Екология и фантастика: обзор през образите на жанра
Александър Попов
Научната фантастика и екологията споделят множество теми и цели – теза, която трудно би могла да бъде оспорвана при наличието на толкова много текстове, в които двете са преплетени почти до степен на сливане. Постапокалиптични пейзажи, екотопии, Антропоценът, гигантски кораби със собствена затворена екосистема, градът на бъдещето, еко-колониализъм, Гая… образите на преливане между тези две мисловни полета са твърде много, за да бъдат обхванати в стройна класификация. Безспорно разглеждането на всеки образ от тази галерия може да е вълнуващо и полезно само по себе си, но на дневен ред стои и един по-общ въпрос. А именно: тези съответствия продукт на историческо съвпадение ли са или съществува някаква по-дълбока връзка между екологичното мислене и състоянието на ума, към което ни води добрата научна фантастика? В настоящата статия ще се опитам да дам един възможен отговор на този въпрос, подкрепен от набор от ключови за жанра образи – средоточия на въпросните преплитания.
Отговорът на въпроса е положителен, но не и еднозначно такъв. Да, между екологичното и научнофантастичното мислене има структурни съответствия, които дават израз и на съдържателни съвпадения. Но нито екологията автоматично подтиква към точно определено съзвездие от политически модели, нито фантастиката исторически е катализирала мисловни вектори, чиято посока е малко или повече единна. И все пак, двете, нека ги наречем рамки на мислене, споделят най-вече ефекта, който предизвикват у възприемащия (жителя на планетата или четящия книга, често и двете) – шокът, съпътстващ странното, който разполага с ударната сила да строши стъкления похлупак, да позволи на съзнанието да се взре в пукнатините и да се огледа по нов начин в импровизираните им огледала. Ефектът на когнитивно остранение, за който вече стана дума в предишна статия, е лостът, чрез който фантастиката повдига капака на установения ред и задава въпроса „Ами ако?“ Същият ефект, често в много по-концентриран вид, е способно да генерира екологичното мислене – чрез осъзнаването на сложността и необозримостта на природата отделно и във връзка с човешкия индивид; още повече през отчаянието и гнева, които често съпътстват едно друго осъзнаване, а именно, че тази необозримост може би е на път да си отиде, в следствие на човешката намеса и нехайство. Без дори бездънните ѝ мащаби да са истински проумени.
В интерво за Гардиън, може би най-важният политически и еко-фантаст, Ким Стенли Робинсън, казва следното: „Всички ние живеем в научнофантастичен роман. Щом се приберете у дома и пуснете лаптопа или телевизора си, има възможност да видите репортаж за абсолютно всичко. Светът се е превърнал в научнофантастичен роман, всичко се променя толкова бързо. Научната фантастика се оказа реализмът на съвремието, което е много задоволително.”* Многообразието, мащабът и скоростта на промените в света го правят една случваща се в момента фантастика, макар и с малко, винаги изпреварваща хоризонта ни на адаптация към средата, винаги поне малко странна, с един крак в нуминозното, с друг в зловещата долина. Това е новият исторически реализъм, само че мултиплициран през хиляда информационни канала и фрактално разроен. Както романът някога е изиграл ключова роля, за да консолидира новозародилата се градска класа и да ѝ даде метод за рефлексия, както модернизмът е послужил за отпор срещу индустриализацията на живота и механизацията на човека, така сега и фантастиката като форма предоставя подходящи методи за художественото въплътяване на друго важно развитие в човешката история – критическата теория от 20-и век. Фантастиката, позволявайки ни да отстъпим настрана от света, без да се отказваме от предаността си към реализма (и без да затваряме вратата на модернизма), е най-добре пригодена от литературните форми (както твърди и Карл Фрийдман в своята Critical Theory and Science Fiction) да дублира именно над-идеологичното, аналитично умозрение на критическата теория. Надали случайно двете се срещат именно в този най-важен жанр на критическата утопия.
