Без/смъртността на бъдещето…

08/05/2019| Elena Borisova| 0 Comment

*Откъс от доклада, представен на форума „През 9 земи 2019”, 22-24 февруари 2019 г.

Проблемът и перспективите за проникване в човешкото тяло с помощта на нанотехнологичния инструментариум не е от днес. Той вълнува както науката, така и научната фантастика. Ако се върнем към историята на фантастиката, в световен план първите опити за изземането на функциите на природата като създател се отнасят към романа на Мери Шели „Франкенщайн или новият Прометей“ (1818, бел. прев. 1981). Написан в духа на готическата традиция, романът нарушава границата живот-смърт посредством създаването на същество, сглобено от човешки части. Виктор Франкенщайн използва научно обоснована технология за създаване на нещо напълно ново в света, мощен, но за съжаление отблъскващ, изкуствен човек.

В научнофантастичните произведения се очертава силна „биотехнологическа“ линия, която започва от романа на М. Шели през „Островът на д-р Моро“ (1896, бел. прев. 1984) на Х. Уелс до „Главата на професор Доуел“ (1937, бел. прев. 1961) и разнообразните експерименти с хора в съвременната научна фантастика. Конструкторската позиция и фигурата на конструктора са съществени за осмислянето на „научността“, от която се оттласква научната фантастика.

През 1929 г. се появява книгата на учения Джон Бернал „Светът, плътта, дяволът“. Бернал стигнал до заключението, че многобройните ограничения, присъщи на човешкото тяло, могат да се преодолеят само с помощта на механични приспособления и протези, така че от органичното тяло на човека може да остане само мозъкът.

Решителната стъпка ще дойде, когато разширим чуждото тяло в действителната структура на живата материя. Паралелно с това развитие се осъществява и промяната на тялото чрез намеса в химичните му реакции. (…) Но с развитието на хирургията и физиологичната химия за първи път се появява възможността за радикална промяна на тялото. Тук можем да продължим не като позволяваме на еволюцията да работи с промените, а чрез копиране и съединяване на нейните методи. (Bernal 1929: 14)

Бернал описва процесите по отделяне на мозъка от тялото с такова въображение, каквото да речем срещаме в романа на Дон ДеЛило „Нула К“ (2016). Вместо сегашната структура на тялото, трябва да имаме цяла рамка на някой твърд материал, но по-скоро не метал, а някое от новите влакнести вещества. Необходим е цилиндър, в който да бъдат поставени мозъкът и неговите нервни връзки, потопени в течност от цереброспинална течност.

Мозъкът и нервните клетки се поддържат, снабдени с прясна оксидирана кръв и се източват от деоксигенирана кръв през техните артерии и вени, които се свързват извън цилиндъра с изкуствена система на сърце, бял дроб… (Bernal 1929: 17)

Книгата на Бернал поставя началото на „мечтата“ на човека да преодолее собствените си физически граници и да помечтае за безсмъртието. Десетилетията след появата на „Светът, плътта, дяволът“ провокират немалко етични въпроси относно мястото на човека в света и неговата идентичност.

Подобна бъдеща „намеса“ в човешкото тяло провокира учени от цял свят да се вгледат в бъдещето на обществото и проблемите, пред които е изправена науката. 60-те години са важни не само с проблематизирането на темата за клонирането в научнофантастичните произведения (следващото десетилетие излиза романът на В. Люцканова „Клонинги“), но това е десетилетие, в което се организират множество конференции, в рамките на които се обговарят етичните проблеми, породени от прогреса в науката и медицината. Конференцията, която поставя началото на това десетилетие, носи заглавието „Големите въпроси на съвестта в съвременната медицина“, проведена в колежа Дартмут в Хановер. Конференцията е проведена на 8 и 10 септември (1960). Преди това обаче са проведени и други конференции, например дебатът по въпросите на изследванията срещу хора през 1951 г. в Калифорнийския университет в Сан Франциско, или друга – посветена на въпросите за експериментите с хора, през 1959 г. в Института по правно-медицински изследвания в Бостън.

