Биологичните науки и евгениката през XX век

Началото на XX век е период, в който откритията и идеите на науката от изминалите десетилетия продължават да провокират учените към  навлизането на все по-сериозни полемики относно отношенията между човека и природата, между човека и космическото пространство и не на последно място – между човека и собственото му тяло. Някои политически мислители, които свободно тълкуват закона на Чарлз Дарвин за „оцеляване на най-приспособените“ се опитват да приложат Дарвиновата теория към човешкото общество и излизат с идеята за „социален дарвинизъм“, с която оправдават всяко действие на репресия спрямо човешкото същество.

Биологичните науки

Биологичните науки от началото на XX век наследяват от предишния век две големи идеи: еволюцията и генетиката.  За първата водеща роля изиграва „Произход на видовете“ на Дарвин. Книгата повдига много въпроси за начина, по който белезите се предават от поколение на поколение и какъв е механизмът, по който действа това унаследяване. Междувременно някои от отговорите се разкриват в един манастир в Австрия. Те са плод на работата на монаха Грегор Мендел, напълно пренебрегван по негово време, за да бъде преоткрит в началото на XX век. Мендел започва опитите си върху растения. В процеса на работа той постига изкуствено опрашване на растения и забелязва нещо по-особено след тези манипулации.  Когато кръстосва определени видовe, той получава едни и същи хибриди. Когато обаче кръстосва самите хибриди, поколението им понякога има странни белези. От 1856 до 1864 Мендел отглежда грах, като си води бележки за белезите, които се проявяват в следващите поколения. Така Мендел става първият човек, който формулира основните принципи на наследствеността. Той избира да наблюдава седем двойки белези, които са лесни за разпознаване и в силен контраст помежду си, като ниско и високо стъбло, гладки и набръчкани зърна и др. Кръстосва растение с един от тези белези с растение, което притежава контрастиращия белег. Монахът открива, че ако кръстоса чист сорт високи растения с чист сорт ниски, всички хибриди са високи и изглеждат също като потомството на две високи растения. Мендел нарича този белег „доминантен“, а този, които не е налице в първото хибридно поколение –  „рецесивен“.

В началото на XX век неговите изследвания са преоткрити и изиграват огромна роля за следващите опити в областта на генетиката. През 1900 г. холандският ботаник Хуго де Фриз стига до извода, че новите белези, или мутациите, могат да се появяват внезапно и да се унаследяват. Изследванията му показват, че фенотипът[1] на тези съществено различни форми се възпроизвежда в следващото поколение. Някои от отклоненията, установени от биолога, се оказва, че не са мутации, както той смята, а хибридни комбинации. Когато през 1901 г. публикува книгата „Мутационна теория“, в която е застъпено виждането, че еволюцията се дължи на внезапни скокове или мутации, това се приема като новина. Хуго де Фриз е признат за инициатор на тази линия в изследванията върху причините за еволюцията.

До средата на 40-те години никой не подозира, че ДНК е свързана с наследствеността. Освен ДНК хромозомите съдържат също и белтъчини, които изглеждат много по-сложни и сякаш по-подходящи за пренасянето на наследствен материал. През 1944 г. Осуалд Ейвъри стига до извода,  че ДНК, а не белтъчините, съдържа в себе си генетичния материал на живота. Джим Уотсън и Франсис Крик продължават работата на учените и през 1953 г. създават модел на двойната спирала на ДНК. Молекулата на ДНК, която те предлагат, се състои от две спирали, усукани една около друга. Моделът на двамата учени предлага обяснение на механизма, по който генетичната информация може да се съхранява в химичната молекула, наречена ДНК.

Евгениката и генното инженерство

В средата на века, пробивът, направен от Крик и Уотсън на молекулно ниво, съвпада с изследванията, които други биолози провеждат върху един особен клас вируси, нападащи бактерии. Те се наричат бактериофаги (изяждащи бактериите), или просто фаги и имат едно необикновено свойство, което прави възможно откриването на методи да се пренася генетичен материал от един на друг организъм.

