Двойникът като средство за познание: Недялка Михова и Весела Люцканова

Текстът е публикуван в: Научният Еверест: мечта или реалност. – София: Авангард Прима, 2015.

Елена Борисова

Текстът е публикуван в: Научният Еверест: мечта или реалност. – София: Авангард Прима, 2015.

The current report is aimed to follow the empirical and rational curves of human cognition and their adequacy, through the counterpart image in science fiction novels “Intra” by Nedialka Mixova and “Clones” by Vesela Lyutskanova. We focus on several issues: How the cognition is functioning? Is the human way of understanding universal? Are we willing to ignore humanity for the sake of science? The counterpart materialization is presented in technological act and becomes a science means to expand the cognition`s notion of the surrounding world. The accumulated knowledge of the characters in the novels affirms their individuality, despite their unnatural “creation” and existence.

ключови думи:  empirical, rational, counterpart, clones, individuality

„Времето, когато природата си правеше шеги с нас отмина.

Сега ние си правим шеги с природата.”

 В. Люцканова

Стремежът към знание отправя предизвикателства пред начина, по който технологическите средства и възможности нахлуват в телата и умовете на човешките същества; пред разбирането ни за нас самите и границите, които познанието отмества към една перспектива, която цели да овладее природата в името на бъдещото ни благополучие.

Човешката природа е поставена на „хирургическата маса“ на представите за един нов свят, в който психическото и физическото „усъвършенстване” ще  преодолее безмилостното господство на времето, контролиращо съществуването ни.

Задачата на настоящия доклад е да проследи емпиричните и рационални пътищата на човешкото познание и тяхната адекватност, представени чрез образа на двойника в научнофантастичните романи „Интра” (1989) на Недялка Михова и „Клонинги” (1975) на Весела Люцканова. Разглеждането на двете произведения през призмата на научната фантастика няма за цел да мисли този вид литература само като създадена на основата на научна информация, нито само като свободно проследяване на научните възможности и техните социални превъплъщения или като научното оправдание за мисловното конструиране на нещо несъществуващо.  Тук ще насоча вниманието си към „разкриването на това конструиране като средство за опознаване на обективно съществуващото“ (Михова 1986: 49), на проблемите, които гореспоменатите произведения дискутират, и ще се опитам да ги анализирам през философската призма за отношенията между човека и заобикалящия го свят, включващи не само природния, но и обективния свят на междучовешките отношения и контакта на хората със сапиенси от други планети. Интересува ме не особеностите на носителите на разум, а „спецификата на самия разум, начинът, по който битието бива осъзнато” (Михова 1986).

Въпросите, върху които ще разсъждавам са: Какви са пътищата на познанието? Доколко човешкият начин на опознаване е универсален? Склонни ли сме в името на науката да пренебрегнем човешкото? Двата романа поставят тези въпроси, върху които си струва да се разсъждава, така че да се достигне до продуктивни и важни изводи за начините на развитие на науката, човешката потребност от търсенето на нови светове и границите, които познанието ни отмества, за да се развива. В рамките на доклада ще се огранича до въпроса доколко човешкият начин на познание е универсален, а останалите въпроси са перспективно стоящи пред бъдещи мои текстове, но ще ги засегна доколкото имат отношение към уточняване на някои особености на този въпрос. 

Границите на познанието и неговата универсалност, начините, по които човешката идентичност се изгражда или поставя под въпрос, са теми, които се появяват в българската фантастична литература в края на 60-те и началото на 70-те години. Можем да проследим този интерес както в други произведения на Недялка Михова („Звездите идват по-близо”  (1969) и „Фантастични игри“ (1996) ) и Весела Люцканова („Години под знака на Уран“ (1976)) , така и при автори като Любен Дилов („Тежестта на скафандъра“ (1969), „Педагогическата машина“ (1971), „Моят странен приятел – астрономът“ (1964)), Емил Манов („Галактическа балада“ (1971)) и др.

***

Човекът като познавателен субект – ценностите и компромисите, които ученият прави в името на науката са някои от основните теми в романите „Интра” и „Клонинги”. Въвеждането на образа на двойника като средство за познание ще ми позволи да изразя не само непостижимостта и невъзможността на човешката цялост, но и начините, по които съзнанието конструира заобикалящият го свят. И у Недялка Михова и у Весела Люцканова появата на двойника е свързана с научно-изследователска работа, а целта на учените е посредством него да получат необходимото знание за живота както на Земята така и извън нейните предели.

Ще мислим двойника не като манифестация на вътрешния, скрития живот на човека, не като въплъщение на качествата и слабостите, които се визуализират и така заживяват собствен автономен живот, а като форма, която науката постига, за да разгърне своите познавателни амбиции.  Ето по какъв начин „Интра“  аргументира появата на двойника: „Възпроизведеният върху друга планета разузнавач представлява земен човек, превърнат в средство за познание. За да се осъществи като проводник на сведения между две планети, той трябва да се стреми към точната мяра на отношението между въплътяването в новото и запазване на старото.“ (Михова 1989: 7) Двойникът на Недялка Михова се появява, за да изследва извънземни форми на живот и да черпи от техния опит, а Люцканова го конструира като средство, което науката използва, за да изследва възможностите на генетиката: „Слизах след другите в лабораторията, за да започвам отнякъде моята методика за анализи на живота, за да изучавам само част от възможностите на жизнените форми и приспособяването им, за да освобождавам само от някъде и до някъде генетичния код.“ (Люцканова 1975: 12)

И в двата романа двойникът се появява посредством някакъв технологичен акт. В романа на Недялка Михова космонавтът изследовател Ан Орин е възпроизведен посредством снет от мозъка запис – психиката, знанията и познавателните му възможности са вложени в тяло с особеностите на местните сапиенси, на планета, която той самият нарича Интра, при запазване на техните собствени познавателни възможности. Героят е двойник не само на земния изследовател, но и приема форма, която отново го превръща в двойник на другопланетен вид.

