Иван Попов – хакерът на човешките души
Юрий Илков
Името Иван Попов чух за пръв път в края на 90-те години на ХХ век от Александър Велин, голям фен от пазарджишкия клуб по фантастика „А. и Б. Стругацки“. Сашо току-що беше прочел в мрежата „Лутащи се мравки“ (единственото неиздадено художествено произведение от Иван Попов) и, екзалтиран от прочетеното, поиска да го поканим в клуба. Организирахме срещата, Иван дойде в пазарджишкия клуб, после и в софийския „Иван Ефремов“ и така започна нашето приятелство. Наскоро след това Сашо ме помоли полу на шега да го запиша в „аналите“ като човека, открил Иван Попов. Аз, естествено, го послушах, а сега използвам случая да „легитимирам“ официално този факт.
Кой е Иван Попов? Роден е на 28.05.1970 г. в София. Завършва физика в СУ „Кл. Охридски“ през 1995 г. Работи три години в Института за космически изследвания към БАН. След това се реализира като преводач и писател фантаст на свободна практика (предимно в поджанра киберпънк), есеист и футуролог.
Превел е на български език произведения на Станислав Лем, Виктор Пелевин, Кирил Есков, Ник Бострьом, Ефим Островски, Андрей Лазарчук, Пьотр Льолик, Брус Стърлинг, Евгений Лукин, Михаил Успенски, Феликс Кривин, Александър Тюрин, Норман Спинрад и други.
Написва голямо количество статии и есета, малка част от които е представена в тази книга. Автор е на няколко къси (три от тях са включени тук) и три дълги художествени текста.
В „Нашите марковски процеси (застрахователен трилър за младши научни сътрудници)“ – един хибрид между киберпънк и сатира – е описана дейността на криминално-застрахователната групировка „Ятаган“, която финансира научноизследователски институт, и обстановката в самия институт. Там се извършват тайнствени разработки по „езикова инженерия“, а хакерски атаки правят достъпен за „неоторизирани лица“ секретен етаж, откъдето загадъчен „неформален компютър“ моделира медийната политика на държавата.
Лекият, игрив език на автора не му пречи, а напротив, помага му да опише дълбоки и точни ситуации. Ще дам два примера:
1. „Тома забеляза между чашите и мезетата на масата да се спотайва и самата кандидатска дисертация, за която говореха – подвързана със спирала и могъщо озаглавена: „Относно некои особености на слюнкоотделянето у митничарите от село Калотина в условията на застрахователна демокрация“. Под заглавието бе добавено в скоби с черен флумастер „и валутен борд“, нататък следваше името на кандидата – някой си Красимир (фамилията бе застъпена от нечия чаша с пиене), а най-отдолу се мъдреше името на научното звено: „Секция „Бързи сънища“ към ИХСТБ при НПЗО „ЯТАГАН“ и национална фондация „Димитър Общи“.“
2. „Като чу името си, професорът се усмихна раболепно и усърдно закима с глава – тъй вярно, демек. А Търтея продължи да ръси бисери:
– То ако я погледне човек тая държава, ’сичко живо мисли за чужбина. Тъй че ние сме един вид народ за износ, за продан, ама не знаеме как да се продаваме. И да се изнасяме. Едно време, преди ние да хванеме вашия институт, к’во беше? Цигания. Всеки се мъчи сам да се продаде. Ама тя не става така! Дето се вика, и на тротоара пред „Хемус“ се продават, ама и там без сводници не върви работата… Друго нещо е сега. Като при футболистите. Вие само ритате, тоест седите си на задниците, а трансферните далавери ги въртят нашите хора, мениджърите. А най-хитрото нещо е трансферната сума. Значи, който чужд тим, тоест институт, иска да ви вземе, трябва първо да ни плати трансферна сума. Иначе няма да ви пуснеме. Така де, правилно! Хората пари струват… И ония от Запад плащат, къде ще ходят! Нали ние, българите, умееме да работите, ха-ха-ха… – тук босът гадно се захили, показвайки настроените в редица свои питомци – 32 зъба в различни оттенъци на жълтото. – И чак от научната програма на НАТО идват да подписват договори с нашите мениджъри… Нали бе, Згурев? А най-важно – трансферните суми да растат. Тогава ще има гювеч и за тия, дето ги продаваме, и за ония, дето още залежават тука. Вие май залежавате, а? – попита Търтея, ухили се и сложи ръка зад ухото си, сякаш да чуе по-добре какво ще му отговорят. – Е, некои залежават, други не, а сега ще раздадеме гювеча.“
Романът „Хакери на човешките души“ без съмнение е най-сложното и многопластово произведение на автора.
