Юрий Илков: за миналото и настоящето на научната фантастика
Здравей, Юрий! Изключително съм щастлива, че имам възможност да разговарям с един от съоснователите на клуба за фантастика и прогностика „Иван Ефремов“. Ще те помоля да се представиш – къде си роден, какво си завършил, кои са книгите от твоето детство, как интересите ти се насочиха към научната фантастика?
Роден съм в София през 1953 г. Три години съм живял в София, после в Търново (още не беше Велико Търново) откъдето са и първите ми спомени. Един от тях е как всяка вечер излизахме, след 4 октомври 1957 г. да гледаме преминаването на първия изкуствен спътник. Може би това е дало отражение за по-късно. До 1961 г. бях в Търново, после в Плевен. Баща ми беше военен и постоянно го местеха. През 1963 г. се установихме в Пазарджик откъдето е родата на майка ми. Там завърших гимназия. След това кандидатствах два пъти и не ме приеха. Реших да остана на служба.
Къде си кандидатствал?
В София. Кандидатствах философия и психология, но всъщност исках астрономия. Много бях запален по звездите, обаче математиката не ми вървеше и разбрахх, че нямах никакъв шанс. И, за съжаление, се отказах. Но имах влечение към космоса. Това беше 60-те години, онзи космически оптимизъм.
През това десетилетие и Юрий Гагарин излита в космоса.
Да, Гагарин. Това при всички случаи ме е подтикнало към четене на научна фантастика. По това време имаше доста от нея именно на космическа тематика.
Предимно руска?
Да, една книга, която много ме впечатли е „Внуци на нашите внуци“ на Юрий и Светлана Сафронови. История за Тунгуския метеорит, който пада в Сибир през 1907 г., и толкова силно изтряскал, че звуковата вълна обиколила един път и половина Земята. Колосална катастрофа. Все едно нещо е паднало, но няма материална следа. Дърветата са пръснати настрани, все едно е имало въздушен взрив. Има хипотеза, че е катастрофирал космически кораб. Но къде са останките? През 20-те години от Съветския съюз са ходили да изследват терена. Друга хипотеза е свързана с Тесла, който е правил експерименти да опита да изстреля нещо до йоносферата или стратосферата. Три месеца преди да падне Тунгуския метеорит той е търсил в библиотеката атласи на Централен Сибир. И сюжетът в книгата е, че отива един човек там и заспива. И се събужда при комунизма. Описва комунизма по детски, но това ми направи силно впечатление. „Мъглявината Андромеда“ също. Четях само главите, които са в космоса. Разкази четях, „Непобедимият“ прочетох, списание „Космос“ беше събитие, чаках го с трепет. „Авиация и космонавтика“ беше още вестник. Ходих при баща ми, той имаше няколко броя и в тях за първи път открих братя Стругацки като автори. След това този вестник стана списание „Криле“ и публикуваха откъс от романа „Път към Амалтема“, много ме беше потресъл и Димитър Пеев с „Косъмът на Мохамед“.
През 60-те и 70-те години списание „Космос“ е много популярно. Може ли да се каже, че ако искаш да разбереш повече за научната фантастика, можеш да я проследиш в периодичния печат? Важи ли това и за преводната фантастика?
Да. Даже повече беше преводна. Имаше откъс от романа „Непобедимият“, имаше разкази на Азимов, на Бредбъри. Сега всичко това може да се види в сайта Фантастично читалище. Там са качени до момента между 70-80 периодични издания. „Космос“ беше прозорче към света на фантастиката, защото все още нямаше библиотека „Галактика“. В „Наука и техника за младежта“ също излизаха фантастични текстове.
Разкажи малко повече за първите ти опити в прозата? Имаш публикувани повести, разкази. Повестта „Бавни сънища“ излиза през 1999 г. във 2 брой на списание „Тера фантастика“ в съавторство с Георги Малинов. В този брой на списанието излиза първата половина на произведението, а в следващия брой няма продължение.
То беше само увода. Повестта беше около 80-90 машинописни страници. Георги Малинов е от клуба по фантастика от Пазарджик. Наско Славов много ме караше да го издам на книга, когато започна „Орфия“. Това е първото частно издателство за фантастика у нас. Държа да кажа, че аз по принцип не се разглеждам като човек, който може да пише, но ни беше забавно. Не исках да се издава, защото беше писано за приятели, които биха разпознали вътре разни лични наши случки.
Разказът ти „Опитайте с мравките“ излиза през 1980 г. в сборника „Модели-1“. Как се появи идеята за тази сатирична фантастика?