Тези размишления звучат чудесно, обаче ако са верни, защо тогава научната фантастика не е в самия авангард на такъв критически подкован марш за политически и социален прогрес? Даже напротив, колкото по-популярен става жанрът, толкова повече се комерсиализира той и сякаш губи от радикалния си заряд за промяна. В условията на пазарен постмодернизъм фантастиката често остава без зъби, все по-голямата бройка заглавия като че ли води до все по-малък брой автентични истории и идеи, а както става все по-ясно благодарение на кино-индустрията – самите образи на когнитивно отстранение могат да бъдат както лост, така и горелка, с която идеологическите ни капаци да бъдат заварени завинаги. По същия начин екологичното мислене може лесно да се изроди в изцяло безкритични образи на Тиха Земя, изцерена от човешко присъствие; образи, изсънувани от т. нар. дълбоки еколози. Може да бъде подчинено и на конкретни човешки интереси – били те корпоративни или просто расистки (вж. „Границите на утопията“ от Чайна Миевил). Родеенето на фантастиката, критическата теория и екологията е заложено по дефиниция в трите полета, но практическото им единение изисква постоянно мислене, преживяване през тялото и въображението, заемане и отстояване на политически позиции.
В остатъка от статията ще разгледаме няколко централни за екологичната фантастика образи, които съдържат в себе си потенциал да предизвикват именно такъв съзнателен труд. Следването на тези образи често води по безкрайния път на Утопията, но както вече споменахме, далеч не винаги. Всички от тях някога са били използвани и с обратната цел – да скрият възможността за избор под нова идеология, може би далеч по-ефективна и неуловима, по силата на постмодерната логика на масовите медии, теоретизирана от Франкфуртската школа. Утопията винаги ще си остане непостижима, но това не е проблем; по-важното е да запомним, че тя (и стремежът към нея) винаги трябва да остане двусмислена – прозрение, което Урсула Ле Гуин умело драматизира в Освободеният, една доведена до ръба на въобразимото утопия, в която екологичното мислене е изведено на преден план именно по силата на почти пълната липса на екология.
Градът и природата
В свое есе Самюъл Дилейни, опирайки се на У. Х. Одън, размишлява за една от основните линии на идеологическо разграничение в модерността: мечтата по съвършения технологичен град на бъдещето, Нови Йерусалим, и тази по Аркадия, пасторалният рай. Жителите на коя да е от двете утопии гледат със страх и омраза към другата, защото в нея виждат само тъмния ѝ близнак – Лошия Град, бюрократизиран, фашизиран, машинизиран, дехуманизиран (Прекрасният нов свят на Хъксли, 1984 на Оруел, Портокал с часовников механизъм на Бърджис, Мечтаят ли роботите за електроовце/Беглец по острието на/по Филип Дик, 334 на Томас Диш, бъдещият Сеул от Облакът Атлас, Стоманените пещери на Азимов и т.н., и т.н.); или пък Земята на мухите, покосена от пред-цивилизационните кошмари на човечеството (почти всеки постапокалиптичен роман).
Градът, особено в съвременните си измерения, е изключително ново човешко постижение и в него като че ли по най-естествен начин се наслагват всички социални импулси, там е съсредоточена най-голяма енергия, впрегната в инкорпорирането и обживяването на съвременните модели на съществуване. Постмодернизмът обаче носи и други, не така отровни дарове. В процепите между четворната конфигурация от утопии и огледални дистопии, пише Дилейни, понякога е възможно да зърнем други два образа, комбинирали в себе си останалите – Града на бунището, в който отхвърлените вечно експериментират и танцуват с хаоса, трансфигурирайки илюзорния градски идеал в хибридни форми (Чиба Ситиот Невромантик или пък алтернативната Америка от The Gernsback Continuum на Гибсън; Лондон и Ню Кробузон на Чайна Миевил, Истанбул и Сао Паоло на Иън Макдоналд); и декадентските Привечерни империи, в които пълзящият апокалипсис рисува сцени на невиждана никога досега красота, превръщайки се в трансформиращо изкуство сам по себе си (Умиращата земя на Джак Ванс, The Dancers at the End of Time на Муркок).
