Екология след края на света
Трилогията „Съдърн Рийч“
Александър Попов
Уводна бележка
Видно е, че настоящата „рецензия“ е по-особена. Целта ми в нея е да предложа в повърхностен щрих начините, по които трилогията Съдърн Рийч (СР) си съответства с едно конкретно течение на модерната философска и критическа мисъл, а именно екологичната мисъл. За всеки читател, запознат с книгите на Вандърмиър, със сигурност е повече от ясно, че те са изключително силно повлияни от съвременното мислене за екологията и проблемите от такова естество, пред които е изправено човечеството. И макар романите сами по себе да са къде-къде по-ефективни от критиката в това да извлекат този дневен ред на фокус в главата на читателя, екологичното мислене често може да бъде депресиращо не само поради очевидните причини, но и защото човешкото съзнание просто не е добре екипирано за подобни усилия.
За щастие, хора, чиито изобретателност, талант и работливост са сравними с тези на Вандърмиър, вече са разработили идейни и терминологични рамки, в които тези въпроси биха могли да бъдат мислени поне малко по-лесно. По този начин става възможна и една по-кохерентна и насочена екологична критика. Един конкретен такъв мислител е Тимъти Мортън*: литератор, културен критик и философ, напоследък участник и куратор на музейни изложби и сътрудник на артисти, като например Бьорк. Приликите между идеите на Мортън и Вандърмиър (особено в контекста на СР) са много и силни, като съответствията им често напомнят двете страни на една и съща монета – по-скоро теоретичната откъм Мортън и по-скоро въплътената във фикция от тази на Вандърмиър. Подобна оценка би била естествена за всеки, чел внимателно и двамата автори, но за сравнението допринася и фактът, че самите те го откриват и говорят за него, книгите им споделят общ дизайнер, а Вандърмиър е писал нееднократно за трудовете на Мортън. Моето лично четене и на двамата е силно повлияно от тези преплитания на мисълта им, които сам започнах да търся, след като първо ги открих поотделно. Интерпретацията на тези връзки, представена тук, е изцяло моя, а също така и все още отворена и протичаща (дефинициите например биха могли да се променят във времето, а цитатите да се сдобият с преводи).
Избрах речниковия формат за изложението поради няколко причини. Той прави наложителен подбора на краен брой понятия, всяко от които трябва да бъде дефинирано само за себе си. В същото време понятията заедно трябва да оформят поле, което притежава поне относителна вътрешна кохерентност и висока степен на свързаност между отделните си части. Речникът освен това предполага случайна (в случая азбучна) подредба на термините, което от една страна прави сглобяването на текст далеч по-трудно, но от друга не налага привилегироването на едни понятия над други. Всяко понятие може да сочи към други и да бъде сочено от тях, което може би бегло напомня на екологичната мисъл, която се стреми да разгражда йерархиите и бинарните отношения за сметка на гъсти и хетерогенни мрежи от отношения (всъщност и това не е задължително така: вж. Обектно-ориентирана онтология). Така че читателят може сам да избере входната си точка в текста и движението си през него. Две относително стандартни начала за четене биха били първата дефиниция – Das Unheimliche, или пък вече споменатата Обектно-ориентирана онтология.
И последно, речникът позволява еднократна кратка консултация по отношение на конкретна дефиниция, тоест читателят би могъл да го използва бързо, ако иска да си припомни едно-единствено определение, без да е нужно да чете цял текст. По отношение на романи като тези в СР, това ми се струва нещо по-скоро полезно, предвид колко изплъзващи се са те и колко много помага препрочитането им. При всички случаи обаче, бих приканил всеки читател първо да се запознае с трилогията “на чисто” и чак тогава да привнася теоретични надстройки към интерпретацията си.
Речник на екологичната мисъл, мислена през Зона X
Das Unheimliche / The Uncanny
We had not been trained to encounter what appeared to be the uncanny. (Annihilation)
“Das Unheimliche” e термин, произлизащ от едноименното есе на Зигмунд Фройд, който на английски се превежда като “the uncanny”. Преводът на понятието на български е мъчен и предизвикателен; сред много от тълкуванията са: “ужасяващо”, “обезпокоително-странно”, “чоглавото”, “неуютно и страшновато”, “безродствено” и пр. Терминът бива изключително популяризиран в наши дни благодарение на употребата му в роботиката – чрез фразата “uncanny valley” (зловещата долина) се обозначава онази зона между познатото и непознатото, която предизвиква изключително силна емоционална реакция, най-вече на безпокойство, неприязън, понякога ужас (в областта на на роботиката там могат да попаднат някои хуманоидни роботи).
Ключов фактор са почти неуловимите разлики с оригинала, които съзнанието не може да рационализира добре, но възприема достатъчно ясно, за да усеща, че нещо не е наред. Според Мортън обекти, които са unheimlich,служат като гранични зони в спектъра на човешките възприятия, така че всичко отсам тях се счита за човешко (human), а всичко отвъд – за нечовешко(nonhuman); безродствените обекти по средата са обезчовечени (inhuman). Подобно разделение спомага да бъдат обособени категории от хора, които по някакъв начин биват възприемани като по-нисши, независимо дали оразличаването се случва според расови, полови, сексуални, класови или други признаци. Екологичното писане и критика имат за цел да засилят тази читателска реакция към литературата, да я превърнат в modus operandi, като по този начин покажат, че на всичко, дори на най-баналните обекти в света, му е присъща дълбока обезпокоителност.
