За еволюцията и за волята да отгатваш
Рени Янкова
Предговор към втора част на сборника “Познание и трансхуманитарна Р/Еволюция”
Въпросите за бъдещето изкушават човека от най-ранните проблясъци на осъзнаване на битието – да се мисли предстоящото е не само усилие за критично вникване в реалността, но и път към еволюцията на разума. И ако сме склонни да обясняваме тези опити с „търсене на истината“ за бъдещето, то вече сме в грешния коловоз. Точното провиждане на предстоящото е, разбира се, невъзможно и все пак напредъкът на нашия вид е движен именно от способността да допускаме – да построяваме хипотези и да търсим знаци за тяхната валидност в плътта на вече акумулираното познание. Но както ни предупреждава философът Чарлс Пърс, „[…] хипотезата е слаб аргумент. Той често накланя нашите съждения към своите заключения толкова слабо, че не можем да вярваме те да са точни; ние само предполагаме, че това е така“ (W3: 326–327)[1].
Неизбежно се поражда въпросът: защо е необходимо усилието да се предполага бъдещето, ако хипотезите ни винаги ще съдържат определена степен на грешка? Не е ли логично да се откажем от тази операция и да избегнем потенциалното объркване и разочарование? Това е допустимо решение, но то би заключило разума в кръга на вече постигнатото. Подобен подход би сложил непреодолима преграда пред основната характеристика на познанието – способността му непрекъснато да нараства, а от там – да усъвършенства разума у да подобрява живота. Усилието за създаване на валидни хипотези Пърс нарича „абдукция“ и я поставя в основата на една от най-зрелите си и значими разработки – прагматизма. Абдукцията не е просто предположение за непознатото или за бъдещето. Тя е евристичен метод, който комбинира вече установени факти и вярвания, които да отведат разума до отгатването на онова, което би могло да се окаже истина. Трудовете на Пърс преобръщат и един широко разпространен мит – че всички нови заключения са плод на дедуктивно разсъждение. Точно обратното, в разработките си по логика той доказва, че „всяка тема от научната теория, която днес е потвърдена, е направена чрез Абдукцията” (CP 5.172). А преди това подчертава: „Абдукцията е процес на формиране на обяснителна хипотеза. Тя е единствената логическа операция, която може да представи каквато и да е нова идея; защото индукцията не прави нищо друго освен определяне на стойност, а дедукцията просто включва необходимите последици от чистата хипотеза“ (CP 5.171).
Но дори ако прегърнем Пърсовата идея, че само абдуктивният метод би отворил пред нас вратата към новото и непознатото, остава неприятният гъдел, че предположеното може да се окаже невярно. Помиряването на разума с погрешимостта на познанието е друга голяма тема, която откриваме в метафизичните есета на Пърс. Фалибилизмът или вероятността всяко познание, дори научно доказаните (към момента) твърдения да се окажат погрешни някога, е само предпоставка за еволюцията на разума и на науката. Векове наред търсенето на абсолютната истина е основна задача на философи и учени и всяка грешка е приемана като трагичен провал. Но именно това отношение към познавателния процес е неприемливо за Пърс. В есето „Falibilism, Continuity, and Evolution” (1893) той помирява западната философия с вероятността дори логическото и научното разсъждение да съдържат грешка, която да бъде открита и коригирана след време. Така изискването за абсолютна истинност на хипотезите отпада от само себе си, защото самото убеждение, че това е възможно, е значима заблуда пред разума.
Но дори с усилие да се помирим с вероятността да грешим в предположенията си за бъдещето, разумът често продължава да се бунтува пред абдуктивното усилие, което не би му донесло истина с абсолютна стойност. Какъв е смисълът от хипотезите за бъдещето ако те са безпрекословно подвластни на фалибилизма? Но както и Пърс заявява: „фалибилизмът не би могъл да бъде оценен по своята истинска значимост, докато не се замислим за еволюцията“ (СР 1.173). Като стъпва върху идеите на Хърбърт Спенсър, Пърс разглежда еволюцията като постигане на разнообразие в природата и в науката. Така малко по-ясно проблясва и смисълът от грешките, които разумът би допуснал. Всяка грешка или неточност на хипотезата е възможна нова интерпретация, формиране на ново значение или откриване на нов смисъл. Еволюцията на мисълта, разглеждана като постигане на разнообразие на идеите, без изискване за абсолютна истинност, открива една съвсем различна перспектива за абдуктивното разсъждение. Не малко примери сочат, че именно многообразието на идеите тласка напредъка и отваря нови посоки пред науката. Много често дори грешните допускания са давали неочаквани, но плодотворни резултати за човечеството. Именно по тази причина за нас е важна смелостта да предполагаме бъдещето, дори и ако се окажем подведени в част от концепциите си.