Сред напрежението между тези противостоящи си образи през 70-те години на миналия век се раждат някои от първите екотопии – утопии, повлияни от екологичния мироглед: знаковата Ecotopia на Ърнест Каленбах, както и Woman on the Edge of Time нa Мардж Пиърси (също си струва да си отбележи осемдесетарската A Door into Ocean). Но процесите на културно производство отново работят и с обратен знак – дълбоката екология засилва образа на Тихата Земя (наличен поне от The Last Man на Мери Шели насам) и го превръща в блян, вместо в кошмар. Природата си отмъщава, градовете са погълнати от зеленина, хората ги няма или скоро няма да има ги има, апокатопията изцерява планетата от човечеството. Далеч по-задълбочени версии на подобни сценарии предлагат автори като Джеймс Балард (The Drowned World, The Crystal World и др.) и Томас Диш (The Genocides), чиито романи са хладни дисекции на отмиращото човешко в един свят, който вече не е пригоден за него, но който успява да го надживее, да го остави зад себе си. В Градът на Саймък пък човечеството също изчезва, но на негово място остава расата на интелигентните кучета, които успяват да изградят едно по-добро и щастливо общество. В този роман градът е видян в негатив – той е нещо, от което трябва да се освободим като форма и начин на мислене, за да постигнем утопия. Но дори в тези случаи, даже още повече в тях, става ясно, че именно това е социалната арена, на която ще се водят някои от най-важните битки на съвремието (както пише и един от най-задълбочените изследователи на Маркс, Дейвид Харви, според когото именно в борбата за по-добри условия на градски живот може се зароди новият импулс за истинска промяна).
Колониализъм и Империя
Образът на Империята е изключително важен за еко-фантастиката, доколкото задава една от основните исторически матрици, оформили модерния свят. Както Чайна Миевил посочва в „Границите на утопията“, империализмът не е по дефиниция противопоставен на мисленето за околната среда през екологична призма – множество са случаите в човешката история, когато „по-развитите“ колонизатори мотивират решението да отнемат агенцията на „назадничавите диваци“ именно с мотива да могат по-мъдро да стопанисват земята, от която ги изтласкват. Конструирането на природата и обществото от страна на Империята (в по-традиционен смисъл, както и в модерното ѝ превъплъщение на развитите капиталистически икономики) се случва както по силата на военна и търговска мощ, така и през властовите системи на науката и морала. Такива разкази на технологичен оптимизъм се срещат в изобилие в творчеството на Жул Верн и още по-повсеместно във фантастиките от американските пълп списания от началото и средата на 20-и век, заедно с прилежащите им дълбоко вкоренени предразсъдъци (например Ленсман на Е. Е. Док Смит). Налице са и обратните, иронизиращи сюжети, в които човечеството в цялост става жертва на имперска инвазия (Война на световете на Уелс) или на революция от страна на поробените (Войната със саламандрите на Чапек; Finch на Джеф Вандермиър).
Доведена до крайност, концепцията за Империята, за “висшата раса“ и за космическата драма на видовете, намира своя понякога плашещ, понякога сюблимен пик в разнородни идеологии и произведения, почиващи върху еволюционни теории (Одисея на Кларк, Дюн на Хърбърт, космическите романи на Стейпълдън). Не липсват и антиколониални наративи; например Светът се нарича дъбрава на Ле Гуин, в който земните колонизатори изсичат горския свят, населяван от местните, който, също като в разказа ѝ Vaster than Empires and More Slow, символизира и донякъде въплъщава самото съзнание на цивилизацията (също така The Sparrow на Мери Дория Ръсел, The Fifth Head of Cerberus на Джийн Улф, Маджипур и Sundance на Силвърбърг; Empire Star на Дилейни и много други). Ранната доминация на наративите за Империята, както и силната съпротива срещу тях впоследствие често очертават важни връзки между мисленето за околната среда, политиката, културата и езика – както на колонизаторите, така и на колонизираните.
В съвремието Империята намира нови форми на съществуване, една Империя 2.0 на хищния пазар и преобразуването на капитала в нова форма на потисничество, много често дори несъзнателно такова; така например в книги като Accelerando на Чарли Строс и Тhe MadAddam Trilogy на Маргарет Атууд капитализмът, доведен до логичния си край, просто изяжда човечеството и го трансформира в нещо коренно различно, родено от нечовешка логика, която вече функционира по силата на една коренно променена екология.
Земята като космически кораб
Образът на поколенческият кораб е може би една от най-ярките еко-фантастични метафори за състоянието на Земята. Научната фантастика до голяма степен винаги е била литература за отношението ни към нашата или друга планета, но това течение пречупва тази връзка по нов начин. Корабът, който трябва да послужи като капсула за живот на нова планета и ново бъдеще, се оказва огледало на земните проблеми, неговото невъзможно функциониране само иде да покаже колко критично важно е да се справим с проблемите на собствената си планета, вместо да ги омаловажаваме посредством техно-ескейпизъм. Ако погубим Земята, няма да имаме втори шанс, Космосът няма да ни позволи да създадем екология, която може да ни приюти; а дори да успеем да го направим на някоя от планетите в Слънчевата система, което изглежда като най-постижимият вариант, една разбита земна екология винаги ще саботира такова съвсем крехко ново чуждопланетно човечество.