  Космонавтът двойник е изпратен там, за да се превърне в средство за познание, в проводник на сведения между две планети. Останалият на Земята изследовател от „Института по емпирична гносеология” ще получава важна информация от него за особеностите на съществата, с които влиза в контакт.

Романът „Интра” прави уговорката, че възможността за дублиране на човешкото съзнание е фантастично изображение. Осъществяването на тази хибридност е драматично изживяване на мечтата на човека „да престане да бъде човек, но, от друга страна, той иска да остане човек. Той иска да има друг, преустроен свят, ако той самият стане друг, той иска да стане друг, оставайки същия. Той иска да бъде „интриец” – същество, което е вътре в битието (…) но без да престава да бъде землянин, безопасно дистанциран.“ (Николчина 1992: 87)

През повествованието авторката признава, че „докато идеята за излъчването на информация за определен организъм и неговото възпроизвеждане принадлежи на учен, идеята за влагането на човешката психика в нечовешки организъм е подсказана от писатели-фантасти.“ (Михова 1989: 17) Посредством ситуациите, в които героите се озовават, Недялка Михова изследва кризата на идентичността, която поставя Ан на границата между земното и другопланетното, а неговият интрийски двойник е разкъсан от едновременно своята, но и не съвсем своята хибридна същност.

За да бъде запазена безопасната дистанция, която е необходима за обективно осмисляне и предаване на информацията, космическият разузнавач трябва да е в състояние постоянно да изпраща съобщения до изследователския институт. Всяко продължително мълчание означава отдалечаване от мисията, а оттам повторното дублиране е необходимо, за да се ограничи опасността от субективно виждане. „Общото между теб и разузнавача ще облекчи разбирането на новото. В това отношение вашата частична идентичност ти дава огромни предимства, които не трябва да губиш чрез интензивни промени.“ (Михова 1989: 52) Ако се усети дистанция между главния приемник на съобщенията и другия, това е сигнал за нарушена връзка, затова и двамата трябва максимално да запазят състоянието, в което са се намирали, когато записът от мозъка е снет.

Докато героят в „Интра“ се опитва максимално да се съхрани чрез въздържане от промени, в „Клонинги“ индивидуалността не се поощрява. Клонингите са създадени еднакви, толкова безобразно еднакви, с еднакви тела и мисли: „В мига, в който някой открие своята индивидуалност (казва доктор Андриш – бел. Е.Б.), ние сме загубени.“ (Люцканова 1975: 52)
В научно-промишлен военен комплекс учени вече са реализирали фантазма за двойника, пренесен в полето на биотехнологията през материализирането му посредством клонинг технологиите. Романът на Веселя Люцканова е плод на по-обезпокояваща прогноза за бъдещето, защото нашите технологии на био-психо инженерство са в своя зародиш, но все пак нагледно показват какви могат да бъдат, когато се развият.

Идеята за клонирането изминава дълъг път от фантазиите на Олдъс Хъксли за идентични бебета, масово производство в лабораториите, а се реализира в наши дни до репродуктивно и терапевтично клониране. Първото се осъществява чрез разделяне на ембриона (получават се идентични близнаци, носещи генетична информация и от майката и от бащата) или чрез соматично-клетъчен ядрен трансфер, за който става въпрос и в романа, и се случва чрез  „премахване на ядрото от соматична клетката на един индивид и поставянето му в яйцеклетка, чието ядро е отстранено.“ (Robertson 1994: 6) Получената клетка се стимулира по химически или електрически път на делене. При достигане на нужната степен на развитие клонираният ембрион се имплантира в матката. Другият начин на клониране е терапевтичното клониране (ембрионално клониране). Неговата цел е създаването на стволови клетки, които могат да бъдат специализирани за развитието на различни видове органи и да се използват за целите на трансплантацията.“ (Янкуловска 2013: 156)

В „Клонинги“ е на фокус репродуктивното клониране, но то се случва по краен начин. Насилствено е взет материал от донор, а износването на получения ембрион се случва по трудния начин: „Трудното дойде после, да намерим сто бременни жени, да извадим собствените им зародиши и да настаним вас. […] И още по-трудно беше след девет месеца, когато се погрижихме да ги освободим от това чуждо бреме, за което те не са и подозирали, че е чуждо.“ (Люцканова 1975: 18)

Материализирането на двойника със средствата на клонинг технологиите  не е обикновено научно постижение. То поставя началото на едно радикално преосмисляне на другостта и провокира тревожни заключения, че всяка клетка на един организъм би могла да бъде матрица на друг идентичен организъм. Клонирането отнема онази чисто интимна обвързаност между хората, която природата е отредила за създаването на детето и това се случва през „хуманните” пътища на науката. В „Клонинги” целта на научния прогрес оправдава средствата, с които той бива постигнат. Масовото производство в лабораториите е  аргументирано с това, че всичко се случва в името на човечеството, а този тип работа изисква краен емоционален самоконтрол. Отстраняването на емоционалните отношения от научната работа е тема, която и романът „Интра” засяга, когато изследователят трябва да се подготви за своята мисия. Докато у Недялка Михова съзнанието на героя е възпроизведено при максимална прилика с първообраза си, клонингът и донорът имат еднакъв генетичен код, но клонингът не е абсолютно копие на донора, а негов идентичен „близнак”. По въпроса за идентичността на клонинга възникват немалко спорове сред критиците. Франсоа Бейлис твърди, че „при клонирането не се възпроизвежда видът[1], а по-скоро копираме себе си.“ (по Янкуловска 2013: 115) Друго мнение застъпва тезата, че клонингът няма да бъде просто копие на друго човешко същество, а уникален човек.”Човешкият клонинг е идентичен близнак закъснял във времето. Той е по-млад близнак, отглеждан в различна среда, в различно време и с ползите от това да не бъде третиран по същия начин. […] Някои автори като Грегъри Пенса твърдят, че въпреки подобието на структурата на гена, на молекулярно ниво ще има много различия.“ (Morales 2009: 4-5) Според него мозъкът не може да се клонира или дублира, и най-важното опитът на човешкото същество като цяло не може да бъде възпроизведен чрез клониране.  