СР е пропита от това усещане, най-вече благодарение на стратегията на текста никога да не фиксира смисъла на случващото се, винаги да поддържа високи нива на многосмислие. Дори на най-глобално сюжетно ниво, за читателя остава невъзможно до самия край да реши дали трилогията е разказ за първи контакт с извънземна цивилизация или е по-скоро алегория за екологичния колапс на планетата. Важна част от екологичното мислене е способността реалността да бъде интерпретирана едновременно по различни, неизключващи се начини.
Виж още: Граница, Двойник/копие, Спектралност, Странния Странник
Граница (Boundary)
“What does the border look like?” A child’s question. A question whose answer means nothing. There is nothing but border. There is no border. (Acceptance)
Една от основните цели на екологичното писане и критика е да разрушава границите, в които ограждаме мисловните си категории: субект-обект, вътре-вън, човек-нечовек, родина-враг, дом-природа, съзнание-тяло. Поддържането на илюзията за граници е една от причините да сме изправени пред екологичен колапс: боклукът ми ще бъде изхвърлен някъде Надалеч, пострадалите от цунами не са от моята държава, глобалното затопляне няма да доведе до нищо в рамките на моя живот, изкуството, което не съвпада с моя вкус, всъщност не е истинско изкуство.
Границите започват да се разпадат или да изглеждат перфорирани, когато погледнем към тях в по-голям или по-малък, т.е. нечовешки мащаб. Къщите ни са порести мембрани, през които влизат прах, вода, насекоми, мишки. Човекът сам по себе си не е затворен вътре в кожата си – без средата, чийто императив го е отгледал, той спира да бъде себе си, макар и тялото му да си остава относително същото. Всичко е част от динамична система, човешкият свят е само един набор от начини да разграфим реалността и там, където се състои преход, се сътворява нов свят*.
Зона X e отделена от останалата Земя от граница, която може би се движи и която хората се опитват да овладеят. Може би Сол Еванс, превърнал се в the Crawler, също се опитва да я удържи вътре в границата. Вътре в самата Зона усещането за ограниченост е коренно различно от обичайното ни преживяване на пространството*. В края на трилогията биологът се появява отново, този път под формата на левиатан, за нея границите между световете вече са незначителни*.
So they walked forward, throwing pebbles as they went, throwing pebbles to find the invisible outline of a border that might not exist anymore. (Acceptance)
Виж още: Екология без природа, Симбиотичното истинско, Шупливост
Двойник/копие (Doppelgänger/Copy)
The sense in which the perfect fake becomes the thing it mimics, and this through some strange yet static process reveals some truth about the world. (Acceptance)
Двойниците от край време присъстват в литературата като символи на свръхестественото, необяснимото, обезпокояващото, на лошия късмет или пък на смъртта. В контекста на екологичното писане и критика, двойникът обаче придобива допълнителен смисъл на нещо, което е неразбираемо именно защото е толкова близо до нас самите и това ни припомня до каква степен не разбираме принципите на функциониране на света. Еволюцията работи, произвеждайки двойници (на организми, видове, органи и пр.), които се различават едва-едва, но тези малки разлики в крайна сметка водят до разнообразието на живот. Човешкото съзнание е предразположено да търси разлики, за да може да поддържа собствената си идентичност – когато нещо е твърде близо до възприемащия (човек, общество и т.н.), но същевременно обезпокоително различно, този двойник бива изтласкан отвъд зоната на познатото, извън “дома”.
В СР сдвояването работи на множество нива от обекти, както и между самите нива. Копията на членовете от предишните експедиции са на пръв поглед идентични със своите оригинали, и все пак са коренно различни, без да е ясно как и защо. Това поставя под въпрос изобщо човешкото разбиране за това какво е да си човек – вероятно една от най-дестабилизиращите идеи, способна напълно да срине представата за дом и принадлежност. От друга страна, някои от животните в Зона X напомнят силно на хора (например, човекоподобният делфин в края на Анихилация, совата от Приемане; за самите човешки герои пък неколкократно бива загатнато, че са придобили животински качества: Контрол, Уитби и пр.). Това изобилие от двойници се разраства в двете посоки – към и от зловещата долина, така че последната в крайна сметка поглъща целия спектър на възприятие.
Не само живи обекти биват представяни като двойници. Така например в Acceptance на няколко пъти е изведен паралел между фара в историята и някои от човешките герои*; фарът има и съвсем истински двойник – старият фар на близкия остров, както и своя обратен пространствен двойник в лицето на кулата/тунела/топографската аномалия. “Телефонът” и “цветето”, изнесени от Уитби и директора от Зона X, също са своеобразни двойници на предметите, на които приличат, но които всъщност не са. И думите биват сдвоявани, като най-яркият пример е двойката “terror/terroir” – в нея ужасът като понятие е разтворен в неизчерпаемото многообразие на фактори, които обуславят дадено място; в осъзнаването, че светът е в крайна сметка само частично познаваем.
Този процес на разрояване изглежда като част от алгоритъма, заложен в колонизиращия организъм, завладял Зона X. Сякаш производството на двойници цели разгръщането на Зоната, като този процес може би се случва дори случайно, на сляпо. Изправено пред такава технология, която срива способностите за организиране на света в категории, човечеството е безсилно, и то по начин далеч по-фундаментален и плашещ от обичайните клишета на научната фантастика. Все пак, в трилогията присъстват и положителни двойки обекти: потенциалното сдвояване на съпруга на биолога и совата не получава положителна или отрицателна оценка, Контрол оказва най-силно влияние на света именно когато възприема поведението на заек в края на Acceptance, a биологът и Ghost Bird успяват да комуникират, без това да доведе до отрицателни последици – както през писаното слово*, така и физически при появата на биолога-левиатан.
