Фикционалната илюзия в научната фантастика
Корнел Робу
Превод: Елена Борисова
Статията е публикувана със съкращения.
От теоретичния арсенал, който „голямата литература“ на изминалия век изкова, посредством закрепване в собствения си творчески опит и ценностен идеал, най-често „заимстван“ и използван като критерий за ценности, трябва да отбележим няколко понятия, признаващи неговия престиж: вълшебното в басните, фантастичното, концепцията за мимезис. Последното понятие излиза от добре известните производни на „реалистичната литература“, от които търсенето – легитимирано там – на психологическата сложност на героите се трансформира чрез механичен превод, а в научната фантастика чрез истински критически контра критерий.
Възприемането и представянето на „реалното“, посредством мимезис, в научната фантастика има функционалност, която не може да бъде поставена под въпросния знак. Като експресивен метод, експлицитен или имплицитен, това състояние на нещата се признава почти единодушно. Много дефиниции на научната фантастика настояват за различието между „реалния“ и „въображаемия“ ѝ модел.
Научнофантастичното, твърди Робърт Скоулз в „Структурално фабулиране“ (1975), е „фикция, която ни предлага ясен свят, който познаваме, но все пак ни връща преди този познат свят по един начин, който е когнитивен“. Научната фантастика, по думите на Дарко Сувин в книгата „Метаморфозите на научната фантастика“ (1977, 1979), е литературен жанр, в който е необходимо присъствието на отчуждение и познание като алтернативна рамка на авторовия наличен свят. Може да се каже, продължава Сувин, че необходимият корелат на присъствието на novum трябва да създава алтернативна реалност; една реалност, която да отбелязва историческото време, да кореспондира с човешката реалност, различните социокултурни норми и тяхното представяне посредством наратива.
Вероятно най-важно за разбиране на научнофантастичната литература като символична система, центрирана около novum, който валидизира когнитивността на реалното в повествованието и във взаимодействието с читателя, е фактът, че това качество, за да бъде ново, трябва да е убедително по отношение на читателя; дори ако въображението, по друг начин казано, се разгръща в условията на специфично време и място, специфични космически и социални тоталности на всяко произведение. Това означава, че научната фантастика следва да бъде преценявана заедно с голяма част от реалистичната или „натуралистичната“ литература и разграничена от хоръра и фентъзи литературата – в зависимост от плътността и изобилието на обектите и агентите, описани в микрокосмоса на текста.
Плътността на възприятието и представянето на конкретното (…) е в естествения ред на нещата, в самата природа на вътрешните извори на съзнанието; не може да липсва и въображението на практически латентното реално, заковано от строги корени и солиден опит на действителното, конкретно реалното.
Както и други „граници“ на научната фантастика, и тази граница е дълго разглеждана, без това „проследяване на границата“ да приключи, дори и в този случай, с приет консенсус. Но изглежда, че се възползваме от такъв консенсус, както току-що видяхме. Фактът, че екстраполацията, силогическата прогресия в научната фантастика се основава на реалистична типова последователност, е свързан с определението, което Флорин Манолеску дава на жанра:
„Научната фантастика е силогическа прогресия, базирана на реалистична последователност и приела форма на разказ, способен да изрази желание или страх, с помощта на елементи, заимствани от (псевдо)наука или (псевдо)техника“. С други думи, въвежда наличието или отсъствието на рационално, логично обяснение – решаващ елемент при разглеждането на научната фантастика от други литературни теории. Но като елемент, общ на тези теории, остава „фикционалната илюзия“, акредитирана първо през мимезис като „реалистична илюзия“: „Зад всяка една творба намираме елементарна илюзия: колкото и конвенционална и изкуствена да е една творба, нейното приемане трябва да бъде придружено от мощно усещане и читателят да може лесно да повярва в автентичността на представеното, в реалното съществуване на героите“.
Реалистичната илюзия се изразява пред по-опитния читател като изискване за „истински живот“. Когато е насаме с измисления характер на произведението, читателят все пак изисква определен диалог с реалността и вижда в нея стойността на произведението. Дори читателите, ориентирани в законите на творбата, в художествения диалог, не могат да бъдат психологически освободени от споменатата илюзия“ (по Борис Томашевски).