Романът на Весела Люцканова улавя нюансите на проблематичната идентичност на клонингите, които умишлено са изолирани в изкуствена среда, за да бъдат под контрол  – физически и емоционален – и в нея  отдават знанията си (не съвсем доброволно) за развитието на науката. Учените, които обучават тези 100 клонинга, създадени от клетки на човека открил клонирането, се опитват, на базата на това възпроизвеждане да повторят не само физиката му, но и неговия интелект. Доктор Зибел, героят който осъществява идеята на своя учител, когото убива, с краен фанатизъм отглежда неговите копия в среда, създаваща условия за развитието на бъдещи гении. „В тях той изграждаше характерите ни бавно и методично, по точно определена система (споделя клонингът, който започва да осъзнава себе си – бел. Е.Б.); В първите петнайсет минути ни учеше да отдаваме живота си на науката (Като че имахме някакъв избор!) Докато говореше за това, лицето му пламваше, очите му изскачаха от орбитите, гласът му се издигаше към неподозирани височини и оставаше там. Много неща се опитваше да внуши.” (Люцканова 1975: 12) Клонирането на известни, талантливи и гениални хора ще доведе до практическото безсмъртие на гения чрез обезсмъртяване на неговия генотип. Самият факт, че клонингите се развиват и работят във военна база придава на обучението им не само научна умисъл, но и политически интереси – да се обучават безпристрастни и безчувствени машини, които притежават качествата на най-добрите мозъци на епохата.

Една личност, мултиплицирана стотици път, би могла да осъществи дейности, които изискват сътрудничество и безконфликтност, и по някакъв начин учените се опитват да реализират познавателната способност на тези таланти при крайни мерки на обучение на двойниците. За да не се допусне индивидуалността на клонингите да се прояви, те живеят в стаи, точни копия една на друга, и се обличат еднакво. Единствено изследователската работа ги разграничава. „Трябва да не се отклонявам (казва единият от клонингите – бел. ЕБ), да мисля само по проблемите, които имам да решавам. Нали разбираш, науката?“ (Люцканова1975: 35)

Докато „Клонинги” упорито се е вкопчил в изваждане на генетичните дадености на индивида и възможно най-адекватна прилика между донора и клонинга, „Интра” осмисля границите на човешкото съзнание и склонността му да превъзмогва усвояването на съществуващото през субективните и по някакъв начин придобитите с опита умения за проникване в същността на нещата. Човекът изследовател трябва да постигне вътрешно проникване, а не външно наблюдение. Този начин на възприемане се постига чрез отказ от телесното. Самото тяло познава чрез сетивата, през абстрахиране, дистанция която е необходима, за да може наблюдението максимално да възпроизведе обекта на познание. Въвличайки героя в отношения с други същества, Недялка Михова поставя важния проблем, свързан с научното познание, което мисли съществуващото систематично, поставя го в познавателни схеми, като внася моменти от действителността, емпиричен опит, и от човешкото съзнание – външно наблюдение, от една страна, и придаването на форма на сетивното съдържание чрез логическите мисловни процеси.

Познанието ни, по думите на Имануел Кант, произлиза от два основни извора на духа, първият от които е способността да получаваме представите (рецептивна и впечатлителна), вторият – способността чрез тези представи да познаваме предметите (спонтанността на понятията). Чрез първия предметът ни се дава, чрез втория той се мисли като определение на духа. Наглед и понятия съставят елементите на всяко наше познание, така че познание не може да има нито от понятия без съответстващ на тях по някакъв начин наглед, нито от наглед без понятия. И едните, и другите елементи са или чисти, или емпирични. Те са емпирични, когато в тях се съдържа усещане (което представлява действителното присъствие на предмета); те обаче са чисти, когато в представата не е примесено никакво усещане. Усещането може да се нарече материята на сетивното познание.

Възприемането на отделното като единично, това е човешкият начин на познание, разкриването на общото се осъществява чрез преработка на сетивния материал включващ моменти на творчество. Тези моменти придават материален отпечатък на човешкото присъствие и потребност да се прониква към пряко невъзприеманата същност на нещата. Познанието чрез общото придава на науката тази специфична обособеност на отделните й елементи, която позволява преизграждането на теоретичните системи като средство за извличане на информация. Опознаването на предметите се случва през узнаването на различни множества от неща. Човешкото познание осмисля света през опита, мисленето, езика чрез теоретически синтез, чрез пряка интерпретация – посредством разсъдъчно мислене, което познава чрез понятия[2], не интуитивно, а дискурсивно.

По какъв начин изследователят Ан Орин се подготвя за мисията си? Всеки етап от подготовката и изпълнението на задачите е изпълнен с огромни физически и интелектуални усилия, с психическо натоварване, за да се запамети максимална част от резултатите на човешкото познание на Земята. Героят е подложен на тригодишни тренировки, които той преценява като „свръхнапрежение на мозъка и тялото”. Целите на упражненията са развиване на рефлекси и сетивност, които ще помогнат за подготовката и максималната адекватност на изследователя при сблъсъка с друга среда. Създаден е изкуствен (вече споменахме, че и у Люцканова се създава изкуствена среда на живот) Терен: „Разделихме човешкото познание, този цялостен процес, на части и се опитахме да си представим всяка от тях като самостоятелен начин за познание на света. Създадохме модели по аналогия с начините, по които опознаваха света животни или насекоми. Пристъпихме от най-общите особености на битието, за да си представим възможните подходи, чрез които биха могли да бъдат постигнати.“ (Михова 1989: 15)  Подобен начин на трупане на знания в романа се мисли като ненадежден и теоретичното средство за подготовка преминава в емпирично, което също се оказва недостатъчно. „Потребно беше междинно звено, проводник”, казва изследователя Ан, и това звено е космическият двойник, който носи земното знание, но същевременно притежава и познавателните способности на другопланетяните. Достъпът до Земята е забранен, защото след синтеза с чужда психика той вече не е напълно и само човек. При подобно стечение на обстоятелствата у земния Ан възникват въпросите дали ще бъде щастлив, ще си позволи ли това щастие, докато другият се бори с безкрайното си усамотение: „Защото аз ще бъда тук, но същевременно ще бъда и там”. (Михова 1989: 3).

