Александър Белтов: „Свободата се нрави само на онези, които имат стремежи и мечти, а те не са мнозинство“
Ще Ви помоля да се представите – къде сте роден, какво сте завършили, кои са книгите от Вашето детство, как интересите Ви се насочиха към фантастиката.
Здравейте на Вашите читатели и от мен. Роден съм в София през далечната вече 1965 г. Завършил съм УНИБИТ (София) и съм магистър по Информационна сигурност. Книгите, с които съм израснал, са задължителните за онова време детско-юношеска литература, изучавана в училище. Любовта ми към фантастиката се породи покрай легендарната поредица библиотека „Галактика“, чиито книги бяха чакани с нетърпение от читателите и бе трудно да се намерят в книжарниците. В началото на осемдесетте на миналия век на ул. „Граф Игнатиев“ в София съществуваше т.н. Антикварна книжарница, където хората оставяха за продажба свои копия на стари книги. Именно тази Антикварна книжарница се превърна в един от „моите канали“ за снабдяване с книги. Честа практика бе и заемането на книги за четене от приятели.
Г-н Белтов, през последните няколко години в България се появяват книги, чиито акцент е върху една идеология, наречена „трансхуманизъм“. Идеята за това интелектуално и културно движение се заражда още през 60-те години на XX век, а през следващите десетилетия се разгръща в множество дебати, манифестни текстове и проекти. На какво според Вас се дължи този голям интерес към идеологията на трансхуманизма и защо у нас тя навлезе с такова закъснение?
Трансхуманизмът е част от Четвъртата индустриална революция, а тя вече е в ход. Сливането на технологичното и биологичното в общ биомеханичен синтез, отдавна чака своя час. Дебатът за етиката на това сливане, незнанието, или по-лошо – пренебрегването на всички възможни последствия от това, на мен ми се струва закъснял поне с десетилетие. Обществото не само не е готово да приеме новите технологии, то в по-голямата си част не знае, че те са в ход. Повечето от тях са разработвани в неграждански лаборатории, с необществени средства. Голяма част от тях стигат до фаза готовност за експлоатация, а това означава само едно: рано или късно ще бъдат експлоатирани.
У нас, след социално-икономическата криза, настъпила след 90-те години на миналия век, фокусът на интересите ни беше отместен.
През 1998 г. Ник Бострьом и Дейвид Пиърс създават „Трансхуманистичната декларация“. Те написват и трансхуманистичните принципи. Първият от тях гласи: „Стремете се да премахнете еволюиралите граници на вашето биологично и интелектуално наследство, физическите граници на вашата среда и културните и историческите граници на обществото, което ограничава индивидуалния и колективния прогрес“. Какви ще бъдат последствията от премахването на границите, които на този етап природата сама ни е поставила?
Търсим положителното в последствията, макар че е възможно да не се получи по този начин. Изоставянето на нашата биологична обвивка е възможност в еволюционното ни развитие да запазим разумната форма на живот тук или на друго място. Превръщането на материалната форма в някакъв вид енергоносител, бих го нарекъл разум-носител, който може да пренесе разума в негостоприемни условия и да го съхрани. По този начин именно личността ще се запази в новата форма. Теоретично пътят към безсмъртието е открит. Тази еволюция обаче не е естествена, не е генетично заложена в сегашната ни биологична форма. Затова говорим за био-революция. Някои ще тръгнат на този път, други няма да искат, дори да могат да си го позволят, а на трети ще им бъде отказано. Трябва да се концентрираме върху най-важният въпрос – можем ли да променим тялото си, себе си, за да оцелеем като раса… За да запазим разума, безценен божи дар. И ако някой търси смисъла на живота, ще ви предложа една чудесна идея за това: Човечеството трябва да оцелее, за да разпространява разума, дотам, докъдето му стигнат силите. Дори и извън пределите на нашата Галактика. Само че този смисъл на живота не е личен, а колективен. Представяте ли си някога, някъде далеч, в някой тъмен ъгъл на Вселената, някой от нашите наследници, носител на разума, да възкликне: „И нека бъде светлина!“. А това, според мен, означава: „И нека бъде разум!“.