И ето че стигаме до въпроса, който поражда може би най-голяма загадка. Съществува ли изобщо нормална продължителност на живота или пък всички хора умират фактически в резултат на някакви нещастни случаи? Съществуват изключителни феномени в продължителността на човешкия живот (Мба Гото, на който през 2017 г. е отпразнуван 146-и рожден ден), но като цяло това са единични случаи. Нашето тяло не прилича на машина: то не се изхабява като нея, понеже непрекъснато се пресъздава от нови материали. Ако този процес би се извършвал с неизменна ефективност, ние бихме станали безсмъртни. Няколко десетилетия след нашето раждане обаче очевидно става някакво нарушение в работата на ремонтно-сервизния цех на организма; материалите са все тъй добри, но старите планове и чертежи се загубват или пренебрегват. В резултат на това важни звена в организма вече не се възстановяват както трябва. Сякаш клетките на тялото започват да забравят своите задължения, с които някога така акуратно са се справяли.

Биологичното безсмъртие и запазването на младостта са толкова съблазнителни неща, че хората никога не ще престанат да се стремят към тях: винаги ще ги блазни примерът на същества, които живеят стотици години и няма да се плашат от печалните приключения на доктор Фауст. Би било глупаво да се мисли, че този стремеж никога няма да се увенчае с успех. А дали един такъв успех ще бъде желан – това е друг въпрос.

През 2015 г. екип от китайски генетици провежда експеримент с осемдесет и три човешки ембриона с цел „да поправи“, дори „да подобри“ генома на клетките им. Дали експериментът е бил съобразен с моралните норми? И еднократен ли е бил? Какви са резултатите? Това, което е сигурно, е, че техниките, позволяващи да се „разрязват/слепват“ секвенции на ДНК, са забележително напреднали през последните години. Това се дължи на системата, наречена CRISPR-Cas9, използвана от китайския екип – техника за разрязване и привнасяне на ДНК, разработена от две млади изследователки (Еманюел Шарпантие и Дженифър Дудна). Биотехнологиите вече са способни да променят генетичното наследство на индивидите.

Докъде може да се стигне по този път с човешките същества? Ще бъде ли възможно някой ден „да се засилва“ една или друга черта на характера, интелигентността, ръстът и др…

Още не сме стигнали то този етап. Несъмнено остават за преодоляване много препятствия от технически и научен характер, но поне на теория вече всичко е възможно.

В Съединените щати се е развила една нова идеология със своите пророци и учени, идеология, наречена „трансхуманизъм“ – едно все по-могъщо течение, поддържано от гигантите в мрежата, като Гугъл например, и обслужвано от изследователски центрове, които се ползват с почти неограничено финансиране. Трансхуманистите радеят, опирайки се на научните постижения и разчитайки на значителни материални средства, за употреба на новите технологии, за широко използване на стволовите клетки, за клонираното възпроизводство, за хибридизацията човек/машина, за генното инженерство и манипулирането на зародишните клетки, тези, които могат необратимо да променят вида ни с цел да подобрят човешката ни участ. Една от главните характеристики на трансхуманитарното движение се състои в тенденцията му да преминава от традиционната медицинска парадигма, тази на терапията, чиято цел е да „поправя“, да лекува болести и патологии, до други модели на подобряване на човешкото същество. Тук обаче не става дума само да поправяме човешкото, а в един момент да излезем напълно от биологичното, и от човешкото, нещо което е ясно обозначено от понятието за сингулярност. Заето от математическата физика, то препраща към идеята, че в един момент от еволюцията на роботиката и на изкуствения интелект човешките същества ще бъдат напълно изместени от автономни машини, или, по-скоро от появата на глобално съзнание и интелигентност, хиляди пъти по-висши от тези на съвременния човек – интелигентност, чийто първообраз вече съществува в създадените от Гугъл мрежи.

Медицината не е това, което беше…

От най-стари времена медицината се е основавала на една проста идея, на един изпитан модел: да „поправи“ в живото това, което е било „повредено“ от болестта. Мисловната ѝ рамка e била главно, да не кажем изключително, терапевтична. В гръцката античност например от лекаря се е очаквало да се грижи за здравето, за хармонията на тялото. За привържениците на трансхуманитарното движение тази парадигма е вече остаряла, отживяла времето си и може да бъде заменена с нова благодарение главно на конвергенцията между новите технологии, известни с инициалите НБИК (Нанотехнологии, Биотехнологии, Информатика и Когнитивистика) – нововъведения колкото радикални, толкова и свръхбързо развиващи се. Вече не става дума да се „поправя“, а направо да се „подобрява“ човешкото, да се работи за това, което трансхуманистите наричат improvement или enhancement.