За да достигне до необходимата задълбоченост на познанието, изследователят е напълно изолиран не само от заобикалящия го свят, но и от останалите изследователи. „Аз съм отделен… изрязан.“ (Михова 1989: 20) Абсолютната изолация, както е и в романа „Клонинги”, е цената, която героят плаща в името на науката, за да може да се свърже с други същества. Теренът се превръща в основна среда на Ан Орин, а усамотението в потребност, която благоприятства натрупването на знания да се случва без проникването на земното, познатото, емоционалното в асимилирането им. Когнитивният субект се приема като „чист” познавателен субект и поради тази причина чувствата и емоциите нямат място в процеса на познание, но както ще видим, подготовката на изследователя не протича по най-адекватния начин, защото той си позволява проява на емоционалност.

Героят възприема науката като обективно средство за познание, но въпреки това несъзнателно я притегля към емоционалния, субективен свят. През емоционалните и физически състояния на Ан, както вече казахме, Недялка Михова разсъждава върху начините, по които се изгражда научната концепция. Според нея идеалът за научност е определянето на неговото отношение към истинността на научното познание, а субективните моменти възпрепятстват разпознаването на истината.  „Ако се приеме тезата за неотстранимостта на субективните моменти, методологическите конструкции също не са свободни от субективност, колкото и да са включени в множеството на научни теории. Нито един методолог не би могъл да изгради концепция, напълно адекватна на действителното състояние на науката.” (Михова 1988: 124)  Процесът на преосмисляне, разгледан като процес на асимилиране на всяко научно познание от останалите, се очертава като процес на съгласуване на новото със старото, при което се осъществява обогатяване.

Първият етап от обучението е свързан с опознаване на Терена посредством телесността на разузнавача – докосвания на повърхността и набавянето на емпиричен материал. „Усещам се като натегната струна. Ръцете ми копнеят да докосват – нежно – всичко, което съществува“ (Михова 1989: 16) Когато се сблъсква със земните форми, той изпитва отчуждение не само към повърхността, но и към всичко, което го свързва с родното: „потребността от открито пространство ме беше накарала да потърся планини, а когато избрах, естествено, предпочетох планината при татко.“  (Михова 1989: 29) Условията, върху които преценява ползите от тренировките, благоприятстват за осъзнаването на невъзможността от промяна на темпове, неуместни в подобна среда. Постоянната работа на Терена е настроила изследователя психически и физически да се справя с особеностите и темповете на точно определена среда и всяко различие на обстановката е свързано с трудности по промяна ритъма, който е най-адекватен за усвояването на друг терен. „Като си спомня колко незначителна е в съпоставка с Пространството тази необятна за моя поглед грамада, как се снишава… (…) постепенно моите човешки проблеми започнаха да ми изглеждат немислими, нереални.“ (Михова 1989: 29)  „Земната плът“[3] вече се възприема като нещо непознато, защото е придърпана към това, което е изследвал, изкуствената среда на Терена. Наблюдаваме опознаването на заобикалящия го свят през научната, абстрахираща се от емоционалното призма. Чувството от появилата се в живота на Ан Орин Чая също е проява на емоционалност, която е потисната: „Задържах я с чувството, че върша нещо нередно, забранено. (…) Аналитичната мисъл лукаво ме успокои. Обичах? Не, още не. Никой не може да обича, без да познава.“ (Михова 1989: 30-31) Емоциите са рационализирани през познанието за обекта, който стои насреща, а вината от появилите се вълнения по другия се дължат на факта, че по-интимни връзки между разузнавачите са недопустими, недопустими са и разговорите между тях, защото чрез употребата на езика се задълбочават отношенията между хората и в крайна сметка влюбването се случва. Героят е въвлечен в омагьосан кръг от колебания между емоционалното и рационалното (научното), между субективното и обективното. Той трябва да усвоява земните знания, абстрахирайки се от интимните отношения с хората, иначе не би могъл да вземе нищо от чуждите знания.

Ако първият етап от обучението на разузнавача тренира зрението, вторият е предназначен да изостри всички сетива до крайност и да оцелее в тези условия. „Сетивата ни са така чувствителни, сякаш възприемам света непосредствено с оголения си мозък“ (Михова 1989: 38) Всичките бъдещи Ан представляват грижливо формирани човешки индивиди. Въпреки вбиването[4] на земната наука в психиката на героя, сбогуването с родното място се изживява много емоционално – като безвъзвратно изгубен уют: „Земята изглеждаше гладка и мека, и топла като котешко кожухче.“ (Михова 1989: 39) Забелязваме как на езиково равнище се изживява „откъсването” от познатото в името на човечеството, но същевременно изолираността от него, самотата, в която се реализира познанието е необходима жертва, която изследователят доброволно приема. Самотата е повтарящ се мотив в творчеството на Недялка Михова. Героите й са най-често самотни. Понякога имат с кого да споделят самотата си, понякога – не. На Интра Ан е също толкова сам, колкото на земята. Избраното самотничество се изживява като съдба – нечовешко, немислимо, приемащо космически мащаби. Посредством лутанията на героя между емоционалното, в лицето на Земята и хората, и рационалното, в лицето на науката и новите светове, Недялка Михова разсъждава върху парадоксите, които се появяват, когато човешката природа се деформира при отдръпването от хората и доколко тя се съхранява, когато е подложена на различни трансформации.