Невъзможността на пътуването с поколенчески кораб е разгледана на доста места: като се почне с The Voyage of the Spaceship Beagle на ван Вогт, минем през Ethics for Survival: The Voyage of the Spaceship Beagle на биолога Гарет Хардин, The Book of the Long Sun на Джийн Улф, Non-Stop на Браян Олдис, и стигнем до може би най-подробното изследване на проблема в Aurora на Ким Стенли Робинсън. Поколенческият кораб трябва да пътува изключително дълго, често в рамките на столетия; трябва да разполага с достатъчно гориво за дългия път (и дългото спиране) и същевременно да носи достатъчно заселници и достатъчно богата екосистема, в която да бъде пренесен разнообразният земен живот. И понеже системата е затворена, екологичният цикъл се превръща в нерешим проблем – изкуствено зададена задача с прекомерен брой определящи фактори. Не по-малко сложен е проблемът с политическото функциониране на една такава човешка система, в която по време на пътешествието ще се раждат и израстват деца, които никога не са виждали Земята и не са избирали да я напуснат.
Аналогиите с положението на собствената ни планета са много, а образът на поколенческия кораб позволява да се адресират огромна част от проблемите, които макар и нерешими там в космоса, са все още решими в естествено развилата се екосистема на Земята и в нейното общество. Тази жилка във фантастиката разглежда един нов тип икономика – на космическия човек (spaceman economy), за когото минималното производство и консумиране винаги е нещо добро, за разлика от т. нар. икономика на каубоя (cowboy economy), която винаги търси растеж и нови територии/пазари за развитие. Друго силно послание, идващо от това групиране на истории, е концентрирано в образа на космическия кораб/Земята като спасителна лодка с носещ капацитет – всеки човешки дом е ограничен спрямо броя хора, които може да поеме, преди да спре да функционира.
Дистопията като утопичен коректив; алтернативни истории
Дистопията, освен да функционира като брутален знак „Стоп! Не ходи там!“, би могла да изпълнява и друга, по-фина задача на коректив. Докато утопията ни показва на какво не сме способни в настоящето, дистопията би могла да ни показва в нова светлина и с нова яснота на какво всъщност сме способни сега – че макар и да не си даваме сметка, в момента все още имаме свободата да правим толкова много невероятни неща, че разполагаме с ключовете към спасението си и все още не е късно да вземем положителни мерки, за да отклоним хода на историята. Например, изсушените и покосени бъдещи Земи на Паоло Бачигалупи (Момиче на пружина, Водосрез, Pump Six and Other Stories) функционират по подобен начин – като пренасят читателя в светове, които са почти безвъзвратно разбити и завладяни от икономическите вектори на злото, в едни откровени дистопии. Само че дори в тях човешкият дух, изобретателност и емпатия все още са живи, все така са способни на себеутвърждаване, дори в тези непосилни условия. Това е възможно дори за не съвсем човешките жители на тези бъдещи времена, като например едноименното момиче на пружина. И макар тези трансформации да са предимно лични, те все пак загатват възможност за прерастването им в политически такива. А едновременно с това очертават, както споменахме вече, доколко всъщност човешките възможности за действие тук и сега далеч не са изчерпени; както пише Славой Жижек, трябва да приемем предстоящата катастрофа като модус операнди и на фона на това отчайващо бъдеще да се научим на радикална надежда, която да посеем в миналото чрез своеобразен акт на пътуване във времето. Трябва да рестартираме историята и зададем нови наративи на надеждата, които да се преборят с успиващия ефект на постмодерния консумеризъм и примирение.
Макар и по-скоро странична, все пак интересна допирателна линия на разсъждение е тази, концентрирана върху алтернативните човешки истории, които дават възможност настоящето да бъде въобразено по различен начин. В някакъв смисъл те функционират като дистопиите, описани горе, но в обратна посока. Така например, стиймпънкът въобразява алтернативен свят, в който екологичната катастрофа е избегната посредством различен тип технология, а понякога и социално-политическо устройство (напр. The Difference Engine на Уилям Гибсън и Брус Стърлинг). От подобно естество са и криптоисториите, които разказват за скритите събития и процеси на миналото – онези точки на възможна, но неслучила се (или забравена, или преиначена от историците) инфлексия, които са можели да доведат до различен свят. Така например в Бароковия цикъл Нийл Стивънсън разглежда в детайли конституирането на корените на модерната капиталова икономика, както и на съвременната наука. Научната фантастика добавя смисъл към тези скрити истории, като ги моделира не само от гледната точка на настоящето, но и от тази на бъдещите модели, разработени от жанра.