Имам няколко опита, за които днес се срамувам. Този разказ бях започнал да го пиша малко преди да разбера за клуба и да започна да посещавам сбирките. По това време в клуба се влизаше с „приемен изпит“. Тук приемният изпит беше да покажеш нещо свое –
разказ, картина и др. И този разказ ми е „кандидатстването“ за клуба. Помня, че с Огнян, един приятел, заедно кандидатствахме. Той беше направил някаква теория за времето на едни картони, под формата на чертежи. Разпъна ги по пода, лазеше по тях, обясняваше. Харесаха го и влезе в сборника „Модели-1“. Агоп Мелконян беше издействал в списание „Съвременник“, когато Вежинов беше главен редактор, да има един брой за фантастиката и бяха дали и моя разказ за публикация. Васил Райков много го харесваше, но разказът не влезе в изданието. Не мисля, че го мога това нещо, въпреки че имам желание и на стари години. Въртят ми се разни идеи в главата. По-интересно ми е да пише за самата фантастика. Неща като история и теория на фантастиката. Излезе един сборник „Прогностика, фантастика, светоглед“ и там имам статия и една съавторска с Васил Сивов. С тези пари отидох до Съветския съюз. Хонорарът беше 500 лв. Първата книга, не само фантастична, на Петър Кърджилов, „Орбитата на Сизиф“ (1987-88 г.) беше пусната в 50 150 бройки. Казваше, че хонорарът му е бил 7500 лв. Първа книга на млад автор. За онова време беше една гарсониера. Беше трудно да се издава, защото се проверяваше, гледаше, никой не бърза за никъде, трябва да е хубава. Ако не е хубава, заминава. И все пак някой да каже хубава дума за нея, защото ставаше дума за много пари.
Публикувал си множество статии в периодични издания и сборници, свързани с научната фантастика. Например, „Букет от фензини“ е една от малкото обзорни статии на издадените фензини (fan и magazine) от клубовете по научна фантастика до 1988 г. у нас. Какъв беше животът на научната фантастика през 80-те години? Имало ли е моменти, в които системата се е опитвала да се намесва?
Да, имало е моменти, в които системата се е намесвала. На няколко сбирки в клуба в Пазарджик идваше отговорника по идеологическата работа на градския комитет на комсомола. Присъстваше на сбирките да не би да говорим нещо нередно. Седи там в ъгъла и слуша. Дойде два-три пъти и спря. След това стана демократ, написа и книга. Имаше притеснени родители, защото клубът беше предимно ученически. Преди не можели да ги накарат да прочетат нещо, играели навън, гонели топката, а сега не мърдат от книгата. Казват „Мамо, лека нощ“ и отиват да четат. Един родител разказа как се е събудил през нощта, а в стаята на детето светело – то четяло в 3 часа. Какво става? Тези в клуба ще го побъркат.
Става въпрос за клуба „Аркадий и Борис Стругацки“, който ти си основал?
Да, точно така.
А как стигна до идеята за този клуб? Той е след софийския клуб?
Да, след софийския клуб. Имаше и в София, имаше и в Русе. В Пазарджик беше третият. Имаше примерен статут за дейност на клуб по фантастика. Цели, задачи, методи на работа и др. И с този статут, написан на малки листчета, отидох при директора на Младежкия дом в Пазарджик. Казах му, че членувам в клуба в София и му предложих да направим и тук един. И той ме гледа като извънземен…
Кога се случи това?
През април 1975 г. И той казва: „Нямам против, но ще посещава ли някой този клуб?“ Аз му казвам: „Вие разрешете, аз хора ще намеря“. Разпространявахме по книжарниците информация за клуба, написана на картончета. По библиотеката гледахме по картоните кой чете фантастика, за да каним хората. Имаше руска книжарница. Който четеше на руски, това беше прозорецът към света. В Русия се случваха чудеса, и сега е така. Пълно издание на Хайнлайн, на Саймък, на който се сетиш. На Станислав Лем издадоха 10 тома.
А при нас защо е представен с няколко книги?
При нас не смееха да издадат „Гласът на бога“, защото кой ще го чете това, много елитарно било. Макар че Лем е достатъчно известен, но има и тежки неща. Аз съм му чел и философските произведения, като „Сумма технологии“, но има и други. „Философия на случайността“ я има на полски език. Два тома на „Фантастика и футурология“. Един приятел, преводач от полски, преведе на руски език „Технология на етиката и етика на технологията“. Много тежко издание, по-тежко от „Сумма технологии“.
