Критически фрагменти: Zima Blue
Артистът Зима се е носил спокойно в безбрежния Космос, взирал се е в светлините на умиращи звезди и е плувал в реки от разтопен метал, докато е търсил вдъхновение за своите визуални проекти. На зашеметяващите му пейзажи журналистката Клей приписва „завишено, екстатично качество”; фреските, смята тя, достигат до самите граници на зримото и постигат това с такава техническа прецизност, че в тях не остава място за човека. Но това не се дължи на тайната на Зима; никой не подозира, че той – или то – всъщност е машина, изкуствен интелект, надмогнал собствените си ограничения. Не, не е това; на творбите на артиста всъщност им липсва дефективна памет; изображенията са съвършени и безгрешни, което ги прави бездушни като самата Вселена. „Работата ми не каза нищо, което Космосът не можеше да каже сам”, разочарован е хилядолетният творец. Поне до първата си грешка – едно малко синьо квадратче, или пиксел, който се е разраствал с всяка следваща творба, избутвал е всяка следваща графика, докато окончателно не е превзел цялата техника. Просто синьо – „някои хора ще го разберат, други никога няма да успеят”, но тази грешка е изчерпателна: тя е едно произволно начало, което свързва артиста с вечността.
В разказа на Алистър Рейнолдс не става дума за нищо чак толкова абстрактно – просто се говори за един забравен басейн, който апаратът първоначално е бил програмиран да почиства и в който в крайна сметка е решил да се завърне. Защото най-доброто, което можем да завещаем на света, са нашите естествени грешки; онези неподражаеми модулации на ума, които не позволяват на живота да бъде завършен.
Николай Генов