Научното списание Pour la science (За науката) посвети своя брой от декември 2012 г. на „Човека 2.0“ с подзаглавие на корицата: „Човешкото същество – поправено, трансформирано, усилено… Докъде?“ Тази триада поправка-трансформация-усилване е в действителност една от важните оси на проблематиката за усиления човек. Въпросът за границите, от възможното до желаното или, в по-общ план, за бъдещето, което изграждаме за човешкия вид, е изключително важен проблем в нашето съвремие. Защото това, което покрива словосъчетанието „усилен човек“ не се ограничава до увеличаване на постиженията (двигателни, физически, интелектуални и т.н.) или до увеличаване продължителността на живота, а кристализира по-актуалната форма за двусмисленост на отношението, което човешкото същество поддържа със създаваните от него технологии.

Визията за бъдещето е осмисляна през внимателното прилагане на откритията, а управлението на неодушевената материя и нейното запазване – посредством изграждане на верига от звена между познанието и природата, в която всяко следващо звено ще бъде като усилвател на разума, по-мощно от предишното. По този път ще се сблъскат не сили, а мисли, които ще позволят в перспектива да се овладеят напълно недостъпни за нашия мозък свойства на материалния свят. Заплахата се появява, когато дейността на човека се изравни с дейността на природата. Дори тогава научното познание ще бъде подложено на ограничения, защото материалният му характер е обусловен от технологията на бъдещето, но психологическите ефекти могат да бъдат предвидени.

Разумът постоянно се бори, бърза да разширява своите възможности. Колкото по-мощни стават науката и техниката, толкова по-често те изправят човека пред ограниченията на тялото. В крайна сметка всичко се свежда до един и същ въпрос: дали целим да направим човешкото по-човешко или, иначе казано, по-добро, защото е човешко, или напротив, искаме да лишим човека от човешкото и по изкуствен начин да създадем нов вид, вида на постчовеците? Нишката на разбирането за това какво е човек се къса в момента, в който той се отказва от естествените механизми на поддържането на живота в полза на по-съвършена конструкция, от цялото свое наследство, от своето несъвършено, тленно тяло – усилвано със средствата на биотехнологиите.

През 2015 година у нас се появи романа на Дмитрий Глуховски „Бъдеще“, който (в духа на О. Хъксли) разгръща катастрофална визия за бъдещето и мястото на човека в него.

В новия свят на романа „Бъдеще“ хората, отказващи да се подчинят на властта на безсмъртието, са изпратени в резервати, „където не смущават никого с отклоненията си, а стъклените градини са отворени само за онези, които са съхранили своята младост и сила“. В същия този свят хората не се стесняват от своята природа, те са готови да се изложат на показ, интимността е станала публична. След въвеждането на Закона за избора семейството е изгубило смисъл. Homo sapiens постепенно е преминал във фазата на Homo ultimus, изравнен е с Бога. Вечността се е превърнала в човешко право. В свръхнаселеното пространство на Европа безсмъртието е политически контролирано, а достъпът до еликсира на боговете е избирателен.

Тоталитарната власт в утопичното общество на безсмъртните се заема с това да прекъсне връзката между хората – да я опосредства, отчужди, контролира. Децата от ранна възраст са отглеждани в интернати, откъдето няма изход и където под поредни номера в един момент ще се включат във Фалангата – организирана военна армия, с която партията въдворява ред. Успял да програмира себе си, да премахне смъртната присъда в своето ДНК, човекът се отказва от ролята на създание и поема тази на създател в „Земя на щастието и справедливостта, където всеки се ражда безсмъртен, където правото на безсмъртие е толкова свещено, колкото и правото на живот“. Освободена от процесите на загниване в своето тяло, новата раса мисли не в категориите дни и години, а в мащаби, достойни за вселената. Законът за избора е въведен, за да регулира раждаемостта. Всеки нов живот се регистрира. Появата на дете е свързана с насилствен избор на единия от родителите да отстъпи своето безсмъртие на следващото поколение. Той бива инжектиран с акселератор, предизвикващ преждевременно стареене, довеждащо до смърт.

