
въображение, като ще се спре само на най-зрелите идеи по темата, които принадлежат на рационалистите (Рене Декарт) и немските идеалисти (Имануел Кант), както и на американския прагматист Чарлс С. Пърс, който причислява въображението към абдуктивните способности на разума. Без да навлизаме в историческите лутания, през които минава дебатът за въображението и проясняването на участието му в познавателния процес, необходимо е да кажем, че векове наред темата остава спорна. Позициите на философите преминават целия спектър на оценъчност на идеята – от пълното омаловажаване и пренебрегване на въображението (Платон), към скептичното допускане, че то все пак е необходима способност на разума (Аристотел, Декарт), повлияваща способността за разбиране на света, до разпознато му във философията на Кант, като необходима медиация в мисленето, осигуряваща свободна игра на ума, но и следваща законите на логиката. По-късно проблемът за въображение като неотменим, дори еволюционен елемент в мисленето, намира своето развитие в прагматизма и в метафизичните есета на Пърс.
Още при Платон и Аристотел познанието за света се свързва с процесите на наблюдение на външната реалност, разсъждението, сравнението и разграничаването на идеите – процеси, подчинени на здравия разум и логиката. И все пак остава проблемът, че снабден единствено с тези функции на мисленето, човекът не би могъл да мисли за нищо което не е непосредствено представено в света в настоящия момент. Така надхвърлянето на реалността и проглеждането в бъдещето става непостижимо дори за мислителите. Това е и основната причина въображението да не бъде отхвърлено напълно като функция на разума, но скептицизма към него остава доминиращ чак до XVII век.
Ерата на Рационализма, начело с трудовете на Декарт, донася първите по-задълбочени коментари върху проблема за въображението, които отчитат неговата важност в мисленето. В „Discourse on the Method“ (1637) въпросът е представен кратко, но недвусмислено. Неспособен да отхвърли съществуването и участието на въображението в познавателния процес, Декарт подчертава опасността от тази функция на разума. Според него въображението може да доведе до фалшиво знание и заблуда, което го противопоставя на истинското познание, постигнато чрез логическо мислене и чрез метода на универсалното съмнение. Основната заплаха, която Декарт вижда във въображението, е способността му да произвежда ясни и отчетливи идеи в разума, но без възможност да се приведат доказателства за тяхното реално съществуване. Например в сънищата си можем да видим, чуем и дори да усетим различни неща, които да повлияят върху мислите и действията ни след събуждането, но това не ги прави реални. Декарт посочва, че въображението е лишено от интелектуална сила, което става причина за отхвърлянето му в рамките на философското и научното мислене:
Струва ми се, че хората, които искат да използват своето въображение, за да разберат тези идеи, правят същото както ако за да чуят звуци или за да усетят миризми, биха опитвали да използват очите си. Освен това има и друга разлика, че възприятието чрез погледа не потвърждава реалността на миризмата или на звука, така че нито нашето въображение, нито нашите сетива някога биха могли да потвърдят съществуването на нещо, ако интелектът не свърши своята работа (Descartes 1998: 32).
Въпреки скептичния си възглед за въображението, Декарт очертава една от най-важните му характеристики като функция на разума. Неговата основна способност е да свързва вече съществуващи идеи – въображението не може да създава нови концепции, но може да създаде нов тип отношение между вече съществуващите. Но за рационалистите, идеите, родени от въображението, са несъстоятелни за философията, науката и метафизиката. Идеята на Декарт за въображението като дисфункционална способност на разума, създаваща подвеждащи идеи, лишава този феномен от силен философски и научен интерес през следващите векове. При различни мислители се откриват откъслечни коментари по темата, но не и задълбочено изследване до появата на „Критика на способността за съждение“ (1790) на Кант, където се представят неговите естетически възгледи и идеята за гения, силно свързани с функциите на въображението.