Героите на Весела Люцканова също са сами, пропадащи в своята до фанатичност изградена физика, която ги отчуждава един от друг: „Гладен бях за ласка, но напразно я чаках дори в сънищата си. Бях сам! Са-а-а-м-м…“ (Люцканова 1975: 34) Осъзнаването на самотата се случва със знанието за себе си, което получава, когато узнава за думата „клонинг” от надписите на една карта в кабинета на доктор Зибел, и то отделя  клонинга от другите като него. „Повторих го няколко пъти, като че ли вече разбрах, че е свързано с нас. […] Изолираността й  [на думата клонинг – бел. ЕБ] от другите плашеше.“ (Люцканова 1975: 13) Втората стъпка към изграждането на индивидуалността е виждането на снимката на „бащата”: „…познато лице, което ме повтаряше във всичко. […] Навярно след тридесет и пет години щях да бъда точно негово копие. Гледах собственото си лице, променяно през годините от вълнения, грижи, размисъл. Вече го обичах този мой баща…” [Люцканова 1975: 16] Да имаш понятие за своите „корени”, означава да получиш индивидуалност. „Сега знаех нещо особено важно, което другите не знаеха. […] …след миг моят вътрешен поглед стана друг. И светът се промени в него, завъртя се този наш свят, който мислех, че познавам добре.“ (Люцканова 1985: 11, 12) Припознаването на родителя и развитието на индивидуалност у клонингите са проблематични, те усилено се разискват от критиците на клонирането и са свързани не само със самите клонинги, а и с донорите. Според Патриша Берд клонирането на хора представлява заплаха за нашата концепция за човешка идентичност и индивидуалност. Друг критик Леон Кас твърди, че клонингът „може да изпита сериозни опасения относно собствената си идентичност не само заради идентичен външен вид с друго човешко същество, а защото неговият близнак може да бъде негов баща или майка“. (Morales 2009: 4) В романа на Люцканова тези проблеми са централни и клонингите преминават през фази на агресия докато не достигнат до познанието за себе си и в крайна сметка до осмислянето им като човешки същества. Появилият се през ядрен трансфер човек трябва да се справи не само с шока, че е генетично копие на друг човек, но и с факта, че не е създаден от контакта между яйцеклетка и сперматозоид и че по някакъв начин не е създаден с любов.

Изострянето на чувствителността на героя, който първи постига човешката си същност, все повече го отдалечава от безпристрастното осмисляне на научната работа, а това се случва заради появата на чувства към жена клонинг, която разкрива пред него друго знание, придобито от книгите: „Струва ми се, че само любовта може да открие онази незабележима индивидуалност, която има и при вас.” [Люцканова 1975: 56]

В това отношение „Клонинги“ влиза в диалог с романа „Интра“ и утвърждава проникването на човешкото, копнежа по споделеност, в стерилността, към която научното познание се стреми. Космическият двойник от „Интра“ успява да съхрани себе си заради любовта към Чая – не към физическото тяло, а към съзнанието й, защото само него е опознал в момента на отделяне от Земята: „Чая е паяжината, която издържа напрежението на немислимите разстояния и запази все още живи в мен и част от земното самочувствие, и чувството ми за дълг към Земята […] Но аз като че ли обичам съзнанието на Чая без нейното тяло, без меките коси, чиято мекота и тежест само отгатвам, защото никога не ги докоснах.“ (Михова 1989: 109)

 Преходът към познанието у В. Люцканова се наблюдава в проявленията на чувствата, от които героят е лишен. При Н. Михова тъкмо тази лишеност е предпоставка за достигане до познанието, за абстрахиране от емоционалното, но то не позволява на двойника да загуби своята идентичност като човек.

Въпреки стремежа на обучението на изследователя към откъсване от човешкото първият контакт с безкрайната гладка повърхност на планетата Интра е осъществен емоционално, с абсолютно неприемане на съществуващото заради липсата на телесност: „Какво съм аз – съзнание без тяло?“ (Михова 1989: 42) Лишеното от тяло съзнание пропада от липсата на материя, то търси познатата твърдост, вместо да се впусне в изследване без намесата на нещо, което го ограничава.  Домогването до физическа обвивка е с обусловено от търсенето на сигурност, защото човешкото тяло, освен че е средство за емпирично познание, то е и проводник на емоционалността на индивида, на неговото емоционално преживяване в случая. Въвлечен в непосредствеността на представите си, космическият двойник е под контрола на усещания, разпръснати в неразбираемо множество: „Тук не бях господар на сетивата си; те ме въвличаха във вихрен калейдоскоп, който не успявах да спра, осмисля, овладея.“ (Михова 1989: 45) Космическият двойник осъзнава пълното си безсилие да се добере до някакъв смислен порядък, който логически да подреди възприемането на заобикалящия го свят и колко излишни са били тренировките с всичките им крайности. Тези изводи провокират съмнения доколко земният начин на познание може да бъде обективен, валиден спрямо среда, която се осмисля по предположения, а не през опита. Докато героят на Михова потъва в непознатата обстановка и тяло, което наподобява това на местните сапиенси, клонингът на Люцканова не е в състояние да възприеме вида, с който се е появил на бял свят: „Четиригодишен, издрах лицата на няколко от другите момчета. Хванаха ме на местопрестъплението и ме наказаха. Държаха ме в изолация. Повече от месец. Съвсем сам. […] Седемгодишен, изпочупих огледалата в общите помещения. Съвсем съзнателно. И съвсем съзнателно огледалото в стаята ми остана здраво.“ (Люцканова 1975: 9) В тези реакции на клонинга се наблюдава процеса, през който самото дете преминава, за да достигне до своята индивидуалност. В началото на романа постигането й е невъзможно, защото клонингът не само, че вижда собственото си лице в множество други, но по някакъв начин и отражението в огледалото[5] подсилва разпръснатостта на Аза в Другия. В ранна възраст ние се идентифицираме в огледалото, където обаче търсим инстанцията на Другия (на майката), за да потвърди разпознаването ни като индивиди. При клонингите Другият е неговият двойник и в този смисъл не е напълно Друг, което прави проблематично конструирането на индивидуалност. Още преди да получи познание за себе си клонингът на емоционално ниво, както вече споменахме, през агресията възприема нетипичната прилика между себе си и останалите. При Недялка Михова космическият двойник първоначално възприема Другия сетивно: „усетих тяхната разумност“, „усетих другите в себе си“, но когато те научават съзнанието му да контролира обстановката, той узнава, без да разбере по какъв начин, получава знанието на тези разумни същества. Това непосредствено знание е назовано  „съпреживяване“.