В романа „Матрикант“ Вие описвате един свят, в който преминаването на биологичните граници се контролира от една компания, продаваща безсмъртие на своите клиенти посредством изкуствено създаден биомеханичен човешки аналог (матрикант), който обаче има десетгодишен лиценз за ползване. Как се появи идеята за този роман и какво всъщност е матрикант?
Романът „Матрикант“ е започнат през 2010 г. във форма на разказ, озаглавен: „Незаличими отпечатъци“. Тези отпечатъци са незаличимите следи на човешкото, запазването на хуманизма, при прехвърлянето на човешкия разум в нечовешко тяло. Знаех, че промяна в психиката неминуемо ще се появи, но онова, което ни прави това, което сме, трябва да остане. Не си спомням конкретния повод, но вече бях започнал да си задавам въпроси. И така, този започнат разказ ме отведе до „Матрикант“. Идеята ми беше ясна, но нещо ми убягваше. Прехвърлянето на разума и идентичността ни в по-устойчив носител ми изглеждаше съвсем логично и напълно безпроблемно, но знаех, че не е така. Всяка страница, всяко действие пораждаше въпроси. Юридически, психологическо-поведенчески анализ на индивидите, био-етика и други. Надявам се, че съм дал насоки за размисъл у читателя, така че нека всеки сам намери своя отговор. За мен той не е еднозначен. А матрикантът се явява именно онзи енергоносител на нашата личност, онзи преходен етап към пътя за безсмъртието, за който стана дума в предния Ви въпрос. Разум-носител, пригоден да издържа екстремални условия, такива, каквито нашето биологично тяло не може да издържи, и неограничено от възрастови изменения. И все пак това не бива да става безконтролно. Този разум-носител, този матрикант, трябва да има отговорност. А отговорност може да се носи от конкретна личност. Аз така и го описах в романа, като му дадох юридическия термин „правоприемнник”, защото той все пак трябва да има присъствие в т.н. Правен мир. Вие може да направите безброй матриканти от един и същи човешки мозък, но трябва да е ясно – правоприемникът може да бъде само един единствен носител на идентичността на дадена личност. Той трябва да е точно толкова уникален, колкото сме уникални ние – хората. Представете си само какви правни и чисто етически казуси могат да възникнат, ако това право бъде нарушено! Така че, когато настъпи този момент, тази био-революция, ние вече трябва да знаем отговорите.
Научната фантастика дава немалко примери за и разкрива през художествената си призма шока, който човешкото същество би изпитало, ако съзнанието му се прехвърли в друг приемник. Автори като Любен Дилов, Недялка Михова и др. разсъждават върху последствията от подобен тип трансфер, върху емоционалните сривове от сблъсъка с технологиите на бъдещето. Какво те очаква, когато се събудиш? Същото тяло ли ще имаш, или подобрено? Съзнанието непроменено ли ще бъде?
Тази промяна ще бъде шок за онези, които не са я поискали, не са получили онова, което са очаквали, или пък са с твърде нисък интелект. Това обаче ще е само в началото. С времето може да стане естествено, както е естествено за нас, че се раждаме от ембрион, заченат от делящи се клетки. Но вие знаете ли със сигурност откъде се е появил първият човешки ембрион? Във всеки случай, Съзнанието на личността, няма как да остане непроменено в променена среда. А съзнанието е част от Разума на даден индивид и тази промяна се осъществява в една обща среда, да я наречем социална система. И тъй като нещата са взаимно свързани, при промяната на кой да е елемент от системата, той взаимодейства с нея и променя както своето поведение, така и поведението на останалите елементи от нея. Върви се към едно взаимноизгодно взаимодействие, в което системата може да остане в равновесие. Какво ще е то, остава да гадаем, но трябва да имаме предвид, че системите, обменящи си енергия, по начало клонят към разбалансиране поради увеличаващата се ентропия в тях. Върви се от ред към безпорядък. Психиката ще се променя в степен да води поведението на разум-носителя в съответствие с новата реалност.
