Любомир Николов: „Едно лекомислено заиграване с формите и функциите на човешкото тяло може да доведе до ужасни последствия…“
Ще Ви помоля да се представите – къде сте роден, какво сте завършили, кои са книгите от Вашето детство, как интересите Ви се насочиха към научната фантастика…
Роден съм в Казанлък на 10 януари 1950 г. Казанлък от моето детство беше един много спокоен и уютен град, бих казал едно въплъщение на провинцията. Голяма част от жителите работеха във военния завод, но пътуваха с велосипеди и беше невероятна гледка да видиш сутрин как хиляди велосипедисти се носят по улиците. А по много от улиците през 5-6 метра растяха вишни и за нас, хлапетата, беше истинско удоволствие да вървим и да късаме зрелите плодове.
Завърших казанлъшката гимназия „Св. св. Кирил и Методий“ през 1967 г. А книгите от моето детство… те са една история с много дълбоки, едва ли не геополитически корени. Смешно, но наистина е така. Работата е там, че в началото на 50-те години у нас, по съветски пример, се създаде организацията „Главлит“. По-простичко казано – централизирана цензура. Нейната задача беше да премахва от библиотеките всякакви нежелани произведения. Например Карл Май – понеже бил любим автор на Хитлер. Или „Отнесени от вихъра“ – заради расизъм. И пак за расизъм – „Кинг Конг“ на Едгар Уолъс.
А щом веднъж се завъртя машината, местните кадри предпочетоха да се застраховат. И към складовете на Вторични суровини тръгнаха, заедно с Карл Май – всички индиански романи. Заедно с „Кинг Конг“ – всичко на Едгар Уолъс, а понеже той пишеше главно криминални романи – всички криминални романи. Пиратските романи на Емилио Салгари също си изпатиха подобаващо. А за по-сигурно гледаха да се отърват от всичко издадено преди 1944 г.
Аз, за щастие, имах двама по-големи братя. В почивните дни те прескачаха оградата на пункта за вторични суровини и носеха купища приключенски романи. Носеха и стари броеве на увлекателното списание за комикси „Чуден свят“ – онова отпреди Девети. Така на пет години се научих да чета и потънах в това море от книги. Това ме оформи за цял живот. И конкретно към фантастиката ме насочи една оръфана книжка без начало и без край – „Пленникът на Марс“ от френския писател Гюстав льо Руж. Тя буквално плени въображението ми с фантастични видения – огромни стъклени кули сред марсианските морета, обитавани от невидими вампири; планина, служеща за череп на колосален мозък със свръхестествени способности; свирепи племена на летящи хора-прилепи… Как можех да не се влюбя завинаги във фантастиката?
Дебютирате през 1969 година в списание „Космос“. Как се появи идеята за разказа „Главният свидетел“?
За първообраз на героя ми послужиха спомените за един мой съученик на име Веселин – луда глава и невероятен фантазьор. За две-три години бяхме много близки, фантазирахме заедно и често беше трудно да различим истината от фантазията. Представих си го като лекар, открил начин да превърне лудостта в гениалност – и така се появи сюжетът на разказа.
Няколко години преди появата на този разказ в „Космос“ френското списание „Пиф“ публикува Ваша творба. Разкажете историята на тази публикация.
Не е точно творба. По онова време в списанието имаше рубрика „На среща с приключението“. В нея публикуваха кратки комикси по писма на читатели. Реших да си опитам късмета с историята за един наш детски поход до връх Бузлуджа с нощувка на открито. Написах я на френски – знаех езика доста добре, защото от години следях непрестанно това списание – и през май 1966 г. с изненада видях името си в поредния брой.
Свидетел сте на време, в което научната фантастика е била в изключително силен период (между 60-те и 80-те години). Това е и време, в което литературата е била под пряк партиен надзор. Случвало ли Ви се е да се сблъскате с проблеми при публикуването на някое от Вашите произведения?