Защо сме длъжни да избираме между своя живот и живота на своето дете?! С какво право ни принуждават да убиваме нашите неродени деца, за да търгуваме собствения си живот?! (Глуховски 2015: 174)

Редуцирането на раждаемостта се осъществява посредством сблъсъка на младостта с края на живота.

Достатъчно е да видиш веднъж старец, и той те вмирисва целия на смърт. (…) Неприятно ни е, че ние с тях сме един и същ биологически вид, а на тях им е неприятно да осъзнават, че ние смятаме така. (Глуховски 2015: 235)

Неприязънта към разпадането на тялото отблъсква човека от тази проказа, защото той се ражда с даровете на безсмъртието и всичко останало е отклонение от „естествените“ закони. Възрастните са третирани като чумави. Челюстите им се разпадат, изглеждат немарливи, изпоцапани с храна, болезнено разсеяни и затова, казва единият от героите (Бернар), „ако имах властта, бих въвел закон, който да ги задължава да носят със себе си устройство, което да издава някакъв предупредителен сигнал“ (Глуховски 2015: 235), за да може нормалните хора с алергия към старостта предварително да се отдалечат нанякъде.

Тялото е дисциплинирано, политизирано, превърнато в смирена, покорна плът, или е принудено да изпълнява чужди заповеди. Умовете са „форматирани“, за да се превърнат в част от социалния организъм, който е притежание на властта.

Съществен момент в романа е срещата на Ян Нахтигал, ръководител на една от групите на Фалангата, с Беатрис Фукуяма (микробиолог, лауреат на Нобелова награда по медицина и физиология), която създава вирус, реабилитиращ смъртта и връщащ човечеството в ръцете на природата. В общуването между двамата, в съприкосновението с непосредствения оценяващ поглед на другия, Ян осъзнава как тоталитарната утопия, която до този момент е следвал, го е отчуждила, превърнала го е в средство за манипулация на историята, на миналото, пренаписано по такъв начин, че да подхранва единствено вечността на живота. След разшифроването на генома учените се втурват към своето спасение със скалпели, рязане, пришиване на бъдещето, но са виждали само букви „не можели да прочетат думите… После ги прочели и решили, че са разбрали смисъла…“ (Глуховски 2015: 262).

В сблъсъка на ценностите, в ценностната драма на света, героят осъзнава, че хомогенното общество означава край за индивидуалността. Противопоставянето на двете микрообщества, разделянето на времето на „сега“ и „после“, на вярата в Бог и вярата в науката, конструира образа на гротесково изкривен земен рай, в който няма нищо отвъд този свят, което да бъде символично утвърдено; душата не може да се откъсне от тялото, защото се оказва бездомна при липсата на Всевишен, към когото да се стреми. Всичко е тук и сега, едноличната власт се самопосочва, самоутвърждава с насилствено поддържане на безсмъртието. Единственият начин да бъде изкупен грехът на неразумността на бъдещето е връщането към пречистващата мощ на жертвоприношението.

Нейният вирус. Аз не го изхвърлих. (…) ….и сега аз връщам смъртта; смъртта е във всяка капка пот на челото ми, във всяко случайно докосване на моите пръсти, в моята урина и моите целувки (Глуховски 2015: 666).

Светът е в задънена улица. Системата показва фатална грешка, която героят Ян поправя чрез реабилитиране на смъртта, зануляване на човечеството. През следващия половин век сто и двайсет милиарда ще измрат от старост, защото първата намеса в човешкото ДНК е била имунизацията срещу смъртта. Следващата намеса е лечението на първичната болест, връщането на човека и човешкото в лоното на природата, защото, казва героят, „такъв е бил промисълът на онзи, когото съм свикнал да ненавиждам и отхвърлям“ (Глуховски 2015: 667).

Глуховски представя много крайна прогностична визия за бъдещето на света, но представените от него перспективи на науката все пак имат своите основания и подобни възможни реализации.