Ако има област на литературата, където хипотезата е водещ способ за построяване на повествованието, това несъмнено е научната фантастика. С поглед, изначално ориентиран към бъдещето, този жанр е прогностичен по своята същност. В научнофантастичното, чрез въображението на автора, се построяват хипотези на няколко нива – от социално-технологичното прогнозиране, до много по-абстрактните сфери на опита, каквито са естетическото, духовното и моралното. Затова абдуктивният художествен образ е сплав между реалност и предположение, роден на границата между теоретично и художествено, между познание и стремеж за провиждане на възможното.
Жанрът на научната фантастика се движи неумолимо по осите на абдуктивния метод и на фалибилизма, описани от Пърс. За да съществуват допусканията за бъдещето в литературата, те винаги почиват на факти от обективната реалност, на практически достижения, актуални към настоящия момент, на известни концепции в науката, които чакат своето потвърждение или своите нови употреби в живота на човека. Научнофантастичното мислене се стреми да поставя в основите си валидни предпоставки – неща, които вече са установени в опита, за да направи скока към бъдещето с максимална степен на достоверност. И все пак, въпреки своята солидна основа, много често научната фантастика се проваля в разчитането на предстоящото, без това да отнема от нейната художествена или еволюционна стойност. Именно провалите в научнофантастичната абдукция са най-ценни за човека. Те му дават възможност едновременно да си отдъхне с облекчение (например при антиутопичните произведения), но и да не забравя, че научните, социалните и политическите предпоставки в повествованието са верни, което е ярка червена лампа за реалността, която ни заобикаля.
Няма да е преувеличено да кажем, че освен абдуктивен, научната фантастика е и еволюционен жанр. Тя разгръща богата палитра от възможни „развръзки“ за света и за човечеството, дава разнообразие от интерпретации на бъдещето и отпраща мисълта към свързването на отдалечени части на опита. Те от своя страна, рисуват перспективи и траектории, които са колкото далечни, толкова и възможни. Волята да се отгатва бъдещето, посредством научната фантастика, е воля да развиваме света на идеите, да обогатяваме реалността с не непременно истинни, но и с не непременно невъзможни очаквания. Художествената измислица, вплетена в плътта на литературата, е един от древните способи, открити от човека за разгръщане и за обживяване на една надсетивна реалност. Литературата по своята същност е един нов, по-богат и еволюционно по-напреднал пласт на реалността – място, където табутата биват надскочени, където моралът и естетиката са подложени на изпитание и където духът търси нови пътища за избавление от клишето на всекидневието. Към тази амалгама, фантастиката добавя научния елемент и голямата тема за бъдещето, която изисква своето надстрояване през призмата на абдуктивното отгатване.
С цел да разгърне и да
надникне в тази сложна сплав философско и литературоведско вглеждане в бъдещето
чрез научнофантастичното, беше създаден проектът „Прагматизъм и въображение:
абдуктивни посоки в българската научна фантастика в периода XX-XXI век“. В
ръцете си държите втората част на сборника „Трансхуманитарната р/еволюция“
(2020), в който са поместени някои от научните статии, рецензиите, преводите и
интервютата, направени от Елена Борисова, Рени Янкова и Николай Генов за уеб
сайта на проекта www.fantastika-bg.eu. Текстовете събрани тук не изчерпват
научните търсения на авторите, но предлагат един любопитен пъзел от теми и
идеи, описващи съвременните рамки на научнофантастичния жанр. Потапянето в тези
разнообразни абдуктивни проекции за бъдещето несъмнено ще породи въпроси, а
може би тук-там ще проблясват и отговори.
[1] Преводът е според И. Младенов, „Отклонена литература. Прагматистки прочит“, 2011, стр. 22-26.
Tags: научна фантастика, прагматизъм, трансхуманизъм, Чарлс Пърс