Начини на познанието:

Невъзможността на Ан да предаде чуждото познание през думи и понятия се дължи на неограниченото проникване, което е получено не през езика, а непосредствено, изживяно, интуитивно. Земното познание е опосредствано, преобразувано през опита. „На Интра сливането на потока на съзнанието на двама прави това „усещане” еднакво за тях, а именуването – напълно ненужно.” [Михова 1989: 58] Сливането на сапиенсите ги освобождава от нуждата от имена.  Използването на лично име означава даден индивид пред другите, а в този не е необходимо. Описанието на начина, по който познават сапиенсите от Интра е израз на копнежа на повествователя към подобен тип непосредствено, цялостно, не самотно, а колективно познание, и същевременно осъзнаването на неговата непълноценност. Те не търсят, а взимат. Липсва им страстта, неистовостта, която в отделни мигове обхваща човека. Те са прохладни, както героят ги назовава, и добри, но самата им доброта е безучастна. Интрийците описват своя свят и себеподобните си не чрез образи и не с понятия, както е при човека, а посредством трепети – отсенки на любов, омраза и т.н. Те са лишени от емоции, поради прекомерната си слятост. Потъващото във всичко съзнание не би могло да осигури съществуването на своя носител без средствата на неговото ограничаване. За да поставят границата, те се обединяват. Човешкото познание се стреми към увеличаване и задълбочаване, преминавайки през индивидуалното, през личността, а не през груповото познание.

В романа на Весела Люцканова клонингите също нямат имена, а се познават по номера, които носят на ръцете. „Нямахме нужда от имена. Сега знаех – бяхме клонинги.“ (Люцканова 1975: 20) За разлика от „Интра” където индивидуалността у сапиенсите не е насилствено потискана, а липсата на имена – умишлено  постигната от външна намеса, в „Клонинги” „деликатната ръкавица” на науката прекрачва границите на възпроизводството към производство, чиято цел не е да отгледа индивиди, а да произведе предмети, средства, с които си служи, за да се развива. Когато жената клонинг дава име на своя любим – Алтир – а себе си назовава Веда, тогава се случва разпознаването и отделянето на личността от масата: Нима името има някакво значение, глупачке? (а името е индивидуалност, нали?) […] – За мен има. Ще те повикам с това име. И ти ще ми се обаждаш. Ще зная, че си ти, а ти ще знаеш, че съм аз. И тогава ще бъдеш единствен за мен, а аз  – единствена за теб. Наричай ме Вега.“ (Люцканова 1975: 30)

Създадени като инструмент на науката, средство, с което учените развиват технологиите, клонингите се осъзнават и започват да разсъждават върху своята работа и начин на живот.  Появили се веднъж на бял свят те трябва да се справят не само с шока от това да виждат свои двойници навсякъде, дори в огледалото, но и с факта, че не са създадени от любовта на двама души. За първи път в романа за любов заговаря именно жената клонинг: „…когато ми стане непоносимо, почвам да вярвам в един друг свят, който сама съм измислила, но той е по-жив и по-хубав от истинския… и тогава аз мога да се усмихвам. Ето така, гледай ме, нали съм по-хубава така и приличам на хората, родени от любов…“ (Люцканова 1975: 29)

Възприемайки себе си като човешко същество, клонингът се превръща в осъзната сила и е готов да умре, но да научи всичко: „Все по-често откривах моето състояние и у другите, изостряше се вътрешното ми зрение, а не само моето и се питах непрекъснато какво вършим и защо го вършим. И другите се питаха.” [Люцканова 1975: 30] Опознаването на света извън военния комплекс се осъществява посредством книгите и разказите на доктор Зибел. Когато научават всичко за клонирането и за това, че човешкото у тях е потъпкано, те се разбунтуват: „Ние бяхме хора. Гневът се утаяваше в нас на пластове. […] А един ден ние откъснахме номерата от гърдите си и ги захвърлихме в краката на Папинели. Не искахме да бъдем ярко светещи номера, твърде дълго бяхме живели без индивидуалност.“ (Люцканова 1975: 61, 63)

Докато Весела Люцканова проследява пробуждането на клонингите, космическият двойник на Недялка Михова се опитва да се пребори с все по ясно осъзнатата индивидуалност, за да може максимално да се интегрира в новата среда. Отивайки на планетата като изследовател, Ан бива изследван. „Анатомираха ме – земната ми „душа” беше разложена на някои от съставните й елементи. Сега по нов начин разбирам старата истина, че разграничаването деформира“. (Михова 1989: 66) С това разсъждение героят поставя под въпрос начините на земното познание – разграничаващо, дистанциращо се от познавателния обект. Когато мисленето се поставя в отношение към един предмет, тогава то става познание. Дотогава е само мисъл. Когато за субекта изчезне съзнанието за дистанция, която е необходима за по-адекватно възприемане на обекта, тогава познанието не се осъществява. То не е адекватно, тъй като преценката за формулировката на обекта не е направена въз основа на необходимата дистанция. Самата дистанция е нужна  за въвеждане на знанието на героя в някакъв порядък, подреденост, които са необходими за обработката на изпратеното от него познание до земния Ан. „…абстрахирането на общото ни позволява да проникваме в скритата от нас същност на нещата, като същевременно ни отдалечава от тяхната неповторима тоталност.“ (Михова 1989: 90)