Всеки път, когато развиваме познанията си за света, ние се включваме в една парадоксална игра между засиленото чувство за владеене на нашето бъдеще и все по-нарастващото безпокойство да бъдем надминати от продуктите, произлизащи от тези знания. Във всеки от нас съжителстват един технофил и един технофоб, ако перифразираме философа Жан-Мишел Бение. Тази динамика на привличане-отхвърляне, макар и наистина да не е нова, намира днес непознат обхват във факта, че може би за първи път в историята човешкото същество е способно да промени самото себе си, едновременно като индивид, група индивиди и в качеството си на вид, както в тялото си, така и в природата си.

Породените страхове и надежди намират все по-голям отзвук в медиите и в общественото мнение, подхранвани чрез ефектите на зрелищни анонси и лобиране, чиито корени лесно могат да бъдат открити в Калифорния. Когато Реймънд Курцвайл основава института Singularity и провъзгласява, че скоро ще можем да живеем вечно, ползвайки се от финансовата подкрепа на Google и NASA, той естествено не минава незабелязан. Създава се необходимост от етично размишление върху тези сюжети, защото, разбира се, страховете са на висотата на надеждите. Други учени се безпокоят от разбъркване на границите, от технозависимостта, дебнеща обществото ни, от загубата на идентичност на човека и постепенно се развиват движения с подкрепа за доброволната простота, критични към отчуждаващата технология. Ако промяната на човешката природа е ерес за едните, другите отговарят, че ще е нечовешко да не използваме максимално техническите ни способности, за да подобрим живота си. Когато едни се страхуват, че технологиите на усилването задълбочават неравенствата между населенията, които имат достъп, и тези, които нямат достъп, други отговарят, че именно от съвкупността на индивидуалните щастия се заражда колективното щастие. Едните обещават един човек на бъдещето – по-бърз, по-силен, по-интелигентен и почти безсмъртен, другите се безпокоят от това, което смятат за отхвърляне, даже за омраза към човека на настоящето с неговите несъвършенства и ограниченост.

Между другото, наскоро попаднах на романа на Александър Белтов „Матрикант“ (2013). Романът е издаден в две части и е ангажиран именно с темата за „усилването на човешкото“.

Група учени събират доброволци (на които изплащат космически суми), за да правят опити с тях. Проектът е свързан със сканиране и отпечатване на интелекта на човек в изкуствено създаден биомеханичен аналог. Този аналог е наречен матрикант. Той е различен от изкуствения интелект, с който досега са интегрирали механични човешки аналози (андроиди). Човекът сам продава себе си като стока, като т.нар. матричен донор. Спомените, усещанията, начинът на мислене, на възприятие са прехвърлени в чуждо тяло.

До три дни след смъртта на човека учените могат да копират неговата мисловна матрица. Със спирането на сърцето и на мозъчната дейност, клетките продължават да се делят. Тази матрица се пренася в матрикант, който самостоятелно се захранва с енергия, тъй като биочастта ѝ се поддържа по естествен път – чрез приемането и преработването на храна, както нормално човешко същество, а механичната част – посредством ултравиолетовите лъчи на слънцето. Но тук има уловка. Всеки човек, пренесъл мислите си в матриканта…. се превръща в правоприемник на това тяло в продължение на 10 години. След този период отново трябва да заплати за друго тяло. Развива се търговия на телата на черния пазар. Безсмъртието се превръща в пазарна икономика, от която мнозина се възползват, за да печелят пари. И в този дух е написан романът на Робърт Шекли „Корпорация „Безсмъртие“ (1959, бел. прев. 1992). Друг любопитен роман е този на Стоян Авджиев „Манифестът на един бог“ (2014). В него главният герой създава, посредством нанотехнология, свръхчовека – сливайки механичното с биологичното. Ще цитирам само откъс от романа:

От днес поемаме плаща на орисани инструменти на несломимия човешки прогрес, целящи да поправят прегрешенията, причинени му от жестоката любовница – еволюцията, проклела телата ни с крехкост и чупливост. (Авджиев 2014: 31)