По онова време всяко издание трябваше задължително да изпълнява две задачи: да възхвалява социализма и да громи капитализма. Във фантастиката беше малко по-леко да се мине между капките. Но и там следяха строго за идеологическата чистота.
„Съдът на поколенията“ мина през първите рецензии без затруднения – все пак в книгата се громяха само капиталистите. Но ненадейно един рецензент зададе безкрайно коварния за онова време въпрос: „А защо авторът не споменава социалистическите страни?“.
За критика не можеше да става и дума. Наложи се да вмъкна нов текст и да усуквам, че всичко добро в екологията идва от соца, а ако има нещо лошо, то е заради натиска на капиталистите. Не се гордея, но без това книгата просто нямаше да излезе.
Малко по-сериозно стояха нещата с един мой друг роман, озаглавен „Стъпалата на Господа-Бога“. В него се опитвах да опиша компания от разглезени младежи в далечното бъдеще, сред които е и синът на началника на галактиката. Разказвах как преодоляват собствените си слабости, за да се превърнат в зрели хора, творци и достойни членове на обществото. Бях повлиян най-вече от идеите на Ефремов и донякъде на Стругацки, без да подозирам, че тия идеи не са особено харесвани от властите. И изобщо не очаквах, че фантастичният ми сюжет ще се възприеме като намек за тогавашното съвремие. Дадоха ми да разбера, че такова нещо няма да бъде издадено и романът отиде в чекмеджето. Вече нямам представа дали съм го запазил, или не.
Романът „Съдът на поколенията“ (1978), писан в съавторство с Георги Георгиев, представя един свят, който е „наранен“ от човешката алчност и агресия спрямо природата. Това произведение е от първите у нас, обърнало внимание на екологичните проблеми, предизвикани от мащабни проекти, чиято задача е да „подобрят“ условията за живот, но на много висока цена – геноцид. Как се появи идеята за романа?
Идеята беше на Георги Георгиев. Той беше приятел на брат ми Дечко и така получих предложението да пишем заедно. Като поет, Георги си представяше сюжета по-различно, например искаше да се опише как осакатените деца искат възмездие за отнетото им бъдеще. Аз леко приземих нещата (доколкото може да се каже така във фантастиката). Така или иначе писахме по ред, като си прехвърляхме ръкописа, докато стигнахме до края.
Във Вашите произведения се наблюдава, от една страна, внимателно вглеждане в познанието, неговите възможности и граници, технологията като резултат от знанията и последствията от прилагането на това знание. От друга страна, борба за вечните човешки ценности, които постоянно биват поставяни на „хирургическата маса“ на науката. Ким Стенли Робинсън твърди, че научната фантастика е реализмът на съвремието, че светът се е превърнал в научнофантастичен роман и всичко се променя толкова бързо. Как виждате връзката между научната фантастика и културата? Къде е границата между фантастиката и реалността?
Истина е, че светът става все по-фантастичен. Струва ми се, че това започна през 60-те години на миналия век с космическата надпревара и осъзнаването, че всички ние сме обитатели на една планета сред необятния космос. Тогава „Космическата одисея“ на Артър Кларк и Стенли Кубрик се възприемаше едва ли не като репортаж от близкото бъдеще. Заедно с овладяването на космоса вярвахме в още една, позабравена днес цел – овладяването на океанските дълбини.
После онзи ентусиазъм отмина. Във фантастиката „Новата вълна“ на Харлан Елисън замени преобладаващия оптимизъм с убедителен песимизъм. И любопитното е, че фантастичното мислене днес е универсално разпространено… но под печалната форма на „теории на конспирацията“. Понякога се боя, че податливостта към тях ни връща в едно ново средновековие.
Кои според Вас са най-ранните научнофантастични произведения?
Въпросът е много спорен, но за мен строго погледнато съвременната фантастика започва от Хърбърт Уелс. И като предтеча можем да посочим Жул Верн.
А иначе фантастичното го е имало в цялата история на световната култура – още при Омир и във фолклора.