Интрийците познават през сливането, докато земното познание е разграничаващо, а оттам и поставя и всяко изследване в схемите на логическа необходимост.  Колкото повече героят на Недялка Михова узнава за този нов свят, толкова удържането на човешкото става невъзможно. „Бях нещо, което се обръща наопаки. Влизах в самия себе си, потъвах в собствения си мрак и чрез това небитие се осъществявах отново – огромен, безкраен, изтъкан от напрежения.“ (Михова 1989: 67)

В процеса на бавна асимилация, Ан за първи път усеща присъствието на личност. Общото съзнание на тези същества се слива в едно, с което героят влиза в контакт, но не чрез езика, което означава, че този контакт не води до земното усещане за споделеност. В представянето на процеса на размяната на познавателен опит в синтезиран вид са изведени положителните и отрицателните аспекти на процеса. За Ан познанието чрез общото въвежда резки граници, фиксиране на резултатите от познанието, което води до ограничаването му въпреки усилията за преодоляване на тези бариери. Интрийците се стремят към овладяване на неограничеността на проникването в материята. Земното познание постига компактност и комбинативност като се отдалечава от многообразността на съществуващото. То обективира понятията, с които се изразяват отделни общи определености. „Определеност и непротиворечивост – това са наши научни кумири” – споделя Ан. Неограничеността на познанието на Интра унищожава познаващите, защото тези същества са премного вътре в нещата и един в друг. Те възприемат Вселената като динамично едно. „Искаме точност – (обобщава космическият двойник – бел. ЕБ) но стремежът към нея ни отклонява от живата реалност. Искаме адекватност – но самото й осъществяване намалява точността.” (Михова 1989: 92)  В изясняването на различните начини на познание Недялка Михова се опитва да изведе слабостите, но и силните страни на човешката наука, и посредством героя прави извод, че не сме получили отговори на въпросите за границите човешкото познание, само сме се докоснали до тях. Научните изследвания предполагат комплексни знания, които отделният човек не е в състояние да притежава. Потребността от специализация формира научни колективи, които много наподобяват на колективите на Интра. Тезата на Михова е, че Ан се е натъкнал на осъщественото бъдеще на човешкото познание, но заедно с това се е изправил пред противоречията между двата вида осмисляне на света. От едната страна е земното познание с копнежа по единна наука, с появата на въпроса дали няма да стигнем до формирането на специалисти чрез генни въздействия. От другата страна са интрите с тяхното самоогриначаване, което е възможно да ги доведе до абстрахиране на общото и тези слети създания ще се разпаднат до индивиди чрез гибелта на този един „индивид”, който са изградили.

На границата на крайното асимилиране на Ан от интрийците, когато е принуден да вземе решение дали да се слее с тях или да се самоунищожи, той осъзнава, че човешкото в него е прекалено устойчиво, за да се поддаде, за да се откаже от топлината и близостта на това, което го свързва със Земята: „ Да, готов съм да изчезна. […] едва ли във Вселената има по-самотно същество от „колективното съзнание” [Михова 1989: 108]  Самоунищожението на двойника, който вече мисли себе си като отделно същество провокира въпроси относно средствата, с които науката си служи, за да постигне повече знание и цената, която е готова да плати за тях. Недялка Михова отговаря положително на въпроса: „Дали Земята има правото да жертва хора, за да увеличи своите знания?“ (Михова 1989: 27)

Романът „Интра“ е алегория на човешката амбиция за постигане на знание, роман за колебанията относно пътищата за достигането до него и жертвите, които се превръщат в необходимост. През фантастичното изобразяване на тези проблеми сме склонни да приемем, че възпроизвеждането на съзнанието е по-хуманен начин за познание, а самоунищожението на героя не се възприема като престъпление срещу човека, защото той е хибридно същество, което се намира на границата между човешкото и нечовешкото. Космическият двойник не е създаден по естествен начин и това донякъде позволява на науката да го пожертва, защото той е неин експеримент и там откъдето се е появил има материал за други като него.

Отношението към клонингите в романа на Весела Люцканова е подобно. Те са просто продукт, който във всеки момент може да бъде пожертван, но ще припомня, че те се появяват на бял свят заради убийството на учен и в това отношение романът „Клонинги“ е по-безкомпромисен от романа „Интра“: „Засега сто учени като вас, това си струва един живот, струва си един живот.“ (Люцканова 1975: 19) Учените правят опити върху затворници: „Всичко това не го правя за себе си, а пак заради тях, хората. А науката без жертви не може, знаеш, нали?“ (Люцканова 1975: 84) Начините на третиране на човешкото тяло, както е представено в романа на В. Люцканова, заплашват да се превърнат в реалност, защото човечеството вече се е домогнало до методите на клониране, но все още страховете от подобен тип насилствено нарушаване на човешката цялост се проявяват единствено в литературата и в дискусиите около все по-агресивното навлизане на науката в телата и умовете на хората.