Да поговорим малко за термина human enhancement. Самият израз е превод, появил се през 90-те години и произлизащ от genetic enhancement, за което се говори вече в каря на 60-те години в микробиологията, след това се появява human genetic enhancement, за което става въпрос по време на дебатите по нова евгеника през 70-те години. Human enhancement покрива три концептуално разграничени пласта на значението: увеличаване способностите на индивида, подобряване на човешката природа, подобряване на самия себе си. Първият слой е без съмнение този, който идва наум най-лесно и се вписва пряко в приемствеността на genetic enhancement: използването на техники, биологични и химически средства за усилване на силата, интелигентността, дълголетието и т.н. Вторият слой е в областта на трансхуманизма и се състои в нещо като прилагане на предишния смисъл към цялото човечество с цел създаването на нов човек в абстрактния и философски смисъл на термина: пост-човека.

Бернар Клавери и Беноа Льо Блан определят усилването като „съвкупност от процедури, методи или средства, химически или технологични, чиято цел е да надхвърлят естествените или обичайните способности на субекта“. Те разграничават три степени на зрелост на тези техники: съществуваща, възникваща и спекулативна.

Възстановяващата хирургия, първоначално предназначена да се „поправят“ видимите последствия от произшествие или малформация, днес се използва за естетически цели от лица, които не са физиологично страдащи. Трябва да говорим за „поправяне“, когато тези медицински техники се прилагат на страдащи пациенти, и за „усилване“, когато се прилагат на лица в добро здраве. Философът Жером Гофет изковава термина антропотехника, за да опише тези изкуства или техники за извънмедицински трансформации на човешкото същество чрез интервенция по неговото тяло. Това е изкуство или техника за извънмедицинска трансформация на човешкото същество чрез интервенция върху неговото тяло.

В много области демаркационната линия между лечение и подобряване е по-скоро неясна – от коя категория са медикаментите за борба срещу различните форми на сенилност, които неминуемо ни застигат рано или късно…

Очевидно водени от мелиоративна мотивация, трансхуманистите са решени да стигнат до края на своята логика и да обявят старостта и смъртта, ако не за патологии, то поне за злини, аналогични на болестите, доколкото породените от тях страдания са в крайна сметка толкова големи, ако не и по-ужасяващи, отколкото предизвиканите от някакво увреждане на човешкия организъм – така че медицината, ако новите технологии го позволят, трябва според тях да се опита, доколкото е възможно, да ги изкоренява. А и нима митологиите и религиите от хилядолетия насам не ни внушават идеята за безсмъртието като най-висш идеал, към който трябва да се стремим?

През 2002 г. излиза докладът „Конвергенцията на технологиите, предназначени да подобрят постиженията на човека: нанотехнологии, биотехнологии, информационни технологии и когнитивистика“ от Михаил С. Роко и Уилям Симс Бейнбридж. Докладът препоръчва да се инвестира масово в трансхуманитарния проект. Скоро се появява втори, по-смекчен доклад, за да постави основите на спора между „биопрогресистите“ и „биоконсерваторите“: „Отвъд терапията. Биотехнологията и стремежа към щастие“. Докладът подлага на остра критика прометеевския проект да се „произвеждат“ „свръхдеца“, „тела без възраст“, и „щастливи души“ чрез използване на биотехнологиите и генните манипулации.

Трансхуманистите се делят на два големи лагера: тези, които искат „просто“ да подобрят човешкия вид, без да се отказват от неговата човешка същност, а напротив, като я подсилват, и тези, които като Курцвейл пледират в полза на „технопроизводство“, на „постчовечество“, на създаването на нов биологичен вид, евентуално чрез хибридизация на човека с машини, притежаващи физически способности и изкуствен интелект, безкрайно по-висши от нашите. В тази посока научната фантастика отдавна е изказала своето мнение и то, както знаем, не е никак положително.

Трансхуманитарното движение е доста разнообразно, но някак можем да изведем неговите общи характеристики, че това е нов вид евгеника с претенции за етичност, която иска да премине от „шанса към избора“. Навлизаме все по-сериозно във века на нанотехнологиите, които все по-упорито навлизат и в медицината. Вкарани в нашия организъм, те ще могат да откриват и поправят недостатъците ни. След няколко десетилетия нанотехнологиите ще ни позволят да изграждаме и поправяме всичко, което сме в състояние да си представим. Не само обикновените предмети, но и тъканите и живите органи. Благодарение на едновременните революции на нанотехнологиите и на биологията, всеки елемент от нашето тяло ще стане поправим, отчасти или напълно, както частите на машината. Вградени с милиони в телата ни, нанороботите ще ни информират в реално време за появата на физически проблем. Ще са способни да поставят диагнози и да се намесват.