Виж още: Das Unheimlichе, Контаминация, Субсцендентен обект
Екология без природа (Ecology without Nature)
It wasn’t true wilderness, was comfortingly close to civilization but existed just enough apart to create a boundary. This was what most people wanted: to be close to but not part of. (Authority)
В едноименната книга Ecology without Nature Тимъти Мортън развива аргумента, че за да бъде еко-критиката наистина успешна, тя трябва да изхвърли концепцията за природа (особено онази с главна буква). “Природата” е до голяма степен изобретение на романтическия период в Европа, когато се случва едно изкуствено разделение между човешкия и органичния свят отвъд ежедневието. Днес възприемаме природата като градина, като пространство, което е непознато и неосквернено, по-висше от човека и отделено от него и неговия живот. Това схващане не само е илюзорно – на планетата вече няма такива недокоснати от човека кътчета, – но и пагубно. Тази сляпа вяра, че съществува Природа, ни позволява психологическия комфорт, че съществуват места, които са обратното – там е нормално човешката намеса да е груба и прагматична. Екологичната мисъл отхвърля подобни граници в симбиотичния свят. Всичко е свързано с всичко останало, Надалеч не съществува, природата е вътре в нас и ние сме вътре в нея.
“A stupid thing to say,” Ghost Bird said, unable to resist the bait. “Natural places are no different than human cities. (Acceptance)
Виж още: Граница, Мрежа, Симбиотичното истинско
Зона (Zone)
And even in that hurting somehow Control knew that pain was incidental, not the Crawler’s intent, but nothing about language, about communication, could bridge the divide between human beings and Area X. That anything approaching a similarity would be some subset of Area X functioning at its most primitive level. (Acceptance)
Зоните са пространства, отворени вътре в човешкия свят. През тях нахлува другост, но не в смисъла на ненормираност, а на радикална разлика. Зоната може да е пространство на контакт с непознат разум, може да е инкубатор на трансформация на човешкото. Зоната е неподатлива на традиционните познавателни методи. Обектите в нея вкупом отказват достъп до себе си на човешкия субект, техните императиви са чужди и често смъртоносни. Човешкото, попаднало в Зоната, е принудено постоянно да се изправя пред факта колко незначително или по-скоро излишно е то. Зоната може да са останките от пикник на по-висша цивилизация, може да е разумен океан, Марс, разумна гора, виртуална реалност или пък алгоритъм за преобразуване на светове. Законите на функциониране в Зоните не са човешките закони. В различни научнофантастични романи човечеството е повече или по-малко склонно и способно да се пригоди към Зоните, а самите Зони са повече или по-малко познаваеми.
Membranes and dimensions. Limitless amounts of space. Limitless amounts of energy. Effortless manipulation of molecules. Continual attempts to transform the human into the non-human. The ability to move an entire biosphere to another place. Right now, if the outside world existed, it would still be sending radio-wave messages into space and monitoring radio-wave frequencies to seek out other intelligent life in the universe. But Ghost Bird didn’t think those messages were being received. Another way people were bound by their own view of consciousness. What if an infection was a message, a brightness a kind of symphony? As a defense? An odd form of communication? If so, the message had not been received, would probably never be received, the message buried in the transformation itself. Having to reach for such banal answers because of a lack of imagination, because human beings couldn’t even put themselves in the mind of a cormorant or an owl or a whale or a bumblebee. (Acceptance)
Виж още: Граница, Контаминация, Хиперобект
Императив (Imperative)
So we proceeded, locked into our separate imperatives. (Annihilation)
До една голяма степен човешката действеност е илюзия, или поне не функционира както си представяме – като насочено намерение, идващо от Субект със свободна воля. Вместо това, светът около нас (или обектите, ако приемем постулатите на обектно-ориентираната онтология) насочва всяко наше действие. Всичко извън и вътре в мен излъчва инструкции, на които аз мога да се подчиня или да се възпротивя. Тези съобщения, императивът на света, са често предезикови и подпрагови за съзнанието. Тялото ми и съзнанието ми, дори културните ми порядки са еволюирали в съзвучие с императива, цялото ми битие е танц с него, далеч не само мисълта и моралът, както твърди Кант. Способността ми да мисля за света като такъв се дължи на дълбоката ми преплетеност с императивите, идващи към мен. Аз ли мисля света или той мен? Има ли смисъл в подобен въпрос?
Манифестирането на императивите в СР е може би най-явно в двамата главни герои на книги 1 и 2. Биологът е силно привлечена от природния свят, до степен доброволно и веднага да се откаже от името си, което просто не ѝ е нужно там; същото важи и за нейното копие, Ghost Bird*. При Контрол императивът е почти на обратния полюс, той е до голяма степен безразличен към всичко извън човешките отношения. В работата му на таен агент неговата цел е да обърне естествените императиви към другите хора, да ги подчини на себе си и на очакванията си. Сам той става жертва на подобни хипнотични инструкции от страна на командващия го Глас*.