Човешкото същество, като субект на познание, няма директен достъп до света, а последният му е предоставен през способностите за възприемане на тялото. Френският философ Морис Мерло-Понти твърди, че тялото не е просто предмет на възприятие, а самото то е процесът на възприятието. Във Вашия роман съзнанието на героя е прехвърлено в матрикант, който прилича на истинското му тяло. Антон изпада в състояния и ситуации, които го карат на моменти да се съмнява дали е реален, пълнокръвен човек. Може ли да имаш разум, матрицата на даден човек, но да нямаш неговата душа, неговата идентичност? Дали новите технологии и как според Вас ще осъществят възможно най-безпроблемен преход между човека и трансчовека?
Задавате ми интересен въпрос, за който нямам еднозначен отговор. Затова, както казах по-горе, въведох и термина „правоприемник“ в неговата юридическа значимост. Правоприемник на личността, неговият уникален отпечатък, идентичност на даден човек. Аз допускам, че прехвърлянето на разума – с неговата памет, мисли, чувства, жизнен опит, коефициент на интелигентност, е именно и неговата идентичност. Разумът като неделим сбор от съзнание и интелект. Приемам, че при изключването на биологическия ни уникален код (ДНК) в новото биомеханично тяло (матрикант), този уникален код ще се замести с нов вид уникален личен идентификатор (УЛИ). Новият разум ще бъде силно адаптиран и технологично. Това е и вид съзряване, както е в естествения житейски цикъл на човека. Надявам се да стане тази симбиоза, която да изпълни целта си – Разум-носител. Дали обаче преходът от човек към трансчовек ще е безпроблемен – едва ли. Ако проблемът е решим научно и юридически, то навлизаме в сферата на онази непозната и могъща сила, която така е подредила нещата, че да има общо начало и която със страхопочитание наричаме Бог.
Ако имахте възможност, бихте ли се съгласили да продължите своя живот в изкуствено създаден аватар?
Изкушавате ме, а не всеки може да устои на изкушението. Аз не правя изключение.
През 2011 г. руският предприемач Дмитрий Ицков регистрира проект „Инициатива 2045“, чиято цел е не просто да прехвърли нашето съзнание в материален носител, а да обезсмърти човека посредством създаването на холограмно тяло. Готово ли е човечеството да поеме отговорност и да плати цената за своето безсмъртие?
Иска ми се. На този етап обаче виждам само и единствено авантюра, самоцел, но не и отговорност към обществото като цяло. Както се казва в „Матрикант“: „Правим го, защото го можем“. Представяме си новото-непознато с идеални образи. Мечтаем за някакъв доктор-вълшебник, решаващ всичките ни екзистенциални проблеми, а вече някой му натикал пистолет в ръката. Виждате в какво състояние е светът. Деление и противодействие във всякакви измерения, посоки, признаци. Решенията трябва да са глобални и единодушни. Да се надяваме обаче, че съвсем скоро моралът на човека ще пребъде.
Романът „Фосикър“ е продължение на „Матрикант“ и неговата тема за отношението между човека и технологиите. Фосикърите са хакери, които търгуват с открадната информация, уловена от забранените за достъп остатъци на Мрежата. Слав си изкарва прехраната като събира разкъсани данни в масови информации и ги продава на черния пазар. Г-н Белтов, създавате един свят, в който интернет пространството предлага неограничени възможности, но то се превръща в сила, способна да манипулира обществото и да налага свои закони. В бъдещето не ставаме по-свободни, просто сменяме имената на диктатурата. Това ли е прекрасният нов свят, който бъдещето ни предлага?