Инженерни утопии
Много от най-страстните почитатели на научна фантастика са пленени именно от този поджанр на относително твърда фантастика. В него проблемите на настоящето са видени като разрешими чрез приложна наука и инженерство. Това е фантастика на смелите визии, на мега-проектите, на тераформирането и издигането на дига пред сигурното унищожение. Такива текстове често обръщат твърде слабо внимание на социалните, политически и културни проблеми, които усилват въпросните заплахи и приближават апокалипсиса. Както пише Чайна Миевил във вече споменатата статия за утопията, предотвратяването на апокалипсиса чрез инженерни решения е много по-малко вероятно, отколкото чрез социална трансформация.
Въпреки това, при все че тези наративи често са твърде уверени в универсалната приложимост и правота на научния дискурс и твърде слепи за хуманитарните дисциплини на познание, въпреки че много често служат на статуквото, като ни набавят техномитология и ни приспиват с илюзорно успокоение, те са изключително важни. Защото в крайна сметка науката и инженерството наистина са монументални човешки постижения и тяхната употреба за положителна екологична намеса ще бъде неотменно нужна, независимо от социалния ред, насред който ще бъдат приложени. И всъщност именно затова е важно да се пишат такива смели инженерни опити за утопия – за да бъдат осъзнати като част от много по-големия контекст на общочовешкия проект за оцеляване, който трябва да обхване абсолютно всички хора, за да бъде успешен. Примери за такива истории не липсват, те са в сърцето на жанра – голяма част от романите на Артър Кларк, Фондацията на Азимов, Earthна Дейвид Брин, почти всичко на Ким Стенли Робинсън, Seveneves на Нийл Стивънсън, орбиталните градове на Културата в книгите на Йеин Бенкс.
Еко-логика срещу его-логика
Както може би е станало вече ясно, една от фундаменталните задачи пред екологията (предхождаща по важност и необходимост технологичните решения) е тази да промени из основи епистемологичната рамка на човечеството, да придаде историческа тежест на императива за запазване на околната среда. Тази колосална задача включва поне два основни фронта на борба, които в крайна сметка трябва да успеят на културно и психологическо ниво, за да доведат до краен успех. А именно: развенчаването на антропоцентричните илюзии на егото и осмислянето на реалните физически ограничения на екосистемата, в която живеем, и начините, по които обществата ни трябва да се съобразят с тях.
Този вид борба е много по-всеобхватен, сложен и бавен от, да речем, инженерните мега-проекти, споменати по-горе, именно защото включва социално инженерство (всъщност не особено подходящ термин) в безпрецедентни мащаби, а добре знаем, че човешкото съзнание е сред най-сложните ни познати системи, отстъпващо може би само на цивилизацията в нейната цялост. Научната фантастика като че ли е още по-добре екипирана да помогне по отношение на този проблем. Странните, радикално чужди образи, които жанрът предлага, понякога просто са немислими през рамката на науката (теза, която Чайна Миевил подкрепя индиректно в критиката си срещу Сувиновата теория на когнитивното остранение, преразказана накратко тук; Миевил предлага хипотезата, че ядката на жанра не е толкова новумът, колкото другостта, а читателските подходи към нея са последващи). Наистина, тук жанрът блести в цялата си прелест. Радикалното преосмисляне на реалността в романите на Филип Дик, дълбокото гмуркане в проблемите на човешкото, иницирани от Новата вълна през 60-те и 70-те, майсторските трансформации на парадигматично мислене в разказите на Тед Чанг от днешни дни… мегатекстът на фантастиката е богат на подобни примери, жанрът ясно съзнава нуждата от такова търсене, макар и пазарните сили все по-здраво да потискат и притъпяват такива опити за приближаване към Другия.