Виж още: Зона, Tрескá/Белег, Хармонизация
Инструменти (Tools)
Our instruments are useless, our methodology broken, our motivations selfish. (Annihilation)
СР със сигурност е трилогия за срещата с нечовешкото. От другата страна на тази среща стоят не толкова хората, колкото техните инструменти, тъй като самите хора са се превърнали в тях. Още самата сюжетна структура на Анихилация навява мисли за алегория на четенето: психологът, която се опитва да контролира грубо читателя чрез хипнотичните (авторови) команди; биологът, която бива заразена от спорите в кулата/тунела и малко по малко остранението на текста прониква в нея до степен, че да я имунизира срещу предварително запечатаните в нея рефлекси. В този смисъл трилогията ни учи да четем художествена проза наново, според една еко-логика на сливане с текста и изоставяне стремежа към обективност*.
Инструментите биват научни дисциплини, технологии, самият език*. Но като почти всичко с човешки произход в света на романите, те се оказват неадекватни на задачите си*. Според Мортън, а и според други теоретици, всички обекти, не само хората, притежават агенция, по силата на това, че правят неща. Това се усеща както в образността (оживелият мобилен телефон от Зона X), така и в езика на трилогията*. Големият провал на хората е във въображението и в неспособността да се хармонизираме с огромния спектър от информационни канали, които протичат през симбиотичното истинско*.
Дори най-сложните човешките инструменти се провалят* в целта си да спрат или поне да разберат Зона X, поради простата причина, че нейната технология е далеч по-напреднала именно в екологичното си измерение:
“We think in terms of machines, not animals. The enemy doesn’t acknowledge machines.” He liked the word enemy—it crystallized and focused his attention more than “Area X.” Area X was just a phenomenon visited upon humanity, like a weather event, but an enemy created intent and focus. She laughed at machines, not animals. “It definitely understands and acknowledges machines. It understands them better than we do.” She stopped to face him, to lend emphasis, and something like anger pulsed out from her. “Have you not understood yet that whatever’s causing this can manipulate the genome, works miracles of mimicry and biology? Knows what to do with molecules and membranes, can peer through things, can surveil, and then withdraw. That, to it, a smartphone, say, is as basic as a flint arrowhead, that it’s operating off of such refined and intricate senses that the tools we’ve bound ourselves with, the ways we record the universe, are probably evidence of our own primitive nature. Perhaps it doesn’t even think that we have consciousness or free will—not in the ways it measures such things.” (Acceptance)
Виж още: Нива/мащаб, Хармонизация, Шупливост
Контаминация (Contamination)
Slowly the history of exploring Area X could be said to be turning into Area X. (Annihilation)
През пролуките в мрежата винаги се процежда информация, границите никога не са изцяло непропускливи. Това важи с пълна сила както за Зона X, така и, разбира се, за човешкото влияние върху света. Заразата с чуждо тяло или данни* обаче може да има непредвидени последствия поради непълнотата на световете и оттеглянето на обектите в собствените им черупки. Паразитът би могъл изведнъж да се окаже гостоприемник за призрачното присъствие на досега стаен и невидим обект*. Особено когато човечеството влиза в контакт с хиперобекти, които са с непосилни мащаби (Зона X, промените в климата, капитализмът), контаминацията всъщност може да бъде бавна и неосъзната, макар и във времевата рамка на по-големия обект да е сравнително скоростно събитие*.
Виж още: Зона, Tрескá/белег, Хиперобект
Корелационизъм (Correlationism)
A girlfriend who had gleaned some sense of his job had once asked, “Why do you do it?”—meaning why serve such a clandestine purpose, a purpose that could not be shared, could not be revealed. He’d given his standard response, in a portentous manner, to poke fun at himself. To disguise the seriousness. “To know. To go beyond the veil.” (Authority)
Философска идея, срещу която е насочена основната критика на обектно-ориентираната онтология и свързаното с нея течение на спекулативния реализъм. Корелационизмът бива дефиниран от спекулативните реалисти като идващата от Имануел Кант представа, че човек има достъп единствено до корелацията между мисъл и битие, но не и до което и да е от тях поотделно. На базата на това разсъждение философите корелационисти привилегироват мислещия човешки Субект, който единствен е способен да корелира обектите, съществуващи извън него, т.е. единствен има достъп, макар и непряк, до една осъзната реалност. Спекулативният реализъм отхвърля подобни форми на антропоцентризъм чрез различни стратегии, а обектно-ориентираната онтология постулира битийно равенство между всички обекти, така че всеки от тях може да достъпи друг, макар и непряко. В Dark Ecology и Humankind Тимъти Мортън призовава към форма на корелационизъм, която признава способността на всички обекти да корелират останалите. Така човешкият субект вече не е мислен като привилегирован по отношение на достъпа си до света. Такова заключение изисква уточнението, че способността да се мисли сама по себе си е просто един начин, или инструмент, чрез който получаваме достъп до другите обекти. Самите хора са корелирани от обектите, сред които и във които живеят, както и от живеещите в тях. Така например според обектно-ориентираната онтология човешкият катерач корелира планинския склон, но и склонът корелира него самия, принуждавайки го да се държи и да бъде по определени начини.
Едно от най-силните качества на СР е силата ѝ да разтваря бинарната двойка субект-обект. Човешките познавателни способности вече не са достатъчни, за да контролират*, камо ли за да разберат света*. Границите между обектите изтъняват, стават порести, информацията потича във всички посоки през процепите им*. Героите постепенно осъзнават, че човешкото мислене за реалността на практика изтрива феноменологически огромна част от разнообразието на преживявания – били те човешки или не*. Трансцедентална “истина” не съществува, всичко важно е добре скрито от собствените ни търсещи съзнания и технологии.