Отхвърляйки формите на песимизъм, водещи до „биоконсерватизма“, трансхуманизмът демонстрира вяра в прогреса, сравнима с тази на философите и учените от времето на Просвещението. Още хуманизмът на Просвещението насърчава човека да се изтръгва от зависимостта си от природата, защо в такъв случай да се спираме на средата на пътя?

Трансхуманистите неизменно отговарят, че ако не се възпират, а напротив, се насърчават и финансират научните изследвания, нищо не позволява да се обяви априорно, че надеждата някой ден да се победят различните патологии, свързани с остаряването, което застрашава всички ни, е неосъществима.

Навлизаме и в епоха на мечта по хибридизация. Бернар Андрийо определя хибридизацията като смес от биологични и технологични системи чрез свързването им в човешкото тяло и засяга проблема да придобития опит на хибридното тяло. Когато телесната схема, обозначаваща представата, която индивидът си изгражда за собственото тяло както на нервно, така и на субективно равнище, се оказва променена чрез добавянето на екзогенен механизъм, тогава се появява смущение на идентичността.

И това научната фантастика го е разглеждала. Само ще спомена романа на Любен Дилов „Да избереш себе си“ (1996). Той проследява процеса по прехвърлянето на човешки мозък в изкуствено създадено механично тяло. Прехвърлянето на съзнанието в друго тяло е похват, с който фантастиката преодолява не само пространствено-времеви граници, но и границите на тялото. В разказа на Агоп Мелконян „Дните на охлюва“ (1980) безнадеждно болният Велинов приема мозъкът му да бъде пренесен в изкуствено тяло, но заедно с човешката си плът – заедно със своята „греховна“ слабост – и човешката си същност. Болният професор, преди да се подложи на операция, разговаря с охлюва Андерсен, въплъщение на неговата хуманност, която прониква в живото вълшебство на природата. С този образ на призрачния охлюв Агоп Мелконян изобразява човешката свързаност със света, с изкуството и природата, което е неизбежно условие, разделящо човек от машина, защото се предполага, че машините нямат подобен естетически поглед.

В новелата на Агоп Мелконян „Спомен за света“ (1980) учените създават мозък на базата на интегралния интелект, който е разпилян по цялата планета, заключен в дванадесет изчислителни комплекса и монтиран върху пет континента. Въпросният мозък няма тяло, а е безформена маса от изкуствен разум, заключена в помещение, от което той физически не може да излезе, но разумът му е достатъчно силен, за да контролира външния свят. Въпреки че в новелата не става въпрос за пренасяне на човешки мозък в изкуствено тяло, във въпросния изкуствен интелект учените не само влагат интелектуална информация, но се оказва, че това създание има човешки усещания.

Тялото като артефакт. Хибридизацията е неизбежна. Един човек, квалифициран като „усилен чрез хибридизация“, представлява ли специфична категория за разлика от хората, които се усъвършенстват чрез обучение, дейност, медитация и взаимодействие? Каква е природата на тези усилвания, за които става въпрос по повод на „усиления“ човек? Литературата по този въпрос е изобилна. Очертават се две основни позиции. Първата се вписва в приемствеността на протезата – артефакт, който облекчава или разширява способностите, без да променя наистина системата на човешкото тяло. Втората, по-амбициозна позиция, има за цел да трансформира човешката природа: тук става въпрос за транхдуманизма, даже за постхуманизма. Две ключови думи доминират тази тематика: усилване и хибридизация. Първата напомня за увеличаване, разширяване. Това е крайната цел. Тя може да засяга тялото, физиката му, духовността. Усилването става реално само ако е резултат на една експериментална проверка от тази или тази, който/която го препоръчва.