А относно „Букет от фензини“… започна да излиза нашето списание „ФЕП“. За да се създаде списание „ФЕП“, голям принос за неговата поява имаше софийският клуб. Имахме един силен човек – Ненко Сейменлийски, един от основателите на вестник „Континент“ и беше кореспондент на вестник „Работническо дело“ в Лондон. След 1990 г. се върна от Лондон. Изпратиха ни номенклатурчик, Румен Иванчев, който нищо не разбираше от фантастика, а самото списание беше като приложение към вестник „Народна младеж“, орган на ЦК на ДКМС, и списанието към вестника на комсомола. В комсомола също имахме наши хора (Мирослав Попов и Юрий Анджекарски), които направиха отдел за работата на младежките домове и клубове и покровителстваха нашите клубове.
Свидетел си на време, в което научната фантастика е била и в изключително силен период (между 60-те и 80-те години) с имена като Л. Дилов, Павел Вежинов, Недялка Михова, Агоп Мелконян и др. Познавал си много от авторите, а с някои от тях си бил и приятел. Разкажи ми малко повече за срещите и разговорите ти с някои от тях.
70-те години беше времето на надеждата. Евгений Харитонов, един руски критик и приятел, издаде книга „Болгария фантастическая“ (биобиблиографски справочник). Разбира се, има пропуски и недостатъци, защото той там го е писал. У нас току що излезе подобно нещо. Казва се „Фантастично читалище“ краен резултат от 6 годишна къртовска работа на Георги Недялков. Който влезе в едноименния сайт (Фантастично читалище) ще разбере за какво става въпрос. 50 000 страници фантастика! А милиони страници са прегледани за да се отдели фантастиката. Имаше такова нещо, в много по-малки мащаби, разбира се, на Ивайло Рунев. Библиография от края на XIX век до 1990 г. С именен указател на преводачите, именен указател на художниците. Но то е на пишеща машина, така и не се издаде. В клуба, когато излезеше някоя интересна книга, канехме писателите. Първият ми спомен за такава среща е с Любен Дилов през 1975-76 г. на първата конференция за фантастика и прогностика. По това време тъкмо беше излязъл „Пътят на Икар“. Не помня кой го нападна, единият беше Александър Бурмов.
Всъщност те са имали конфликт относно формирането на два възгледа за бъдещето: спираловиден и кръгов.
Да, тръгва да прави утопия, а излиза антиутопия. Това беше на Наско възражението за „Пътят на Икар“. Покрай тях и аз бях повлиян. С течение на времето става ясно, че Дилов е едно от големите ни имена. Първата книга на Огнян Сапарев, студия за фантастичното, в която имаше изречение, което ми направи впечатление – че Дилов, от художествена гледна точка, пише по-добре от Артър Кларк. Сега мога да го потвърдя. Дилов е по-художествен, докато Кларк е сух, пише по-научно. Та на тази среща някой се опита да защити Дилов, а Бурмов се изказва: „Виждам, че някой от героите ви присъстват тук в залата“. Едно от нещата тогава беше разделението: Ние сме професионалистите, а вие сте феновете. Като се видя, че започват да губят аудитория (фантастиката загуби масовите тиражи), тогава станахме първи дружки. И Сапарев беше от тия, професионалистите, а после първи приятели. Сега го чувствам много близък. Агоп е идвал няколко пъти в клуба. За мен той е изключително интересен човек. Изпипва си нещата художествено. Той е един от най-добрите писатели у нас. За съжаление, младите фенове не го долюбват, защото не го разбират. Друг тип литература им е оформила възприятията.
Как се развиваха връзките на клубовете с българските фантасти по онва време?
Имах кореспонденция за едно стихотворение на Мая Дългъчева, което много ми хареса. Аз й се представих и тя каза, че от фантастиката знае само Бредбъри и Мелконян. А иначе на Агопа Бредбъри му беше от най-любимите автори. Идвал е в клуба, чел си е разказите там. Имахме топли дружески отношения. На една годишнина на клуба дойде и пусна негов и на брат му филм, сниман любителски на Божи гроб. Той получава спукване на язва и по спешност го оперират. Дава обет, че ако оживее след операцията, ще отиде на Божи гроб. Беше много интересен филм. Той ни беше опора, но беше опора и на много млади автори. Помагал е на клуба, направи списанията „Върколак“ и „Зона F“, където пък за първи път публикува превод Адриан Лазаровски. Но списанието загина, според Агопа, защото някой му откраднал компютрите от вкъщи. Там му беше редакцията. Така му отиде целия архив, дори неща, които са били за следващи броеве.
Познавал си лично братята Стругацки. Как протече първата ви среща?