До каква степен научната фантастика може да влияе или да подобри развитието на науката и технологиите? Можем ли да кажем, че научната фантастика е средството, което подготвя хората за това, което би могло да ги чака в бъдещето?
Фантазията, способността да излезеш отвъд рамките на общоизвестното, е безценен дар за учения. Неслучайно толкова много учени са се изкушавали да пишат фантастика – Ефремов, Обручев, Азимов, Хойл, Кларк, Сейган и още много други.
Вече казах, че „Космическата одисея“ подготви света за едно бъдеще, което, за жалост, не се състоя. И все пак влиянието на филма беше толкова мощно, че явни следи от него личат дори днес в дизайна на новия космически кораб „Драгон“.
Днешната фантастика е далеч от онзи оптимизъм. И ако ни подготвя за някакви сценарии на бъдещето, те най-често са мрачни.
В романа „Къртицата“ (1981) с човешкото тяло е моделирано с помощта на технологиите, за да придобие подходяща форма, която ще му позволи да извършва тежък физически труд и да бъде контролирано. Г-н Николов, десетилетия наред научната фантастика е средство, с което писателите отправят апел към науката да се развива със съзнанието за отговорността, която тя трябва да поеме към човека и човешкото, прониквайки все по-успешно в механизмите на живота и тяхното реално приложение. „Къртицата“ е роман за борбата на разума с наложеното му несъвършенство и потисничество от страна на група хора, които използват населението като „отпадъчен продукт“, а телата – като стока. Това ли е прекрасният нов свят, който бъдещето ни предлага?
Аз лично съм оптимист и вярвам, че човешката цивилизация върви към по-добро – макар и съвсем бавно, почти неусетно. Но не бива да си затваряме очите пред семената на злото – насилието, алчността, измамата, невежеството. За мен ролята на фантастиката е двустранна – от една страна, да насърчава, да вдъхва вяра в бъдещето и от друга страна, да предупреждава, че това бъдеще може много лесно да се превърне в кошмар. Неслучайно човечеството инстинктивно се бои от евгениката. Едно лекомислено заиграване с формите и функциите на човешкото тяло може да доведе до ужасни последствия – като например в любимия ми роман „Едем“ на Станислав Лем.
За „Къртицата“ мога да споделя една любопитна подробност. По онова време „1984“ на Оруел беше забранена в целия соцлагер. Намерих я на английски точно когато пишех „Къртицата“ и бях много силно впечатлен. Не вярвах тази книга някога да излезе на български, затова включих почти буквално няколко страници от нея в моя ръкопис. Наивна постъпка, разбира се, и можеше да ми струва скъпо. Но за щастие, никой не забеляза.
През 60-те години в световен мащаб нашумя едно интелектуално и културно движение, наречено трансхуманизъм, обединяващо учени от цял свят около идеята за усъвършенстване на човешкия вид посредством възможностите на новите технологии. Трансхуманистите се застъпват за технологичната възможност на лица без тела – еманципиране на субекта от всякакъв конкретен носител и запазването му като „чиста“ информация. Руският предприемач Дмитрий Ицков е ръководител на проекта „Инициатива 2045“, чиято крайна цел е до 2045 г. да открие пътя към безсмъртието. В проекта е заложено до 2035 г. човешкото съзнание да бъде прехвърлено в изкуствено тяло, а в края да бъде създаден аватар. Постижимо ли е безсмъртието? Готови ли сме да платим неговата цена?
Не знам доколко привлекателно може да бъде безсмъртието. Когато се заговори на тази тема, винаги се сещам за Суифт, който го описва не като благословия, а като висше нещастие. Лично за мен идеалното би било поддържане на добро здраве и дълголетие в рамките на 3-4 века, както впрочем го вижда и Толкин. Струва ми се, че отвъд тази граница животът постепенно би се превърнал в тежест.