Развитието на биологичните науки и социалният дарвинизъм благоприятстват появата на расовото „възкресение“ и „прераждане“, постигнати с престъпления срещу човечеството. Представата за евгениката или расовата хигиена е ярко изразена по време на управлението на Хитлер. Евгениката се отдалечава от първоначалната идея за нея. Още през 1883 г. Франсис Галтън (братовчед на Ч. Дарвин) предлага човечеството да овладее процеса на еволюция. Това обаче е свързано не с насилствено манипулиране на човешкото тяло, а чрез система от подходящи бракове между хора, носещи силен генетичен материал. В своето изследване „Изследвания на човешките способности“ Галтън въвежда термина „евгеника“ със значение „истински и чисто роден“. Терминът е редефиниран от Чарлз Девънпорт, последовател на Галтън, като наука и „религия“, разработваща методи на социален, биологически и медицински контрол, които могат да поправят или подобрят качествата на бъдещото поколение – както физическите, така и интелектуалните.

Изопачената идея за евгениката преминава в травмата на Холокоста. През 1933 г. в Германия е приет „Закон за предпазване от наследствено увредено поколение“, според който всеки носител на наследствени заболявания може да бъде стерилизиран по хирургичен път, ако според лекарите е налице вероятност потомството му да страда от сериозно наследствено увреждане – физическо или умствено. В началото на Втората световна война броят на стерилизираните е към 400 000 души. Подобен закон се издига в статут на официалната доктрина на нацисткия режим, в резултат на което през 1935 г. е приет „Закон за защита на германската чест“, чиято идея е да осигури чистотата на расата от еврейското „замърсяване“. Състав от психиатри и лекари осъществяват евтаназия в газови камери в няколко психиатрични клиники спрямо пациенти, обозначени с кръстче, като подлежащи на умъртвяване, на основание специално разработен въпросник от една страница.

Д-р Менгеле

Тази практика се усвоена в Аушвиц, където човешките експерименти се превръщат за дълго време в еднозначни оправдания за расова хигиена. Един от агресивните експериментатори в немските лагери, наричан Ангела на смъртта, е д-р Йозеф Менгеле. Менгеле получава докторска степен по медицина във Франкфурт и защитава докторантура по антропология в Мюнхенския университет през 1935 г. Тогава той е едва на 24 години. По време на следването си проявява интерес към генетиката и с помощта на някои от водещите експерти в медицината получава втора докторска степен. Той извършва експерименти в лагера Аушвиц (Освиенциум) – комплекс от нацистки лагери, построени на територията на окупирана Полша по време на Втората световна война. Аушвиц I първоначално е бил построен, за да държи политически затворници, които пристигат през май 1940 г.

д-р Менгеле

Първото изтребление на лагерниците е през септември 1941 г. Аушвиц II-Биркенау се превръща в основен обект на окончателното решение на нацистите по отношение на еврейския въпрос по време на Холокоста. Менгеле, чудовище в човешка форма, разрязва живи бебета, сякаш са пържоли. Особен интерес за него представляват близнаците. Лекарят се опитва да разбере какво причинява раждането на две много сходни деца наведнъж. Кръвопреливането от един на друг близнак е от най-безобидните му експерименти. Менгеле се опитва да пребоядисва очите на близнаците с химикали, зашива заедно живи хора в желанието си да образува жив организъм от братя и сестри. Всички тези експерименти са проведени без каквато и да е анестезия. Бременните жени също са привличали вниманието му и той извършвал вивисекции върху тях преди да ги прати в камерите.

В България през 20-те и 30-те години на XX век изявени представители на българските медицински среди, юристи и учени инициират дебат върху евентуален български закон за стерилизация на различни категории „наследствено малоценни“ индивиди. „Като образци за българския законодател се сочат германския „Закон за предпазване от наследствено увредено поколение“, приет от националсоциалистите през 1933 г. Инициативите за прокарване на такъв закон и у нас образуват „твърдото ядро“ на българските евгенични проекти за национално „оздравяване“. Питането за това как става възможен евгеничният дискурс, е и питане за това кои са неговите обекти и как те стават възможни“ (Мирчева  2016: 6). И в България евгеничните подходи се полагат в рамките на по-широко хигиенизаторско движение. Ключова роля тук имат стратегиите и практиките на т.нар. социална хигиена. Евгеничните дискусии са обвързани както с развитието на биологическите, така и на медицинските дискурси, включително психиатрията и медицинската психология.