Познавах Аркадий. С Борис Стругацки имах само кореспонденция. Не успяхме да се срещнем, въпреки че ходих доста често до Русия. Той водеше семинар за млади писатели фантасти, и помолих Феликс Суркис, който ми беше приятел и ръководител на семинара, да ме запознае с него, но така и не се случи. А първата ми среща с Аркадий беше в Пазарджик. Когато решехме клубът да се казва „Аркадий и Борис Стругацки“, не помня кой намери адреса на Борис и му писахме. Така започна с него кореспонденцията. За съжаление, не знам къде отидоха писмата. Агоп беше поканил Аркадий на една среща в Пазарджик. Влезе в клуба и голямо вълнение, а и той се вълнуваше. След това отидохме в зала Устрем, където имаше среща с града. Това беше през 1978 г.
А с кои още известни автори си се срещал?
От руските автори се познавах с Биленкин. Той беше от авторите, издавани в САЩ. Имаше една поредица „Съветска фантастика“ в САЩ и Биленкин беше издаван в нея. Има и една книжка в „Галактика“ с разкази. Той беше геолог, много е пътувал, дори в България е идвал и ни е гостувал в клуба. Срещал съм се със Север Гансовски (много интересен човек и автор), много дружески отношения имах с големия изследовател на Жул Верн, Евгений Брандис, писатели от семинара на Б. Стругацки, с които мога да кажа, че сме приятели.Това са Андрей Лазарчук, Вячеслав Рибаков и Святослав Логинов. С Хари Харисън сме се виждали, взимал съм автограф. С Робърт Шекли, когато идва на ЕВРОКОН в България. Когато организирахме ЕВРОКОН, се чудехме кой да поканим. Иван Крумов беше главният тартор. Казвам му: „Виж какво, Шекли в САЩ е вече забравен. Почти всяка година ходи в Русия, мисля, че ще дойде.“ Поканихме го. И имаше въпрос към него: „Вие как смятате, къде сте по-популярен? В САЩ или в България?“ И той отговаря: „Ако не бях по-популярен тук, нямаше да съм сега тук“.
Защото в САЩ издаването на научна фантастика се случва с много ускорени темпове и поради тази причина някои от авторите биват измествани от нови имена.
Има един автор, не знам колко е известен, казва се Михаил Ковалчук и е известен като Вл. Гаков. Когато започнахме кореспонденцията с Борис Стругацки, помолихме за адреси и на други автори. Той ни даде тези на на Биленкин и на Вл. Гаков. Последният е роден в Казан, много задълбочен и интересен критик. Познаваше много добре американската фантастика, изпращаха му и книги. В началото на 90-те години чете лекции там. След това се разочарова от състоянието на фантастиката. Иначе е физик теоретик. Когато му писахме „Здравейте, другарю Ковалчук“ и прочее, неговият отговор беше: „До другарю Ковалчук ми е още далече. Наричайте ме Миша. В момента пиша дисертация по теоретична физика. Завършвам аспирантурата и край с физиката. Ще отдам живота си на фантастиката“. В края на живота си пак се върна към физиката. Тук нещо важно ще кажа, че ние гледахме на фантастиката като инструмент, с който можеше да се промени светът към по-добро. В болшинството си съвременната фантастика не е такава. В един момент разбрахме, че сме се заблуждавали и говорехме глупости, но красиви глупости. Сега феновете я четат предимно за удоволствие, а тогава гледахме на нея като на нещо сериозно, което може да направи света по-добро място за живеене.
Преди 90-та година и отношението на авторите у нас към научната фантастика е било по-различно. Това все пак са десетилетия, в които се случва бум и в самата наука. Тогава се осъществяват и първите космически полети.
Пропуснах да кажа нещо за 70-те години. Харитонов казва, че за него през този период излиза най-добрата фантастика. Имаше очерци в „Тера фантастика“ по периоди, но остана да напише за Вежинов, Манов и Радичков. Все още ги пише. Той имаше много интересно наблюдение, което ние малко не го усещаме, защото сме вътре в българската фантастика. Става дума за емоционалността на българската фантастика. По-човешка, по-добра е от американската фантастика.
Да поговорим за клуба в София. Как се появи идеята за създаването на общност, около клуба за фантастика, прогностика, евристика „Иван Ефремов“, който вече 45 години усилено поддържа своят живот?
Малко след 90-та година е на приливи и отливи, но кризата мина.
Това е един от първите клубове в България.