Ако разгледаме различните герои в книгите, впечатление прави, че съществува груб спектър, в който те се разполагат в зависимост от “функциите” им. В Acceptance се казва, че Зона X се отразява най-тежко върху свещениците и лингвистите (Сол Еванс и преждевременно отказалият се пети член на дванадесетата експедиция са съответно бивш свещеник* и лингвист) – в понятието за Бог и в самия човешки език разграничението между субект и обект е фундаментално важно и ясно обособено. Антропологът и психологът от Анихилация са по-устойчиви на Зоната, но само относително – антропоцентричният характер на работата им също е силно изразен. Геодезистът е далеч по-прагматична и изолирана от влиянието ѝ, но това също се оказва недостатъчно – картата в крайна сметка е човешка абстракция над истинската територия. Единствено биологът се оказва достатъчно близо до симбиотичното истинско, достатъчно в хармония с обектния свят в цялото му богатство, че да запази разсъдъка си, поне до време. В края на трилогията копието именно на биолога е героинята, която успява да приеме радикално нечовешкия характер на Зона X, без да се опитва да я корелира.
Виж още: Императив, Инструменти, Обектно-ориентирана онтология, Странния странник
Мрежа (The Mesh)
I did not feel as if I were a person but simply a receiving station for a series of overwhelming transmissions. (Annihilation)
Английското наименование на това понятие, “mesh”, може да означава и дупките в мрежата, също впримчване. Използва се в множество науки и инженерни специалности, а близки до него са думите “mass” и “mask”, които предполагат плътност и илюзия, скриване. Мрежата е истинската реалност – безкрайна конфигурация от обекти, които продължават във всички пространства, нагоре и надолу, навътре и навън, взаимодействат по специфични начини едни с други, като безкрайните отражения на скъпоценните камъни в мрежата на Индра, от които се ражда светът – изтъкан едновременно от празнота и взаимнопроникващи се обекти. Мрежата няма точка на произход, еволюцията не се движи телеологично, всеки обект има множество начала и множество краища. Субектът в мрежата вече не може да притежава център, той е разстлан надълбоко и нашироко, и това може да е както плашещо, така и изключително освобождаващо*.
Биологът в Анихилация се слива с мрежата от нечовешки живи обекти, това е причината психологът да мисли за нея като за своето скрито оръжие, както и тя в крайна сметка да се превърне в левиатана от края на трилогията. За сметка на това, тя на практика е разкачена от човешкия свят, до степен, че да изглежда повредена на читателя. Голямото ѝ психологическо израстване се състои в това, че осъзнава колко слабо е познавала съпруга си и решава да го последва*. Мрежата, от която е част Контрол, пък е изтъкана от механизми за проследяване и насилие; той сънува мегалодони, които го поглъщат. В Зона X Контрол намира някаква, макар и мимолетна форма на покой, силно напомняща будистката концепция за “метта”*.
Виж още: Екология без природа, Нива/Мащаб, Странния странник, Шупливост
Нива/мащаб (Levels/Scale)
He drank deeply from his orange juice—really drank to savor it so that for a minute or two nothing existed in the house but his enjoyment. (Annihilation)
Съществуват различни нива и мащабности на възприемане и действие, от които дадени обекти достъпват други. Човешката ръка взаимодейства с музикалния инструмент чрез допир и натиск, а с микробите върху себе си – по съвсем друг начин. Аз усещам своето съзнание като естествен обект, а то ми дава ограничен достъп до съзнанието на други – през езика, психологическите ми модели за тях и т.н. На нивото на отделния неврон или група от тях обаче, съзнанието е конструкция от непосилни порядъци, а от гледната точка на Зона X може би дори не е смислено то да бъде разграничавано от всичко останало. Пакетирането на реалността в стабилни категории и феномени зависи фундаментално от нивата, на които я наблюдаваме и манипулираме*.
Виж още: Инструменти, Субсцендентен обект, Хармонизиране
Обектно-ориентирана онтология (Object-oriented Ontology)
the brightness in my chest continued to sculpt me (Annihilation)
Обектно-ориентираната онтология е философия на обектите, които съществуват самостоятелно и независимо от отношенията си с други обекти. Човешкият Субект е всъщност просто един от безбройните видове обекти в безкрайната обектна конфигурация на света. Обектите не могат да бъдат изчерпани нито през описание на отношенията, в които влизат, нито през описание на съставните им части. Всеки контакт с друг обект кара обекта да се оттегли в себе си и да покаже един конкретен преден план, или интерфейс. Обектите притежават безброй много предни планове и в този смисъл никога не са изчерпателно познаваеми. Всъщност, много по-продуктивна стратегия е да бъдат изучавани чрез странични маневри, косвено*. Обектите съществуват на всички физически и информационни нива и мащаби, те могат да се застъпват и да съдържат едни други* до безкрай, нови обекти биват пораждани постоянно. Обектно-ориентираната онтология не може да разложи обектите до съставните им части (за разлика от обектно-ориентираната философия).
Зона X е сгъстена лекция по обектно-ориентирана онтология, бидейки невъзможен за изследване обект*, подвластен на нестихващ онотологичен хаос, хипер-хаос, както разсъждава Куентин Меясу в есето си Science Fiction and Extro-Science Fiction. Биологът също е такъв драматизиран обект, който винаги се скрива под наблюдение*. Тя притежава единствено повърхност, защото е почти разтворена в екосистемите, в които живее, “същността” ѝ не е достижима дори за самата нея*.