В повечето случаи на фантастите дори не им се налага да измислят коренно нови мисловни и възприятийни рамки, през които да реконцептуализират належащите големи проблеми. Човечеството вече е създало множество такива, които просто са до известна степен скрити от доминантните форми на обществена организация (или пък кооптирани от пазара). Така например в много от романите си Урсула Ле Гуин вплитa силна нишка даоизъм – мисловна система, която директно атакува его-центричната гледна точка и ориентира аз-а спрямо околната среда. Романи като Грънчарското колело на рая, Лявата ръка на мрака, дори в голяма степен фентъзи поредицата Землемория, използват тази обърната координатна система, чийто център се изменя в зависимост от средата, вместо да е винаги определен от героите. Този подход не само дестабилизира пространственото и психологическото ориентиране на „аз“, но изтрива и границите между него и средата, превръща динамичната система от герой-свят в едно цяло сами по себе си. Така екологичното и фантастичното остранение се сливат общ хоризонт и намират един естествен споделен език.
Особено интересен пример от творчеството на Ле Гуин е книгата ѝ Always Coming Home. Отчасти роман, отчасти учебник и антроположки труд, тя разказва за племето Кеш, което може би е живяло в Северна Калифорния, в някакво минало спрямо сегашното време на разказа, но все пак в нашето собствено бъдеще. Културата и обществото на Кеш са много различни от съвременните и представляват явна екологична критика, но по-интересното е, че самата направа на романа е предизвикателство към начините, по които сме свикнали да възприемаме света. Ле Гуин избягва от традиционните повествователни форми: няма главен герой, няма основна история, художествената проза е комбинирана с поезия, музика, академичен текст (също художествен), липсват предвидими сюжетни структури, понякога дори логическата подредба на съжденията е трудно съотносима към нашата собствена. Цялостният отказ да се търси вход към тази чужда, постапокалиптична култура през настоящите форми на структуриране на реалността активира именно онова усещане за радикална другост, което ни подтиква да загубим себе си, а това именно е една от предпоставките да започнем да мислим екологично за проблемите на настоящето.
Ле Гуин, разбира се, не е единственият фантаст, изследвал алтернативни форми на концептуализация на света, макар и вероятно да го е правила с най-голямо постоянство и енергия. В трилогията Science in the Capital, например, Ким Стенли Робинсън пречупва голямата тема за глобалното затопляне през мирогледа на делегация от измислена будистка страна. В почти всички негови книги пък самата наука често е показвана като система, която трябва да се пребори с предразсъдъци и закостенялост вътре в самата себе си – в Трилогията за Марс, да речем, промяната на планетата настъпва и в резултат на създаването на нова религия, основана не на някакви мистични поверия, а на често необясними психологически процеси, дълбоко свързани с човешката реакция към живота на Червената планета (чийто цвят също търпи постепенна промяна и премина през зелено и синьо); науката на Марс успява да постигне своите пробиви до голяма степен и заради сближаването ѝ с други такива системи, които са склонни да не търсят рационалното обяснение на всяка цена, когато могат вместо това да постигнат сливане с околната среда. Още един от най-твърдите фантасти (даже наричан „математически фантаст“), Грег Игън, пък яростно изобличава религията в творбите си, в полза на хуманизма, но въпреки това винаги търси рационално обяснение отвъд антропоцентричното (всъщност “въпреки“-то е излишно уточнение, хуманизмът в автентичната си форма би трябвало да бяга като дявол от тамян от всякакъв антропоцентризъм).
Преди да преминем към последната част на този обзор, няма как да не споменем и Соларис на Станислав Лем. Романът на полския майстор е един от най-ярките примери за критика срещу нормативните, его-центрични рамки на изследване на света. Крис Келвин и неговите колеги соларисти подхождат към разумния океан и неговите човекоподобни творения чрез инструментите на западната наука, но това не ги довежда до никъде. Опитът им да концептуализират планетата и фантомите, които тя изпраща, черпейки информация от спомените на учените, се проваля именно защото атакуват проблема от абстрактната гледна точка на обективен наблюдател, от някаква божествена наблюдателница (на практика – изследователската станция над планетата). Дори езикът на книгата на много места описва Келвин сякаш като замръзнал в пространството, докато всичко около него се движи. Човешкото съзнание и инструменти обаче са безпомощни пред радикалната другост на Соларис – дори елементарната структура на Харей, съпругата-фантом на Келвин, е невидима за техните микроскопи. Чак в самия край романът подсказва, че единственият възможен начин да се стигне до сближаване на двете рамки на битие е ученият да се срасне с океана, да стане част от динамичната система субект-обект и в крайна сметка да изтрие тези граници.