Прехвърлянето на съзнанието в компютър или в изкуствено тяло – великолепно описано от Ричард Морган в трилогията му „Изменен въглерод“ – води към един парадокс, който ме вълнува отдавна. Това мое копие в компютъра или в новото тяло – „аз“ ли съм, или не? Според мен – категорично не. Тогава какво ме интересува безсмъртието на това копие? То може само да поласкае суетността ми, но нищо повече.
Впрочем смятам, че същото се отнася и до телепортацията, която на практика представлява унищожаване на оригинала и пресъздаване на точно копие в приемника.
В повестта „Червей под есенен вятър“ героят Греъм Трол, галактически разузнавач, е изкуствен интелект, чието съществуване се поддържа от т.нар. „видеон“. Кинематографичният герой се бори за собствената си идентичност и за право на съществуване в реалния свят. „Не съм образ!“, казва героят на своите създатели – „Аз съм човек като всички вас“. Готови ли сме да поемем отговорност за творенията, на които вдъхваме живот? Смятате ли, че това би довело до дехуманизация?
Помните ли бавачката от „Алиса в страната на чудесата“, която готвеше всичко от чер пипер? Точно това се случва в момента с масовата култура. Кръвта, сексът и насилието в умерени дози винаги са били полезна подправка за масовото четиво или кино. Но натрапването им във все по-нарастващи дози води до изопачаване на индивидуалния вкус до такава степен, че чудесни стари филми и книги започват да изглеждат монотонни и блудкави. Защо трябва в телевизионните сериали да ми показват аутопсиите с все повече подробности? Защо „Игра на тронове“ ми поднася жестокости в неприемливо за мен количество? Защо е нужно талантливият Тарантино да изгражда една нова естетика на смъртта и насилието?
Това са мислите, които ме вълнуваха тогава, та и до днес. Литературният герой е рожба на автора – и ненужната жестокост към него е извращение.
Когато говоря за тези неща, мнозина поклонници на „Игра на тронове“ възразяват: „Ама така е и в реалната история!“ Не, не е вярно! Да, човешката история е пълна с жестокости и предателства. Но ако те бяха универсално правило, както в „Игра на тронове“, човечеството отдавна би деградирало към една епоха на първобитен деспотизъм.
Вие сте първият български автор, който започва да публикува книги-игри. Как стигнахте до тази идея?
Някъде около 1986 година случайно попаднах в антикварната книжарница на френско издание на такава книга със заглавие „Леговището на драконите“. Тази нова форма на четиво много ми хареса и реших да си изпробвам късмета. Така написах „В лабиринта на времето“, после „Замъкът на таласъмите“, „Огнена пустиня“ и така продължих, докато станаха около 30 заглавия.
През последните години, като че ли се загуби интересът към книгите-игри. На какво според Вас се дължи това?
В началото на 90-те години тези книги придобиха огромна популярност. Децата ги обожаваха. Но именно в популярността се криеше коренът на бъдещата беда. Много издателства почнаха да печатат книги-игри, без да се интересуват от качеството. Така общото ниво падна, макар че съм длъжен да подчертая – имахме великолепни автори и българската книга-игра стигна далеч над световното ниво.
Имаше и други причини. Сред читателите възникнаха феновски пристрастия, които пък породиха раздори между авторите. Но все пак най-пагубно беше неумереното и безразборно издаване. Претовареният пазар рухна и повече не се възстанови.
Преводач сте на Толкин. Колко време Ви отне преводът на „Властелинът на пръстените“?
Две години.
На какво ниво е най-новата българска научна фантастика?
Не бих казал, че познавам подробно новата българска фантастика, но тя определено е на много високо ниво. Достатъчно е да посоча любимите си автори: Николай Теллалов, Георги Малинов, Явор Цанев, Григор Гачев и Бранимир Събев. Техните творби ми доставят истинско удоволствие.
В момента над какво работите?
В момента работя над „Тронът на Коперник“ – втора книга от фентъзи поредицата „Сивият път“. И пиша детски приказки и стихове за издателство „Софтпрес“, с които имам чудесно сътрудничество.
Tags: българска фантастика