Авторът не ни казва за „научната достоверност“, която е достигнала научната фантастика: определението спира наполовина, както много други, само половината „наука“ в научната фантастика. Няма противоречие обаче за ключовите думи „аналогия“ и „екстраполация“ – по друг начин казано „силогична прогресия“ (Флорин Манолеску), „систематична логика на въображението“ (Овид С. Крохмайничеану): „Трябва да се убеждавам все повече – казва Крохмайничеану в есе с ексцентричното заглавие „Науко-фантастология“, че спецификата на научната фантастиката се намира в систематичната логика на въображението. Представяйки си зараждащата се доктрина на последната, умът винаги изгражда строго рационален ешафод. (…) Научнофантастичната литература прилича на неевклидова математика. Единствената грешка за нея е да не бъде толкова взискателна“.
Разбира се, по-късните нюанси и обстоятелства възникват от необятността на конкретното поле (ще срещнем например разграничения между твърдата и меката научна фантастика); но истината на основното твърдение остава: решаваща и определяща в научната фантастика е трансмутацията на фикцията на „научната хипотеза“ или „научнофантастични идеи“ от нехудожествен произход; това е способността на тези идеи да се абсорбират от текста чрез аналогия и най-вече чрез екстраполация – логически операции, издигнати до ранга на литературните методи, които остават приоритетни и определящи в научната фантастика като „фикция“.
Това е пътят, по който литературата има достъп до фикционална илюзия, която е още по-трудна за кристализиране и поддържане в периметъра на въображаемите „светове“, различни и дизюнктурни на „света, който познаваме“, на „емпиричната среда“ на автора и читателя.
Това е залогът, който авторът на научна фантастика приема и знае, че това е оригинално и специфично решене, което научната фантастика е разработила, за да може да оперира с онова „умишлено прекъсване на недоверието“, за което Колридж твърди, че е необходимо условие за живеене във фантастиката, с всичко, което идва от него, а най-вече с естетическото удоволствие.
Научната фантастика се отличава от останалите фантастични жанрове със специфичната си правдоподобност, която тя представя. Тази правдоподобност е пряко пропорционална на солидните научни елементи, които авторът въвежда. Ако тези елементи липсват, научната фантастика е мъртва, само един препинателен знак.
Често в научната фантастика срещаме и симетрично противоположната ситуация: последващата еволюция на науката и технологиите не информира, а напротив, потвърждава „прогностичното“ като включва фиктивна хипотеза в реални научни експерименти и по-специално осезаеми технологични изобретения, които съвсем скоро стават актуални, а след това и тривиални. Особено Жул Верн, но не само той, беше подложен на тази свръхлитературна операция по отчитане на неговите прогностични идеи „да се превърнат в реалност“ (подводница, полет до Луната и др.).
***
Навикът на „реалистичната илюзия“, който се очаква, повече или по-малко легитимно, се възползва от „наивния читател“, когато налага „социалистическия реализъм“, когато налага перверзния императив на „конфронтация“ с реалността. Съществува, разбира се, спонтанност в консумацията на „общата литература“ на „реалистичния“ роман на нивото на субестетическо, преартистичното ниво на четенето, което е емпирично, опростено и „тривиално“ и очевидно не заслужава много задълбочено обсъждане, въпреки че не е за пренебрегване като социологически феномен.
Определена част от „публиката“ се спира обаче на тази платформа, и то не без известна вулгарност, игнорираща или нямаща желание да знае, че режимът на четене на всеки литературен текст задължително произвежда необходимост от собствен режим и фикция; от решаваща и определяща принадлежност към въображението, а не към тази „реалистична илюзия“, върху която да се отпечатва възприятието, склонността към това реално битие, което само по себе си е еманация на въображението.
Условията, при които всяка художествена измислица, научнофантастичното произведение или филм ще разкрие пълния си смисъл, имат отношение не към физическото съществуване на съставните елементи, на които това изкуство би могло да бъде разложено посредством анализа на неговия език (в случая става дума за научна хипотеза, прогностичната идея, подхранващи екстраполацията или аналогия с темите и причинете, реквизитите на научната фантастика, ефектите във филма и др.), а само към гледната точка на едно неизменно естетическо разстояние, наложено и водено от самата художествена конвенция въз основа, на която става възможно съществуването на всяко произведение на изкуството. Само това естетическо разстояние предлага онова въображаемо пространство, достатъчно (но не водонепроницаемо, а осмотично), изолирано от действителността, така че „идеалното пространство“ на фикцията ( не „нереално“, „а-реално“) да е единственото, в чийто периметър „ефектите“, специфични и необходими за всяко изкуство, да могат да бъдат подкопани (двусмислеността, в която научната фантастика добавя специфичното „усещане за чудо“); единственото, което подхранва „появата на истината, достатъчна за правдоподобието на тези сенки на въображението, това умишлено прекъсване на момента на неверието, което представлява поетическа вяра“ (Колридж).