И в двата романа двойникът като средство за познание е жертва на науката – в „Интра” той приема своята смърт още при откъсването от Земята, а в „Клонинги” човекът е превърнат в роб, продукт на болните амбиции на учени, които експлоатират клонингите като „отпадъчен продукт” на човешкото същество, който се опитват да използват докато им е необходим. Материализирането на двойника посредством технологиите е свързано със стремежа на човека да се освободи от телесността, която ограничава познанието – както е в „Интра“ – и да се отърси от диктата на соматичното като „го консолидира, експлоатира и дублира в различни по рода си екстензии, протези, както е в „Клонинг“. Клонирането, което е аналитичен прочит на тялото, поставящ акцента върху неговата най-интимна същност – генетичния код“ (Стойчев 2005: 139) не е нищо друго освен следствие от протезиране, което се превръща в автопротезиране. Човекът престава да бъде просто единен, „той престава да бъде дори еднородно композиран, а се превръща в хетерогенен конструкт, който започва да се разпада на съставните си елементи, който постепенно, в процеса на разделението, се оказват дори противоположности, антиподи.“ (Стъпова 2007: 49)

Поставена пред моралния съд на света съвестта на учения съвсем не е уязвима. Тя е склонна да прекрачи границите на допустимото отклонение от етиката, за да задоволи не толкова стремежите за научен прогрес, а субективни желания за власт. И двата романа изказват тезата, че научното познание не е изцяло обективно – въпреки неговия стремеж към обективност и максимално абстрахиране от обекта на познание. „Досягайки човека, ученият си остава човек въпреки аскеза, на който се подлага като учен.“ (Левинас 2002: 91) Той рискува да взема човешките желания за реалности, да се остави да бъде воден от емоциите и да изложи по този начин някаква идеология вместо наука.

На фона на този „фантастично проигран вариант на човешки разум и човешко познание става възможно по-дълбокото осмисляне на недостатъците и преимуществата на човешкото познание, на Земното знание.“ (Богомилова 2011) Познавателният акт е в отношението между субекта и обекта или по-точно в отношението между мисленето – чисто логическа величина – и обекта, който го цели – емпирична величина. Нито мисленето може да измести обекта с някакъв логически субстрат, нито обектът може да бъде познат извън мисленето. Цената на едно научно познание е толкова по-голяма, колкото е по-голяма неговата обективност, неговата истинност и валидност. „Нашето познание би достигнало своя идеал, ако бихме били в състояние да стигнем до такова едно познавателно отношение към обекта, че последният в своята конституция да мине направо в съзнанието на субекта.“ (Казанджиев 1926: 43) Познанието, до което достигат героите на Недялка Михова и Весела Люцканова още по-устойчиво ги утвърждава като личности, въпреки неестествения от гледна точка на природата начин на тяхното появяване. От средство за познание те се превръщат в познавателни субекти, двойникът се еманципира, за да поеме по собствени пътища на знанието и това е едно от доказателствата, че човешката идентичност в крайна сметка остава неподатлива на външно асимилиране и че там, където веднъж е вложено човешкото знание (независимо дали е посредством информацията, която клетката съдържа за човека или съзнанието е постигнало) носителят му заживява собствен живот.

Използвана литература

• Богомилова 2011: Богомилова, Н. Философската фантастика на Недялка Михова: романът „Интра“ // Notabene, № 19, 2011 – http://notabene-bg.org/read.php?id=203

• Кант 2013: Кант, Е. Критика на чистия разум,  София, АИ „Марин Дринов, 2013.

• Казанджиев 1926: Казанджиев, С. Теория на познанието, София, „Студентско философско педагогически дружество”, 1926.

• Люцканова 1975: Люцканова, В. Клонинги, София, „Народна младеж”, 1975.

• Михова 1989: Михова, Н. Интра, София, „Народна младеж”, 1975.

• Михова 1986: Михова, Н. Научна фантастика и философски проблеми // Проблеми на културата, бр. 2, 1986.

• Левинас 1999: Левинас, Е. Другост и трансцендентност, София, СОМН, 1999.

• Николчина 1992: Николчина, М. Човекът-утопия [в литературата], София, УИ „Св. Климент Охридски”, 1992.

• Стойчев 2005: Стойчев, В. Двойникът или другото във вечността на същото: победата на картезианското cogito? – В: Раздвоеният човек: Студии и есета, Велико Търново, „Фабер”, 2005.

• Стъпова 2007: Стъпова, И. Идеята за двойника, Велико Търново, „Фабер”, 2007.

• Янкуловска 2013: Янкуловска, С. Биоетика, Плевен, ИЦ „Медицински университет”, 2013.

• Morales 2009: Morales, N. Psychological and Ideological Aspects of Human Cloning: A Transition to a Transhumanist Psychology // Journal of Evolution and Technology- Vol. 20 Issue 2 – August 2009

• Robertson 1994: Robertson J. The Question of Human Cloning // Hastings Center Report, Vol. 24, No. 2 (Mar. – Apr., 1994)

[1] Възпроизвеждането на вида, според Бейлис, се осъществява единствено чрез рекомбинация на гени, т.е. посредством полов акт. При ядрения трансфер няма рекомбинация, а копиране на самите себе си.

[2] Според Имануел Кант понятията се основават на спонтанността на мисленето. Някои от понятията могат да се отнасят към априорни обекти (напълно независимо от опита), но винаги посредством дедукция или доказателство. За да се постигне познание, което да бъде по някакъв начин изяснено за нас самите, според Кант априорното познание, чиито принципи се дават от разума, е необходимо да има предвид апостериорното познание – емпиричния опит. Наглед и понятия съставят елементите на всяко познание, което означава, че осмислянето на света се случва през вътрешните и външни възприятия,но по някакъв начин през идеята за максималното отстраниете от предмета.

[3] по този начин героят назовава земните форми

[4] “Вбивах земната наука в себе си, докато можех, въпреки, нарастващото нежелание. Използвах се често и докрай.“ (Михова 1989: 38)

[5] Огледалната фаза за детето е важна, защото в нея то разпознава образа в огледалото като отражение на собственото си тяло, а не като независим от него двойник. Този процес е важен за самоосъзнаването на детето като индивид.  

Share on Facebook

Tweet

Follow us

Share

Share

Share

Share

Share