Съзнанието като екологичен хоризонт
Предишното групиране на образи ни отвежда по естествен начин до тази последна част на статията, която ще разгледа накратко самата възможност за преход от един тип съществуване към друг. С други думи, възможно ли е да станем Други? Немалко фантастики залагат в сърцевината си тезата, че – не, не е възможно, биологичните разлики понякога не просто са изключително големи, но и надскачането им е практически невъзможно. Примери за такава фантастика отново не липсват, можем да дадем разнородни такива, започвайки с някои романи на братя Стругацки (и отново Лем) и да стигнем до Питър Уотс, който не само описва една от най-радикално различните извънземни раси в Слепоглед, но прави нещо подобно и по отношение на био-модифицираните си човешки герои в трилогията Rifters, пратени да работят на дъното на океана.
На другия полюс са авторите, които третират комуникацията между коренно различни видове като сравнително решим проблем – например Дейвид Брин в поредицата си за Ъплифта, в която в галактиката е установена йерархия на раси-клиенти и раси-патрони, като човечеството е изиграло ролята на патрон спрямо делфините и шимпанзетата, които е издигнало до разумно състояние. Такива мисловни експерименти от една страна предизвикват именно екологично изместване на човешката гледна точка, но от друга пък създават опасната илюзия, че това изместване ще се случи някак твърде лесно, че е въпрос на упование в науката и технологиите. При все това, полезността от екологична гледна точка на такива текстове е голяма, особено когато поставят в центъра си политически въпроси, както например в историите на Кордуейнър Смит от поредицата The Instrumentality of Man, в които генно-модицирани (или ако използваме ретроактивно термина на Брин – ъплифтнати) животни служат почти като роби на човешки господари от далечното бъдеще, докато не се вдигат за революция. Такива текстове предизвикват чрез инструментариума на изкуството редица закостенели начини на мислене, включително, например, марксистката теория за труда, която не отчита животинската работа като такъв – екологията и марксизмът като начини на мислене по този начин се превръщат в корективи един за друг (подобно, марксистката критика атакува идеи от рода на дълбоката екология); какъв по-добър мост между различните модели на модерността от научната фантастика?
Най-интересните въпроси от тази група обаче фантастиката задава, когато работи някъде по средата, когато изхожда с целта да търси възможен синтез между различни съзнания, но без да скрива необозримата сложност на тази задача. Така например в трилогията Съдърн РийчДжеф Вандермиър сблъсква човешките герои с непонятна инфекция, плъзнала по самата реалност, донякъде напомняща на Зоната от Пикник край пътя. Екологията на Зона X не просто е крайно различна от всичко познато на героите и читателя, тя ги променя неузнаваемо при най-малките допири, променя самия процес на четене и преобръща наопаки всички традиционни отношения, които сме заучили от живота и литературата, при все че протагонистите до последно се опитват да извлекат смисъл от нея. Друг пример са романите Trouble on Triton и Stars in My Pocket Like Grains of Sand на Самюъл Дилейни, които целенасочено търсят мета-език за пренос на една смислова система в рамките на друга, на фона на общества на радикални различия, неподатливи на единно описание. Този проект е двусмислено незавършен в рамките на текстовете (самият Дилейни го смята по-скоро за непостижим), но опитът да бъде мислен дори като художествено упражнение е сред най-ефективните употреби на фантастиката в полза на екологичното битие.
Ще завършим статията с един донякъде изненадващ пример, по отношение на изложените в тази част идеи. В есето си „Pandora’s Box: Avatar, Ecology, Thought” Тимъти Мортън анализира образите във филма на Джеймс Камерън през две тълкувателни рамки. Първата и по-очевидна, тази на “лесното четене”, е именно имплицитната хипотеза на „лесния превод“ – главният герой Джейк Съли успешно се научава да бъде един от народа на на‘ви, не просто да управлява ефективно физическия си аватар, но и да бъде духовно равен на обитателите на повсеместно свързаната чуждопланетна джунгла. Успехът му става пълен, когато в края на филма съзнанието му е прехвърлено изцяло от мъртвото човешко тяло в аватара – Джейк се превръща оконачателно в на‘ви и в някакъв смисъл става част от гигантския планетарен организъм.