Виж още: Инструменти, Мрежа, Нива/мащаб, Странния странник, Субсцендентен обект, Хиперобект
Симбиотично истинско (the Symbiotic Real)
Sustenance for me was tied to ecosystem and habitat, orgasm the sudden realization of the interconnectivity of living things. (Annihilation)
Човечеството не живее в истински инстинския свят. Вместо пълноценен живот на пълно потапяне в биосферата, земеделското монотеистично общество, а след това и ъпгрейдът му в лицето на западната философия, постулират граница между човека и съществуващото отвъд него. Тимъти Мортън нарича това “събитие” Скъсването (the Severance, по една случайност това е и фамилията на майката на Контрол). Концепцията за близост е мащабирана спрямо човешкото тяло, съзнание и култура, но не и спрямо безбройните по-малки и по-големи обекти. В зависимост от нивата и мащаба на достъп между обектите в мрежата, това разбиране за дистанция се усеща по съвсем различни начини. Поставянето на граници, проектирани според изцяло човешки мерки, води до формиране на зловещата долина, която пък подхранва расистките ни тенденции. Западните цивилизации в общия случай копират отново и отново модела на аграрното общество – град, ограден от стени, ограден от обработваеми земи, оградени от “дивото”. Тези концентрични кръгове оформят естествена йерархия, в която управляващата класа/аристокрация заема центъра, а по-бедните и обезвластени класи биват изтласкани към периферията. Днес моделът се репликира успешно в множество нови структури (например, управляващата агенция в СР се казва Централата, а самата Съдърн Рийч, както името ѝ подсказва, е на ръба на света, в някакъв смисъл и буквално). Допълнително утежняващ обстоятелствата модел е този на “експлозивното цяло”, т.е. трансцендентната идея за общество, което е в някакъв смисъл повече от отделните хора в него. Такова общество се управлява чрез статистика и биополитика, чрез скрито насилие и в името на над-човешки цели. Също толкова вредна алтернатива представлява моделът, според който общество просто не съществува (Маргарет Тачър: “Няма такова нещо като общество”), съществуват само индивиди.
Субсцендентният модел на реалността помага обществото да се мисли като реално съществуващо, но като такова, което отчита онтологичния си статут спрямо симбиотичното истинско – то е онтологически малко в сравнение с всички хора и още по-малко в сравнение с биосферата на планетата. Взаимодействията в симбиотичното истинско отвъд травмата на Скъсването са едно постоянно живеене в зловещата долина, която е демистифицирана и отворена за свободно движение, пътуване през безкрайните шупливи светове и срещи със странни странници, преместване нагоре, надолу и настрани през нивата на битие, хармонизация и постоянна контаминация, предвид която границите са в най-добрия случай просто временни инструменти.
Later Whitby will regale you with information on how quantum mechanics impacts photosynthesis, which is all about “antenna receiving light and antenna can be hacked,” about how “one organism might peer out from another organism but not live there,” of how plants “talk” to one another, how communication can occur in chemical form and through processes so invisible to human beings that the sudden visibility of it would be “an irreparable shock to the system.” (Acceptance)
Виж още: Das Unheimliche, Екология без природа, Граница, Мрежа, Нива/мащаб, Странния странник, Шупливост
Спектралност (Spectrality)
His ghost will haunt so much for so many years to come, imprint upon so many minds, that if the details about the man known as Lowry are suddenly purged from all the systems, those systems will still reconstruct his image from the very force and power of his impact. (Acceptance)
Всеки обект е обгърнат от спектър от изгледи към себе си, както the Crawler е множество от неща едновременно*. Човешкият Субект, който прекъсва връзката между себе си и симбиотичното истинско, инструментализирайки всички обекти и отказвайки им статут на реалност извън човешкото съзнание, избира да ослепее за тези спектри от информация*. Техните призраци обаче не ни напускат и оставят дифузните си следи навсякъде, както Ghost Bird, която е непригодна да съществува в човешкия свят, но при все това се слива отлично с него, или като отмрелите животински видове, или призраците на неуспешните революции, като интертекстуалността*.
Виж още: Симбиотичното истинско, Странния странник, Шупливост
Странния странник (The Strange Stranger)
But the longer I stared at it, the less comprehensible the creature became. The more it became something alien to me, and the more I had a sense that I knew nothing at all—about nature, about ecosystems. (Annihilation)
Мрежата е изтъкана от преплетени странници, които придобиват още по-странен вид, щом се опитаме да ги опознаем. Нищо не съществува само за себе си, така че нищо не съвпада напълно със себе си – всяко разкриване на даден обект се случва в срещата му с други обекти. Този безкрай от странници е източник на трудно описуемия ужас, който дебне из страцните на СР*.