Травмите, нанесени на човечеството от експериментите в лагерите на смъртта, оставят дълбоки следи в културата и литературата. Науката, разгърната в произведението на Мери Шели „Франкенщайн“,  придобива реални и агресивни размери в средата на XX век, но тук вече се сглобяват живи тела. В научнофантастичните произведения се очертава силна „биотехнологическа“ линия, която започва от романа на М. Шели през „Островът на д-р Моро“ (1896, бел. прев. 1984) на Х. Уелс до „Главата на професор Доуел“ на Ал. Беляев (1937, бел. прев. 1961) и разнообразните експерименти с хора в съвременната научна фантастика. Въпреки че научната фантастика представя катастрофалните последици от неморалните действия на учените в много области на науката, сякаш нейното въображение не е стигнало толкова далеч, че да разгърне художествено това, което например д-р Менгеле извършва и което е толкова безскрупулно, че съзнанието ни не може да го понесе.  

Междувременно през 50-те години евгениката се развива и в друга посока. Когато ботаничката Барбара Маклинтък представя своя статия на симпозиума по количествени изследвания в биологията на Колд Спринг Харбър, малцина разбират за какво иде реч. Транспозицията, както се нарича наблюдението на Маклинтък противоречи на изобилните данни по генетика на плодовите мушици, събрани от Томас Х. Морган в първите десетилетия на века. Явлението, което тя открива, е сложен процес на регулация и контрол, който по онова време не прилича на нищо известно. Подтикната от контролен механизъм, хромозомата може да се разкъса, да се раздвои и да се сглоби по друг начин – и всичко това става системно и може да се наблюдава. Маклинтък стига до това заключение, проследявайки промените в цвета на царевични зърна, като ги свързва с промените, които е отчела в хромозомната им структура.  Откритията й за транспозицията са признати като фундаментална революционна концепция за функционирането на гените.

В началото на 70-те години американските микробиолози Даниел Натанс и Хамилтън Смит започват да разработват различни видове рестриктази, които разрязват ДНК на точно определени места. През 1970 г. Смит открива един такъв ензим, а Натанс уточнява подробностите на процеса и създава методика, с която да може да получава фрагменти нуклеинова киселина и да проследи начина, по който се предава генетична информация. През 1973 г. Стенли Коен и Хърбърт Бойър съчетават двата метода – локализиране и рестриктази в плазмидите и изолиране на определени. Резултатът е научно постижение, получило името генно инженерство. През 80-те години вече е възможно чрез генно инженерство да се произвеждат няколко протеина, необходими на боледуващите хора, например човешки растежен хормон, човешки инсулин и др.

Какво се случва с клонирането?

Развитието на генетичните и репродуктивните технологии дава стимул на учения да мисли за бъдещето. Едната му ръка е потънала в тялото на човека, а другата пресмята бъдещите приходи от намесата в работата на природата. Биотехнологиите, както всички технологични достижения досега, се асоциират с кутията на Пандора. На този етап човечеството е наясно какво има в кутията, но не знае какви ще бъдат последствията от нейното отваряне. До края на 70-те години на XX  век  за учените, занимаващи се активно с генно инженерство, клонирането изглежда по-близо до научната фантастика.  Първият опит за клониране на живи същества е направен през 1938 г. (малко след появата на романа „Прекрасният нов свят“ на О. Хъксли) от Ханс Спеман (Германия), който използва ядро от ембрион на саламандър за създаване на идентичен близнак. През 1952 г. Робърт Бригс и Томас Кинг клонират попови лъжички от клетки на жабешки ембриони на ранен стадий на развитие. Те провеждат успешно една деликатна операция, при която премахват от една клетка ядрото, в което се съдържа целия генетичен материал на организма, и го заменят с друго. По-късно тази процедура е наречена ядрена трансплантация.  