Фотореалистичната триизмерна графика и невероятните дизайни помагат на зрителя с относителна лекота да извърши подобен концептуален (и илюзорно възприятиен) преход – да, възможно е да се отърсим от човешката гледна точка и временно да бъдем други, а това е толкова хубаво и оптимистично! В тази интерпретация на филма обаче се крие цяла необследвана бездна. Ако приемем, че този екзистенциален скок наистина е възможен, то Пандора и на‘ви спират да бъдат качествено различни от хората и Земята. Съзнателната планета/джунгла се превръща просто в една по-добра версия на Интернет, оперираща с „правилните“ ценности. Военните машини на човешките колонизатори и зверовете, сражаващи се срещу тях, са огледални версии едни на други. Хората просто са имали лошия късмет да се окажат с „лоши“ ценности, но всичко това е поправимо и обяснимо на езика на кибернетиката.
Само че, пише Мортън, дори технологията, която позволява съществуването на такова кино-преживяване през вече далечната 2009-а, опровергава това съждение. Зад красивите и убедителни дори за мускулната ни памет и въображение кадри се крие огромна изчислителна мощ, която е необозрима за което и да е човешко съзнание. Този подвиг на технологията е неразбираем в пълнотата си не просто поради нечовешките мащаби на изчисленията, а и заради логическите ограничения върху самата способност за мисъл. Мортън разсъждава за този проблем, стъпвайки върху съзвездие от идеи като например Парадокса на Ръсел иТеоремата за непълнота на Гьодел, както и върху стъпили върху тях последващи идеи на Жак Дерида и Жак Лакан. В основата му стои екзистенциално-ужасяващото прозрение, че самата възможност за съществуване на мисъл е по същество не-човешка: прозрение, което, както пише Мортън, докарва мислители като Кантор и Гьодел почти до лудост. Ако то е вярно, то това означава, че истинският превод между състояния и съзнания не е възможен – всяко едно от тях не е различна конфигурация на останалите, а е съвсем отделно само по себе си, един от безбройно многото дискретни обекти във Вселената. Оправдано ли е тогава да си въобразяваме, че човешкото съзнание би могло да бъде източено от едно тяло в друго, от един вид в друг, през кабел? Бил кабелът от синтетичен или биологичен материал.
В тази си част анализът на Мортън се противопоставя силно на съвременните теории за системите, които възникват спонтанно от съставните им части – теории, за които ще си призная, че по-скоро подкрепям, – и застава на страната на мислители като Джон Сарл в този дълъг спор, обхванал множество дисциплини. Личното ми мнение е, че за целите на художествения анализ и еко-критиката истината в този дебат не е от толкова голямо значение. Резултатът от него не отменя останалите аргументи в есето – а именно, че подобен кибернетичен преход, зависещ камо ли не от пренастройка на набор от параметри, е невъзможен, а идеята за него е опасна. Именно до нея се свежда визията за Сингулярността – религията на Силициевата долина, чиито пророци предсказват как в близкото бъдеще експлозията на изчислителна мощ и интелект ще реши всичките ни проблеми и ще направи изведнъж от всички ни богове, живеещи в едва ли не в безкрайно блаженство. Аргументът на Мортън казва друго: за да се прехвърли Джейк Съли от сакатото си човешко тяло в здравото и могъщо на‘вианско (никой никога не е твърдял, че метафорите на Камерън са особено фини), той трябва да престане да бъде човек. Именно намекът за това зловещо нечовешко (по естетиката на „зловещата долина“), е истинското постижение на Аватар – когато филмът успява да го предизвика у зрителите.
Дълбоките трансформации – психологически, политически, социални, утопични, екологични – никога не могат да бъдат предварително описани и предвидени, независимо дали защото са спонтанно възникващи системи или защото са неподатливи на описание по метафизични причини. Заради това ние никога не сме себе си и всъщност няма такова нещо като „свят“ – това е просто илюзия на съзнанието, което всъщност винаги е различно и пребивава в безкрайност от „светове“ във всеки един момент, винаги залепено за тук и сега. Както пише Мортън: „[Р]азвенчаването на вълшебството на света води до ново негово вълшебство! Само че не до вълшебството на добронамерен свят, даже не на свят изобщо – а по-скоро на една заплашителна близост на други, където и да се намираме, които ни омайват със своите мрежи от илюзии, една не-тотализируема тълпа от похотливо кискащи се клоуни.“ Задачата на екологичното мислене, на фантастиката и на критическата теория е да ни помогнат по пътя към една такава безкрайност от светове, подпирайки с мощната си образност хилавите ни човешки съзнания в тази страна на чудесата.
=====
Попов, Александър. Екология и фантастика: обзор през образите на жанра. // <
<https://www.shadowdance.info/magazine/articles/ecological-sf/ > (23.06.2019)