Гражданските права и свободи винаги ще бъдат под натиск. Поглеждайки историята на човечеството, проследяваме този своеобразен кръговрат. Знаем, че след всеки (условен) цикъл свобода, следва цикъл на несвобода (отново условно). Може да прозвучи цинично, но масите поначало не обичат свободата. Несвободата е синоним на ред, а редът е условие за тишина и спокойствие. Да го кажем направо: Свободата се нрави само на онези, които имат стремежи и мечти, а те не са мнозинство. Тоест говорим за изначална свобода на духа, преди той да се превърне в стремеж към политическа и икономическа свобода. Преди да направиш крачката наяве, първо трябва да си сънувал свободата. Блян и идеал – ето какво ни е нужно, за да я пожелаем. Поет-революционер – звучи ли ви познато? И в края на краищата Свободата е такава морална категория, която често се бърка със слободия. Както се вижда, противоречиво е и не еднозначно. Вероятно именно затова в човешката история периодите на Свобода и Несвобода (диктатура) се редуват под маската на различни идеологии. Ако ме питате за последните десетилетия у нас – изглежда дълго време сме живели с чувство на Свобода. ИИ-крацията (Компютърно управление на човешката еволюция – КУЧЕ, осъществено от напреднал Изкуствен интелект), както я наричам в романа, е един възможен и много вероятен бъдещ сценарий за Несвобода (диктатура). Това ще бъде един дълъг период от време, в който ще трябва да се научим отново да мечтаем.
Ако бихте написали книга, разказваща за реалността днес или в много близкото минало, кои събития бихте изменили?
Паралелен свят, в който се случват събития, различни от събитията в нашата реалност, може да съществува, без да подозираме за това. Палещо въображението са опитите да съпоставяме откритията ни за законите в полето на квантовата физика, в глобален, космически мащаб. Да предполагаме съществуването на измерения, които не познаваме. В такъв случай, история в реалност, в която дежурният екип с героични усилия предотвратява аварията в атомната електроцентрала Чернобил през 1986 г., една от безспорните трагедии за човечеството през XX век, би била особено вълнуваща.
Защо според Вас научната фантастика е толкова плодотворна почва за разказване на истории?
Научната фантастика е хипотеза, тенденции, търсения. Чудати и интригуващи истории. Опитите да надникнем в непознати светове, в непознато време, по непознат начин, са особено подходящи да разкрием самата ни човешка същност. Какво би било, ако…? Как бихме се държали ние, като хора, в такава ситуация и в такава среда? Това е един вид самоопознаване чрез друг, независим от нас и дистанциран поглед. Интересно и полезно.
Още едно предимство – по време, в което свободата на словото е под натиск, това е жанр убежище. В един измислен свят авторът може да изкаже различна от „общоприетата позиция“, да завоалира сякаш своите убеждения и мисли по начин, невидим за очите, но открит за разума. Да заключат тези си мисли в на вид непробиваема ракла, чиито парчета да разпръснат някъде в текста. На умните читатели това им е достатъчно. Ще открият парчетата, ще сглобят раклата и ще намерят ключето.
Кои според Вас са най-ранните научнофантастични произведения?
Безспорен кандидат номер едно в личната ми класация са творбите на Жул Верн.
До каква степен научната фантастика може да влияе или до подобри развитието на науката и технологиите? Можем ли да кажем, че научната фантастика е средството, което подготвя хората за това, което би могло да ги чака в бъдещето?
Мечтанието ни дава онази сила и упоритост, която ни отвежда в крайна сметка до възможността този блян да се превърне в реалност. А какви любознателни мечтатели са авторите на научна фантастика! Имаме и случаи обаче, в които това фантастично бъдеще може да не ни хареса. Да ни засяга по такъв начин, за който да си казваме: Не, това не може да бъде! Но както казват древните римляни: „Предупреден, значи въоръжен“.
На какво ниво е най-новата българска научна фантастика?
От това, което съм чел, има доста добри творби, за да поддържат интереса към жанра. Не бих се ангажирал с назоваването на конкретни имена, но като цяло можем да сме доволни. Времето ще покаже кои са били наистина стойностни.
В момента над какво работите?
Започнах нов роман, в който действието ни прехвърля във време няколко години след описаните събития в романа „Фосикър“. Местата са ни познати, някои герои също. За съжаление, напредвам по-бавно, отколкото е моето желание, но трябва да я завърша. Искам да разбера.