Разбира се, Иван Попов е запознат много добре с творчеството на „отците основатели“ на киберпънка Уилям Гибсън и Брус Стърлинг, но в „Хакерите“ се усеща много по-силно влиянието на руските турбореалисти Андрей Лазарчук, Андрей Столяров и особено Виктор Пелевин. И в този коктейл от киберпънк и турбореализъм се завихря един сюжет, в първата част на който („Блус за град Армадильо“) действието се развива в бившия военнопромишлен комплекс Армадильо сити, понастоящем образец за високоорганизирано и технологично развито общество, в което индивидите са обект на тотално наблюдение. Навсякъде има детектори за идентификация, началниците дават инструкции на подчинените си, които носят подобни на очила растери (растерът е решетка от точки) и имат непрекъсната връзка със системата за управление. Малко хора мислят сами какво да кажат (за тях Иван Попов използва термина „автокефални“, т.е. оглавявани сами от себе си).
Потоците от информация са основна ценност и обект на развитие на технологиите. Езикът е средството за манипулация и програмиране на хората. На масово развитие се радват т.нар. „хуманитарни технологии“ (технологии за манипулиране на хората – социално инженерство). „Човекът е устройство за обработка на информация. И обект за управление посредством същата тази информация.“
Героите на романа трябва да преустановят откритите нередности, довели до полудяване на няколко души. Неизвестно лице е пуснало стимоклипове – видеофайлове, стимулиращи мозъците на възприемателите така, че да ги препрограмират да изпълняват други задачи и да работят в режим на невронна мрежа…
Във втората част Балабан и Сидорчук отиват в „държава от четвърти-пети функционален тип“, „подмандатна територия на злото“, където целият живот е едно необяснимо противоречие, за да търсят виновника за хакването на човешките мозъци. Алюзиите с българската действителност от времето на прехода са много, а романът от научна фантастика направо заприличва на социална сатира.
Понеже Иван Попов приема изцяло „философията“ на Пелевин, че има смисъл да се пише литература, само ако тя се вмъква като вирус в съзнанието и почва да деинсталира колективните халюцинации в главите на хората (подобно на Пелевин в „Дайрето на долния свят“), „Хакери на човешките души“, освен че въздейства като информационен вирус, може да бъде характеризиран и като „производствен роман“ (според определението на Кирил Есков), както произведенията на Пелевин, защото се описват съвсем реални „хуманитарни технологии“.
В книгата са разпилени доста интертекстуални моменти и скрити цитати (картината „Верблюдът мъти“ – закачка с Радичков, Отделът за особена информация – от Ал. Тюрин, човекоохранителните органи от „Евразийска симфония“ на Холм ван Зайчик, Фронтът за пълно и окончателно освобождение от Пелевин и др.). Доразвити са и някои идеи на Лем.
Не е пресилено да се каже, че „Хакери на човешките души“ заема уникално и ключово място в българския (и не само!) киберпънк. Романът получава 2 награди в годината на излизането си – на Еврокон’2004 за дебют и „ХюГоа“ (за най-добра българска фантастична книга на годината). През 2005-а е номиниран и за наградата „ВИК“.
Едно ярко изразено общо свойство на произведенията на Иван Попов е, че художествените му текстове са пропити с наука, а научните са твърде художествени. Не казвам, че това е лошо, даже напротив! Ще се убедите сами, когато разгърнете страниците на този сборник.
Произведенията в него са от авторовия сайт „Киберпънк, евристика, футурология (К.Е.Ф.)“[1]. Няма да говоря нищо за тях, за да не ви развалям удоволствието от четенето. Само ще споделя следното: смята се, че в две произведения гениално са демонстрирани възможностите на диалектикоматериалистическия метод – „Капиталът“ на Маркс и „История на античната естетика“ на Алексей Лосев. Без да е на нивото на тази гениалност, Иван Попов определено размишлява в „марксовия ключ“, което, ще се убедите, му позволява дълбоко да надникне в обществените процеси и да постигне една значителна футурологична мощ.
Всичко това ми дава основание да възприемам Иван Попов не само като първожрец на киберпънка у нас, но и като една личност в нашата култура, за която и най-силните слова не достигат, за да се обхване и оцени многообразната му творческа дейност и да се опишат богатите нюанси на художествените, научните и философските му превъплъщения.
За съжаление Иван Попов ни напусна през юли 2019 година… Няма кой да заеме мястото му сред нас. Той стигна далече, но съдбата пожела да поеме още по-надалече…
Приятелю, позволи ни да те опознаваме и преоткриваме чрез всичко, което остави в земния ни свят!
… И в този хаотичен, непонятен, рискован и интересен свят… единствен елемент на порядък внася тайнствената, приказна фигура на Хакера, странстващия магьосник на бъдещето.
С. Переслегин (леко
перефразиран)
[1] Плюс още три, към които авторът прави важни препратки и са включени тук за постигане на пълнота. – Б.р.
Tags: евристика, киберпънк, футурология