“Did you know,” she replied, “that the phorus snail attaches the empty shells of other snails onto its own shell. As a result, the saltwater phorus snail is very clumsy. It staggers and tumbles about because of these empty shells, which offer camouflage, but at a price.” (Authority)
Виж още: Das Unheimliche, Мрежа, Спектралност
Субсцендентен обект (Subscendent object)
When she’d reached the remote Rock Bay, so familiar to the biologist who had been there before her, she’d had peace for a while, let the landscape subsume her in a different way—let it break her down so she could be built up again. (Acceptance)
Понятие, въведено в книгата Humankind на Тимъти Мортън. Subscendence e обратното на transcendence, т.е. субсцендентният обект е противоположен на трансцендентния. Докато последният е повече от съставящите го части, по-истински от тях, то субсцендентият е онтологически по-малък от обектите, които го съставляват. Физически, т.е. материално или като количество информация, той е равен на частите си, но онтологичните му свойства, т.е. как обектът е и какво прави, са по-малки от общата потенциалност на съставните му части. Концепцията е силно контраинтуитивна, защото на пръв поглед отрича зараждащите се свойства на сложните системи, като например съзнанието. Ако обаче обектите биват наблюдавани на различни нива и в различни мащаби, то ще стане ясно, че тези на пръв поглед “нови” свойства са тясно определени от множество междинни свойства. Тази рекурсия, или регрес на емергентни обекти, би могла да бъде на практика безкрайна при наличието на нужния апарат за наблюдение.
Понятието е полезно в контекста на екологичната мисъл, тъй като позволява да мислим сходствата и общото между различни обекти, без да твърдим, че те са идентични. Така например, самосъзнание би могло да съществува какво у човек, така и у машина – двете споделят общи онтологични характеристики, но не са идентични, защото са инстанцирани в различни физически обекти. Ако мислим за човечеството като за субсцендентен обект, то концепцията би могла да бъде далеч по-обхватна и не-репресивна, отколкото е в момента – защото би зависела само от общите качества на съставляващите човечеството обекти. За разлика от това, трансцендентните обекти мистифицират сложността на света и постулират качествени разлики между определени класове обекти – човешкият Субект, например, е по-висш от животното, защото е повече от сбора на атомите, които го изграждат, защото притежава душа, съзнание, интелект и пр.
Много от обектите в СР са описани именно като онтологически по-малки от съставните им части, както естествените, така и такива, дело на Зона X. Например, Ghost Bird е идентично копие на биолога от гледна точка на спомените и тялото ѝ, но въпреки това е различен човек*. Това не е последица от някакъв мистичен обект или процес (душа?), а от факта, че един човек не е просто набор от спомени и поведенчески модели. Всяка една миниатюрна разлика в направата на копието, макар и да не променя “човешката му същност”, има последствия, които човешките познавателни способности са неспособни да регистрират. От едни и същи материални системи могат да се манифестират различни или дори множество субсцендентни обекти, зависи кой ги наблюдава. Копията, произведени от Зона X, функционират онтологически различно от оригиналите си, макар и да са идентични с тях за човешките инструменти за наблюдение. Самата агенция Съдърн Рийч също е своего рода субсцендентен обект – като институция тя запазва онтологическите си качества, дори когато членовете ѝ и ролите им биват променяни* (например смяната на директора с Контрол).
Виж още: Корелационизъм, Нива/Мащаб, Обектно-ориентирана онтология, Хармонизация, Шупливост
Трескá / Белег (Splinter/Scar)
Then, as an adult at university, a few months before he’d joined the navy, he had gone to a classic film festival … and there, up on the big screen, my future husband had seen his nightmares acted out. It was only then that he realized the television set must have been left on at some point when he was only a couple of years old, with that horror movie playing. The splinter in his mind, never fully dislodged, disintegrated into nothing. He said that was the moment he knew he was free, that it was from then on that he left behind the shadows of his childhood … because it had all been an illusion, a fake, a forgery, a scrawling across his mind that had falsely made him go in one direction when he had been meant to go in another. (Annihilation)
В Wonderbook Джеф Вандърмиър описва трескáта, или белега, като травматично преживяване, което остава заровено в паметта на човек и към което добрият писател се връща, за да черпи силна емоция, която да влага в работата си. Тимъти Мортън пък пише, че настоящето ни съществуване – тяло, съзнание, стил, поведение – е алгоритъм, научен от минали данни. Ние сме миналото си, когато оставяме тези травми неизследвани и неинтегрирани в себе си. В този смисъл, трескáта/белегът би могъл да се превърне в уязвимо към контаминация място, в точка на преображение, преходно пространство. Зоната използва подобни слабости при атаките си срещу хората*, а първият ѝ контакт със Сол Еванс се случва всъщност, когато попаднал във фара отломък пробожда ръката му. Tрескáта e дремещото чуждо тяло в нас, маскирано от белег – слабост на личния ни алгоритъм, уязвим към определен тип хакерски атаки. Симбиотичното истинско е осеяно с трески от нестихващото естествено насилие, което характеризира битието. Поради това няма нищо странно, че Зона X, сама по себе си трескá/технология на може би изчезнала раса, познава добре и умее да използва тези механизми, за да превзема и асимилира нови светове.
Хармонизиране (Attunement)
“I’m not changing!“ […] “Of course you’re not. You’re just becoming more of what you’ve always been.” (Annihilation)
Обектите могат да разширяват диапазона си на достъп към други обекти, което е и естественият процес на адаптация на организмите – в онтогенетичен и филогенетичен план. Хармонизирането на обекти едни с други води до оформяне на обекти на по-високо ниво, които са субсцендентни спрямо съставящите ги части. Хармонизацията на обектите пронизва цялата интеробективна мрежа. Обектите, които за човек изглеждат емергентни, като например съзнанието, всъщност са изтъкани от безкрайна верига от междинни емергентни състояния – малка част от мрежата, изплетена в продължение на милиони години еволюция и хиляди години културно развитие.