През 1962 Джон Гардън клонира жаби от чревни клетки на възрастни жаби с 2% успех. През следващата година А. Халдейн използва думата клон, за да опише експериментите на Гардън. 

През 1984  г. Дейвър Солтър, след продължителни опити с мишки твърди, че клонирането на бозайници е невъзможно. Същото година е клонирана овца от клетки на ранен ембрион. През 1986 е клонирана и крава. Успехът обаче на клонирането се случва през 1996 г., когато Уилмит и Кембъл клонират овцата Доли, а няколко години след това Доли ражда по естествен път. Доли е първият бозайник, клониран от клетки на възрастно животно по метода ядрен трансфер. При него клонирането се извършва не чрез разделяне на ембриона на две части, както е при близнаците, а чрез соматични клетки, които съдържат същата ДНК като половите клетки.

Любопитно е също така да се спомене, че първото „бебе в епруветка“ се появява през 1978 г. и е реализирано от Робърт Едуардс и Патрик Степто.

Постиженията в полето на биотехнологиите провокират множество етични казуси относно начините, по които ще се регулират и следят опитите в тази посока. Аргументацията в полза на клонирането акцентира върху неговите хуманни цели и следствия като подчертава ползата от подобряването на човешката раса, предотвратяване на генетичните заболявания и подбора чрез клониране на нейните най-изявени представители. Починалите близки могат да бъдат дублирани, а преуспяващите ще могат да продължат дейността си. Ще се реши безплодието. Едва ли има друга биотехнология, посрещната с толкова много и негативни предварителни нагласи, като клонирането. Предразсъдъците са насочени както към технологията на клонирането като неестествен процес, така и към социалните, психическите, моралните последици от него. Критиците на клонирането твърдят, че клонираните деца не могат да имат усещането, което идва по бащина и майчина линия с атрибути, идващи от двамата родители и вероятно няма да се чувстват уникални индивиди. В този случай клонингите имат психологическа нужда от лична история и чувства за себе си. Клонирането изминава дълъг път от фантазиите на О. Хъксли за идентични бебета, до масовото производство в лабораториите и не включва конвенционално разбиране за процеса. Първият човек, роден през ядрен трансфер, трябва да се справи не само с това да е генетично копие на друг човек, но и с факта, че е човек, който не е създаден от контакта между яйцеклетка и сперматозоид. Според други критици на клонирането клонингът няма да бъде просто копие на друго същество, а уникален човек. Въпреки че човешките клонинги имат еднакви гени като донора, няма доказателства или причини да вярваме, че те няма да бъдат уникални личности. Леон Кас е на мнение, че клонирането ще създаде сериозни проблеми на идентичността и индивидуалността.

Науката през XX век разширява хоризонта на учените в много посоки, свързани с все по-успешното контролиране на човешкия генетичен материал и с подобряването на неговата жизнена среда. От примерите, които бяха посочени в този текст, става ясно, че проникването в механизмите на живота е съпътствано с огромна отговорност към запазване на целостта на човешкото същество. Ускореното развитие на научно-техническата р/еволюция разкрива и една промените на представите за човека като емоционално и телесно същество. Ъпгрейдването на представата за тялото се наблюдава в проектите, които през последните десетилетия се стараят да отместят границите на телесното към една нова перспектива на трансчовека. Трансхуманистите се опитват да я наложат не само като физическо присъствие в света, но и като идеология, която ще позволи посрещането на бъдещето в нова форма, подхождаща на потребностите на човека да реализира пълния си потенциал. Бъдещето е неизбежно, но решението как да го конструираме е изцяло за сметка на човека и човешкото.

Използвана литература

Мирчева, Гергана. Евгеника и биополитика: основни понятия и методологически перспективи. // Пирон, бр. 13, 2016.

Спангенбърг, Рей; Моузър, Даян К. История на науката. Том 2. София: Рива, 2007.

Христова, Станка. Етика в света на биотехнологиите. Велико Търново: Фабер, 2009.


[1]Фенотип – съвкупност от външни белези на даден организъм.

Tags: ,