Всяка художествена концепция по своята същност е идеална, защото ни представя отражението на един въображаем свят. Чрез това ни създава характерно безлично впечатление. Всяка естетическа емоция, независимо дали е събудена от скулптура, поезия, научна фантастика или други изкуства, кара човека, овладян от нея, да гледа на себе си като на личност и да се издигне до света на идеалите на фантастичното.
Минали са сто години откакто Титу Майореску се появи пред възхитените от „истинското изкуство“. Комедиите на Йон Лука Караджале (1885) препоръчват на съвременниците си прочутите „безлични върхове“. И ако формулата се появи днес, вероятно за някои е остаряла, дискредитирането трябва да бъде въведено, имайки предвид времето, в което миналото може да ни накара да повтаряме, че всичко минава – а то минава – заедно с него.
Идеите, когато те наистина си заслужат името, имат дълъг и повтарящ се живот, като един вид „спонтанно поколение“, в пространството и времето или може би просто покълване на пшеничното семе, открито преди хиляди години във фараонските гробове – сила, срещу която дори времето не може да се бори.
Аристотел, в отговор на Платон, е първият който открива, преди повече от две хиляди години, идеята, преформулирана от много други след него. Тъй като и Платон, и Аристотел са гърци, да видим какво е казал Панайотис А. Микелис (1903-1970), който след Втората световна война поде инициатива за възобновяване на световните конгреси по естетика и който през 1959 г. пише:
„Естетическото разстояние от гледна точка, на което произведението на изкуството трябва непременно да се обмисля, е едновременно ограничено и безкрайно, външно и вътрешно, чувствително и свръхчувствително. Нашето движение между тези крайности е непрекъснато и мигновено, тъй като сме над реалността. По този начин естетическото разстояние отваря магическа панорама, разкриваща твърдостта на невидимите идеи, скрити дотогава за нашето възприятие…“
Легитимиращото съществуване на истините на науката, прецизно и еднозначно, без значение злоупотребите с истините на другите, е двусмислено. Защото отговаря, когато четете даден текст, на все още технически недостижими идеи – засега, а може би никога – например хипотезата за „позитроння“ мозък на роботи и андроиди или хипотезата за фотонния „дезинтегратор“ на извънземните, появил се от бъдещето; или идеята за „клониране“, за производство на всеки човешки индивид в неограничен брой еднакви копия и космически кораби, способни да достигнат свръхвисока скорост.
Неприятна грешка, понякога с гротески последици, е грешката да объркаш и заместиш истинската естетическа емоция с груба и отвратителна – в изкуството – психологическа емоция. Всичкото това не е едно и също. Защото в случая „реалистичния“ роман, неговата същност, възприета от мимезиса, се предполага, че съществува във въображаемата вселена на книгата (особено с присъствието на „ключ“, препратка към реални и разпознаваеми „прототипи“) като „реалистична илюзия“, дори и наложена на карикатурата и гротеската; дори насила премахната от своята „въображаема“ среда и параноично „изживяна“ като „реалистична“ форма, ако не е оправдана, е неволна почит, насочващ се имплицитно към книгата и нейния автор.
В научната фантастика тази „реалистична илюзия“, извадена от измисления ѝ контекст, това злоупотребяващо изравняване с реалното, е нелегитимно, дори травматично, и води до аномални последствия, за които няма обяснения и извинения; освен, разбира се, за ендемичното състояние на естетическо недоразвитие, което отново никой няма да признае, че нарочно е култивирано в не толкова далечното минало в годините на „тъжната памет“ (70-те и 80-те години), тъй както и никой няма да признае, че я поддържа и увековечава днес – в годините на „щастливата памет“ (90-те години).
Естетическата изостаналост несъзнателно е изживяна (от някои), но съзнателно култивирана (от други), както сега: тогава – като претекст, като предполагаем антидот на тежкия грях на „евазионизма“, или дори само на „прогностичния“ потенциал, от който доста подозрително прогностичната научна фантастика никога не преставала да бяга; сега – като „естетическо“ и снобско обезличаване на затъмнителни фрустрации и неавтентични комплекси за малоценност, неадекватно закрити под „въздуха“ на превъзходството и достатъчно ясно афиширани (Не е ли така?) от „сублитературата“.
Естетическата изостаналост, чийто симптом тогава е бил сервилният конформизъм, днес е мимикрия на нрава. Ejusdem farinae.
Източник: Almanahul “Anticipația” SC „Stiința i Tehnica“, SA Fondația “Crescent”, 1994, 133-141
Tags: научна фантастика, фикция