Да. Имаше и в Русе, но него отдавна го няма. Софийският е втория клуб в България. А може би преди този в Русе е имало в Софийския университет. Клубът се казваше „Фантастика и футурология“. Основатели бяха Тодор Ялъмов и Ненко Сейменински. Тогава бяха още студенти. А иначе в един брой на „Тера фантастика“ сме го писали, първият, който знаем, че е имало, е от 1964 г. Христо Гешанов го прави. Било е на ЦК на комсомола. 1969 г. в Бургас имаше „Тера фантазия“, това е дело на Наско. Той търси контакти по света. Имаше едно списание „Спутник“, излизаше на 15-20 езика, но не и на български. Там беше пуснал съобщение, че търси приятели, които обичат фантастиката. Отзова се Дарко Сувин, който е много интересен, имаше кореспонденция с него.
Как се спряхте на името на клуба?
Ефремов беше като синоним на светлото бъдеще. Клубът е основан през април 1974 г., а аз дойдох през ноември. Аз съм от втората вълна и не съм част от основателите на клуба.
Дейността на клуба е била много активна. През 1975 г. съвместно със Съюза на научните работници организирате конференция „Младеж, прогностика, бъдеще“. Това е първата футурологична конференция в България. Разкажи ми малко повече.
Присъствах на конференцията. Има една книжка с резюмета на докладите. Аз също имах доклад за цвета в литературата. Цветът в живописта го виждаш. В литературата писателят употребява цвят, но не го виждаш, а си го представяш. Има разни книги по цветопсихология. През 70-те години успях да намеря само две статии на руски, които се занимават с това. Достоевски има 25 описания на залези, в които само в 3 се употребява цвят. А иначе има теория, че писателят по такъв начин може да употребява цвета, че той да въздейства на читателя. Има книги, като „Всичко живо е трева“ на К. Саймък, където доминира лилавото. В „Мъглявината Андромеда“ има глава „Симфония на сините слънца“, където основно е синьото. Идва ми идеята, че както тоновете в тоналността са 7, толкова са и спектралните цветове. Ако в повествованието тече син, червен и т.н., а това отговаря на по една нота, каква ли мелодия би се получила?
Първият фестивал за научна фантастика се е провел през 1980 г. в гр. Пловдив. Можеш ли да направиш малък паралел с фестивалите за научна фантастика, които се организират през последните години у нас? Какъв е бил акцентът тогава и какъв е сега?
Преди акцента е процента. Процентът тогава беше по-голям. Имаше акценти, защото самото общество беше по-целенасочено. Това се вижда и във фантастиката. Литературата като отражение на действителността. Можеш да видиш фантастични разкази, в които се правят звездолети. Когато има работеща икономика в една страна, това се отразява в литературата. Когато няма, излизат други работи. Ние гледахме на фантастиката като на средство за развитие на личността. Сега това се гледа с омерзение на тази всестранно развита личност. Под всестранно развита личност не трябва да се разбира, че е необходимо всичко да знаеш. А да можеш да разбираш качествено. И от наука да разбираш, и от изкуство да разбираш. По едно от качествените неща. В този смисъл беше по-целенасочено. А сега, аз съм в основата да се събираме всяка година. Защо да умира това нещо? Десет години нямаше фестивали. Измислихме име – БУЛГАКОН. На първия фестивал имаше 37 души.
Как се появи идеята за списанието „Тера фантастика“, което съществува и до днес?
Идеята е много стара. Янчо Чолаков, докато беше студент по литература, казваше да направим нещо. Аркадий Стругацки има една мисъл, че феновете трябва да имат издание. Фантастиката се развива, когато младите имат трибуна за изява. „Тера фантастика“ е най-дълго живеещото списание – 20 години. В един прекрасен ден аз си стоя в Пазарджик на чаршията и идва един приятел, Ивайло Попов и вика: „Не мога да те гледам така повече, като прошляк седиш на сергията. Намери ми някое английско, гръцко списание да го видя и да започнем да го превеждаме на български, да го продаваме и да печелим“. Викам му: „Чакай, ако ще правим нещо, дай да направим наше списание“. Той даде парите. Първият брой беше 80 страници, тираж 500. В момента е на тираж 100. Така тръгна житейски ситуацията. И се задържа, което е най-интересното. Вярно е, че имаме 19 броя за 20 години, но пък на никой не му зависи хляба от това. Сега решихме да бъдат 2 броя годишно.
Какво е мнението ти за съвременната българска научна фантастика? Кои имена би отличил като важни за картината на българската научна фантастика след 1990 г.?
Може би има някакъв подем. Николай Теллалов бих посочил на първо място. Георги Малинов и Мартин Петков. Иван Попов е много специален случай. От ветераните – Любомир Николов направи добри неща след 1990 г.
Какво би пожелал на себе си и на хората, които се занимават с научна фантастика?
Това, което тя им е дала, те да й го върнат с лихвите!