Човешкият свят в СР е загубил способността да се хармонизира: планетата е потопена в екологични кризи (и буквално зарината от пластмаса), обществото се рони на крайно десни и екологични терористични групировки, а правителството изглежда е сведено до враждуващи фракции от параноични кукловоди. Биологът, за сметка на това, е естествен приемник на императивите на заобикалящия я свят:
And yet, I was nothing but expression in other ways. My sole gift or talent, I believe now, was that places could impress themselves upon me, and I could become a part of them with ease. Even a bar was a type of ecosystem, if a crude one, and to someone entering, someone without my husband’s agenda, that person could have seen me sitting there and had no trouble imagining that I was happy in my little bubble of silence. (Annihilation)
I had gotten sidetracked, like I always did, because I melted into my surroundings, could not remain separate from, apart from, objectivity a foreign land to me. (Annihilation)
Самата Зона X е пространство на постоянно превръщане, което се свива и разтяга, пренарежда материята и информацията:
A ghost bird might be a hawk in one place, a crow in another, depending on the context. The sparrow that shot up into the blue sky one morning might transform mid-flight into an osprey the next. This was the way of things here. There were no reasons so mighty that they could override the desire to be in accord with the tides and the passage of seasons and the rhythms underlying everything around me. (Annihilation)
Четенето на трилогията представлява и едно такова хармонизиране на читателя със света, героите, самия текст. Надали е случайно, че герои, които първо възприемаме като враждебни и заплашителни, по-късно се оказват просто гледна точка към хиперобекта Зона X. Затова и Приемане, макар и структурно и като тоналност да е като че ли по-слаба от Анихилация и Агенцията, се вписва така добре в цялостната постройка на романите – тя представа най-човешката амалгама от гледни точки, само че вече гледните точки на едно човечество, което се подготвя да приеме собственото му поглъщане обратно в симбиотичното истинско.
Виж още: Инструменти, Нива/мащаб, Симбиотично истинско, Спектралност
Хиперобект (Hyperobject)
She saw that the biologist now existed across locations and landscapes, those other horizons gathering in a blurred and rising wave. (Acceptance)
Хиперобектите са такива обекти, които са толкова огромни и разстлани във времето и пространството, че за човешкото съзнание е невъзможно да ги възприеме, освен ако не е въоръжено със специален научен инструментариум, който дълго да събира данни и да ги подрежда в обяснителни модели. Хиперобекти могат да бъдат глобалното затопляне, петролен разлив, черна дупка, всички радиоактивни вещества на земята, биосферата на планетата. Те заличават илюзията за граница между обектите, впримчени в тях, освен това се огъват във времето и пространството, манифестират се откъслечно и локално, докато основният им обем остава невидим. Видимите за човечеството превръщания на хиперобектите от една фаза на пространството им на съществуване в друга са впечатляващи, светоизместващи събития, каквито са например агрегатните преходи на водата за обитателите на водните басейни.
Зона X e хиперобект, който е непосилен за наличните научни инструменти и модели. През нея протича каузалност като през електропровод – събитията се случват според някаква скрита, по-дълбока логика. Времето тече различно в Зоната, пространството ѝ се мени*, а обектите вътре в нея биват преподреждани около контурите на друга, не-човешка, странно огъната геометрия. Хиперобектът е сякаш свръхестествен агент, който се пресяга назад от бъдещето и ни всмуква в себе си.
In these dreams, he floated over a pristine wilderness as if from the vantage point of a marsh hawk, and the feeling of freedom “is indescribable. It’s as if you took everything from my nightmares and reversed it.” As the dreams progressed and repeated, they varied in their intensity and their viewpoint. Some nights he swam through the marsh canals. Others, he became a tree or a drop of water. Everything he experienced refreshed him. Everything he experienced made him want to go to Area X. (Annihilation)
Виж още: Нива/мащаб, Обектно-ориентирана онтология, Субсцендентен обект
Шупливост (Porosity)
The wind was like something alive; it entered every pore of me and it, too, had a smell, carrying with it the earthiness of the marsh reeds. (Annihilation)
В мрежата от обекти няма единствен Свят. За сметка на това има безброй много светове, но всеки от тях е опърпан, непълен, перфориран, шуплив. Понеже всеки обект дава достъп до себе си само частично, без да разкрива същността си, то тези светове никога не са напълно идентични със себе си, винаги се изплъзват, през тях информацията се изкривява. В Зона X обектите се трансформират едни в други, а алтернативни реалности и звездни небеса се срещат и постоянно преначертават границите между световете. Границата на самата Зона в крайна сметка се оказва перфорирана, през нея се процежда информация, която комуникира с човешкия свят и го пренаписва. Обекти наблюдават през други обекти или направо ги превземат, в случаите със Зона X и Централата*. Но шупливостта всъщност е добра новина – означава, че макар и да не можем да постигнем пълна комуникация с никого, дори със самите себе си, бихме могли да постигнем поне частична такава с почти всичко, или поне с обектите, които са хармонизирани спрямо собствената ни среда на съществуване.
=====
Попов, Александър. Трилогията „Съдърн Рийч“: Екология след края на света. // < https://www.shadowdance.info/magazine/books/southern-reach-trilogy/2/?fbclid=IwAR2z2DW7EeBh2JpdbQV09pjmrjqvFvPQPWuFtSBXTfYI7Yf1SA1K7kuG-Jw > (20.06.2019)