Хибридизацията пък предполага, че смесвания или кръстоски се осъществяват в човешкото общество между вродени или придобити физически и ментални способности и екзогенни способности, предоставени от технологията. Намесата на техниката може да бъде пряка – импланти – или непряка чрез практики и дискусии. Хибридизацията е смесване чрез свързване на биологични и технологични системи в едно човешко тяло. Тази смесица е ефикасно взаимодействие, което компенсира биологичен дефицит, като подобрява постижението. Да се приеме хибридизацията означава да се допусне, че тялото не е нито изцяло природна, нито изцяло културно. Да бъдеш хибрид е да притежаваш в тялото си два аспекта, които съжителстват, понякога по противоречив начин.

Макар че използването на екзоскелети е лансирано след войната, едва отскоро тези апарати се прилагат във военната и космическата сфера, при двигателни нарушения или за подпомагане на усилието на възрастни хора. Biohacking не се отнася вече до индивиди, временно оборудвани или усилени, а за един трайно модифициран човек. Генетичното допингиране е част от това. То представлява прилагане върху здрав субект, за по-добро постижение или за борба с остаряването, на генни терапевтични техники, предназначени за възстановяване на мускулите на пациенти, засегнати от мускулна дистрофия. Body hacking е новопоявяваща се, неорганизирана област и все още изградена от индивидуални инициативи.

Като се има предвид техническият прогрес в областите на роботиката, киборгизацията и виртуалната реалност, усилената реалност и отскоро напомнената реалност – ние сме принудени да предвиждаме възможни големи промени в обществото. Социалната и психологическата достъпност на технологиите, вкоренени в концепцията за разширения човек, ще изискват от обществото усилия, компромиси. Обществото се стреми да развие иновацията на по-добра мисловност, по-умела в обработването на технологични информации.

Трансхуманизмът не призовава към отказ от тялото, а за едно схващане за човешки телесен субстрат, безкрайно отворен и еволюиращ. Един от основните ъгли за атака на трансхуматитарната мисъл, по думите на Жан-Мишел Бение, е да се каже, че тя зависи от един „срам от тялото“.

Срамът от тялото е началото на нова евгенична посока, която още Дарвин някак предусеща след обявяването на епохалната хипотеза, че биологичният прогрес е резултат от естествен отбор, при който дадени наследствени вариации са благоприятни за оцеляването и се предават на следващите поколения. Въпреки че Дарвин не продължава в посоката на разсъждение, която подхваща посредством свое изявление (той вярва, че цивилизованите хора правят всичко възможно, за да спрат процеса на елиминиране на непригодените), това негово изказване предвещава възникването на евгеничното движение, чийто баща е Франсис Галтън. През 1965 г. той започва да разработва тезата, че човешката раса може да се усъвършенства, като целенасочено, чрез изкуствен отбор, се умножат желаните и се елиминират нежеланите качества. Към края на 80-те години на XIX век, немският биолог Аугуст Вайсман издига тезата, че определящите фактори при унаследяване се крият в зародишните клетки. През 1900 г. трима биолози независимо един от друг откриват потъналите в забвение експерименти на Мендел, резултатите от които са публикувани през 1866 г. в неизвестно австрийско списание. От средата на 30-те години на XX век генетиката се превръща в псевдонаучна основа на евгениката в биохимична наука, а след това и в средство за диагностициране и лечение. Така, с бързото развитие на генетиката в началото на 70-те години, започват да се множат и етичните проблеми, както вече споменах в началото на статията. Накъде ни води науката? Какво влияние ще окаже тя върху общото ни човешко бъдеще? За евгениката също може да се говори много, но ще спра тук, за да не изпадам в прекалена бъбривост.

Темата за трансхуманитарната р/еволюция е многоаспектна и не би се вместила само в няколко страници. Това е интелектуална и културна посока, която започва своето развитие още в началото на XX век, но се оформя една през 60-те години. В статията само маркирам основните моменти в идеологията на трансхуманизма. Само бъдещето ще ни покаже доколко това ще остане само в полето на научната фантастика… или нашите деца ще успеят да достигнат до амброзията на боговете.

Литература

Bernal. J. D. The World, the Flesh & the Devil. – Foyle Publishin, 1929.

Авджиев 2014: Авджиев, С. Манифестът на един бог. – София: Изток-Запад, 2014.

Глуховски 2015: Глуховски, Д. Бъдеще. – София: Сиела, 2015.