Темата за мястото на въображението в познавателния процес не е най-коментираната, нито е считана за най-съществената в критическия проект на Кант (1770-1804). Въпреки това някои изследователи, като Хенри Алисън, Пол Гуер, Марк Джонсън, Екарт Фьорстер и др., проявяват интерес към проблема. Те единодушно посочват третата критика като най-зрелия и най-задълбочен коментар на Кант по темата за въображението. Но Кааг отбелязва, че още в „Критиката на чистия разум“ (1781) е лесно различимо колебанието на Кант за мястото и функцията на въображението. В този момент немският философ все още търси решение на проблема как сетивната информация и емпиричното възприятие влизат в обхвата на категориите, за да бъдат „преведени“ в разума в ясни концепции. В този „превод“ Кант провижда необходимостта от специфичен вид медиация, която въображението може да осигури. Но към този момент Кант все още е под силното влияние на рационализма и неговите философски предразсъдъци спрямо въображението. Намираме обяснение за ролята на въображението в първата критика на Кант в книгата на Кааг:
Изглежда вероятно Кант да разкрие важността на въображението, но той все още се колебае да проблематизира този въпрос […] Това колебание се проявява в тенденцията Кант да подчинява въображението на разбирането в първата Критика. Въпреки че въображението е решаващо за синтетичните съждения, то продължава да служи на разбирането чрез своята синтезираща роля. То е като слуга на разбирането, укротяващ дивата вълна на възприятията. Именно чрез това ограничаване на капацитета въображението и неговата схематизираща функция изпълняват стриктно продуктивна и репродуктивна роля в първата Критика. (Kaag 2014:34)
Интересът на Кант към въображението се корени в стремежа му да изясни формирането на съжденията. Неспособността на разума да познава обектите директно го води до изследване на възможните видове медиации, които действат като мост между външната реалност и способността за разбирането. Така въображението заема позицията на необходима връзка между интуицията и понятието за обекта. Чрез развитието на философската си система, Кант постепенно достига до по-ясна позиция за мястото на въображението в познавателните процеси. В третата Критика той го свързва с две основни точки от своята система – синтетичното съждение и трансцеденталната схема. И двете концепции обясняват въображението като оперативна функция на разума, а не като творческа способност. Според Кант въображението е медиация, която осигурява разбираемост и комуникативност на идеи. Без него не може да се обясни как сетивните възприятия водят до формиране на идеи. При синтетичните съждения многообразието на интуициите, получено от взаимодействието с външната реалност, се организира в логически ред, следвайки закона на ума, описан от Кант с термина „трансцедентална схема“ или „схематизъм“. Впечатленията, постъпващи в разума чрез сетивата, се синхронизират и организират чрез въображението в разбираеми и комуникативни идеи. За Кант това е основната функция на въображението – да служи на разбирането: „Видяхме в системата на Кант, че съществува пропаст между многообразието на смисъла и единството на разбирането, пропаст, която само процесите на въображението могат да запълнят” (Kaag 2014: 37).
Дори след като прояснява ролята на въображението при формирането на синтетичните съжденията, Кант не успя да изясни мястото на спонтанността в този процес. Концепцията за трансцеденталната схема се появява в неговата система, за да установи логическите граници, които държат въображението подчинено на разума и логиката. Но тази концепция е много повече от просто логическо „ограничение“. Схемата въвежда концепцията за непрекъснатостта на интуициите и осигурява тяхната връзка с категориите. Веднъж схематизирани, интуициите „пораждат такива принципи като „Всяко събитие трябва да има причина“ и „Всяка субстанция трябва да има способността да трае” (Kant 1987: Xxxvi).
Представата на Кант за въображението като вид медиация в разума значително се различава от традиционния смисъл, влаган в тази концепция. Обикновено въображението се разглежда като „свободна игра“ на ума, способна спонтанно да поражда нови идеи и образи. Но в изграждането на своята система Кант следва логическия императив, който го довежда до едно ново разбиране за въображението. То не може да се разглежда като независима функция на разума, а само като специфичен вид посредничество между идеите и обективната реалност. За да създаде смислени концепции, това посредничество работи според законите на трансценденталната схема и на закона на асоциациите. Едно от най-важните заключения, предложени от Кант е, че въображението е винаги подчинено на законите на логиката. То е свободно за много ограничен период от време, единствено в началото на процеса на превръщане на сетивното възприятие в концепция, но много бързо попада под ограниченията на мисленето и на логическите закони, за да даде възможност за формулиране на смислена идея. Спонтанността ще бъде призната като елемент на въображението около век по-късно в трудовете Пърс.
При Кант наблюдаваме едно по-зряло и задълбочено
осмисляне на функциите на въображението, където предразсъдъците от предишните
епохи са снети, за да отстъпят място на една логическа игра на разума. Тя е
едновременно свободна, защото позволява създаване на отдалечени връзки между
частите на опита, но в същото време е подчинена на законите на логиката, което
гарантира яснота на идеите и легитимира потенциалността им да бъдат истинни.
Именно тази промяна в мисленето за отношението познание-въображение е ключова,
когато се стремим да формулираме способността на трансхуманизма да провижда в
бъдещето на човечеството, като надхвърля ограниченията на фактологическото
познание, но без да скланя хипотезите си към абсурдност. Удържането на фината
граница между възможно и невъзможно, реално и потенциално, прогнозно и актуално,
е линията, върху която покълва и пуска корените си трансхуманизма. Това не би
било възможно ако той не беше в постоянно търсене на значенията на феномените,
мислени чрез отношението познание-въображение. Именно тук, в рамките на
динамичното формиране и изменение на смисъла между тези две опорни оси,
трансхуманизма успява да търси и да предлага отговори на въпроса „Как“.
[1] Терминът е на автора, въведен е в статията „The Power of Imagination: New Approach to Charles Piece`s Abduction“ (2019), публикувана в сборника от „14 Световен конгрес по семиотика“, Буенос Айрес, Аржентина. Като стъпва на Пърсовия прагматизъм, терминът има за цел да изрази ясно основната функция на въображението, а именно създаването на валидни хипотези за реалността.
Tags: въображение, трансхуманизъм, Чарлс Пърс
