По периферията на нещо важно

Гибсън, Уилям. Периферни тела. София: Изток-Запад, 2019, 512 с.

За “Периферни тела” на Уилям Гибсън, познат на широката аудитория най-вече с шедьовъра си “Невромантик”, критиката се изразява пестеливо и… периферно. Тази стратегия има своите основания и е свързана с някои трудности. Разбира се, реномето на Гибсън е достатъчно добро, за да може да понесе подобен дял – неговото име гарантира определен стил, който да обещае високо качество. Последният му роман до голяма степен оправдава това очакване, макар че допуска някои характерни за автора слабости, придаващи на текста още по-голямо обаяние. Парадоксално, колкото и самата книга.

По същество историята е заплетена. Сюжетът е сложен и се разгъва на две нива – и двете футуристични. От по-близката страна, е изобразена една разпадаща се в съседно бъдеще Америка, а от по-далечната, е изграден един възкръснал се след разпада си Лондон. Дистанцията между двата пейзажа възлиза на около 70 години, а връзката между тях е чисто виртуална. Това е виртуалност, способстваща едно особено аргументирано пътуване във времето, тоест темпорално взаимодействие, което удвоява, а не преиграва; променя, а не се променя. Казано по друг начин – пътуването във времето се вписва в регистъра на паралелните светове, в потенциалността на битието, в неговата възможност, а не във вече предзададената му актуалност; похват, който сближава теоретичната база на романа с нашумелия през тази година Avengers: Endgame.

В основата на действието е заложена една проста, немотивирана и неинтригуваща детективска история, която не успява да заплени читателя, а като че ли дори и не опитва да го направи. Това би противоречало на самия свят, на далечното бъдеще, което Гибсън описва – един свръхинформиран, свръхпроследим и свръхсанитарен кът, в който държавните власти могат да наблюдават дори сънищата на своите обекти, а алгоритмите се нарояват и търсят данни със завидно настървение. Свят на богаташи; на техните хобита, на тяхната скука и на едва доловимата им носталгия по миналото, с което си играят. Или по-скоро – по възможното минало, с което се учат да си играят.

Разказът и за двете се наслагва постепенно, протича паралелно, сближава се и се отдалечава по осите на напрегнатата си интерференция, в следствие на което става гъст, труднопроходим и откровено объркващ. Синдромът на чужденеца, попаднал в студената, синтетична, почти човеконенавистна обстановка на книгата, се преодолява бавно. Претрупаните маловажни действия, излишните кройки и орнаменти, както и мълчаливото безразличие на фикционалната действителност спрямо тъй копняната яснота със сигурност спомагат за този ефект. Но успеят ли очите да пробият тъканта на целия излишък; потърсят ли вълнуващото, иновативното и философското, те биват възнаградени от богатството на една разкошна фантазия, способна да повдига належащи въпроси и да интерпретира съществени казуси от етически, естетически, икономически и социално-политически порядък. Сред важните проблеми се нареждат тези на екологията, войната, неприкосновеността, изкуството и промяната – дневни теми, разпръснати по деликатен и ненатраплив начин. А емблематичният носител на значение, на който е кръстен и самият роман – тялото – получава шанс да заговори за шанса, за идентичността и за собственото си място в предстоящето.

Персонажите в „Периферни тела“ са немалко, но не много от тях оставят някакъв спомен. Техните описания са скромни, поведението им е безлично, а ролята им често може да бъде поставена под оправдано съмнение. Главните лица в интригата са – съвсем разбираемо – привилегировани по този параграф: те търпят някакво подобие на развитие, дори опитват да послужат за съчленяването на нещо като психологизъм, макар и да не се справят особено блестящо с това. Техните помощници, приятели и познати обаче се редуцират до рамките на име, от което не успяват да излязат. И ако комплексната игра на наратива успява да компенсира другите слабости на повествованието, то тук той съвсем се проваля в задаването на положителна посока, която да впечатли или поне да удовлетвори читателя, потърсил присъствие сред натрупаните материали.

Но именно те, а не човекът, нечовешкото придава на романа неговата трайност. Моделите на трансгресия – пространствена, физическа, времева – в съчетание с мултиплициращата се отдалеченост – именно тази сплав грабва и привлича, слепява, поляризира и раздалечава. Енигмата на „Периферни тела“ не се намира в станалото, а в ставащото, в пакетирането на света и разопаковането на неговите тайни. Тя се осъществява през езика, проявяващ се като неразбиране и разбирателство между двете страни, отдалечени от по-малко от век, и на една трета, нашата, която се опитва да догони другите две по всичките им въображаеми следствия. Проектира се и като послание в светлината на реална криза, която все още може да бъде избегната; периферен опит по делегиран канал.

„Периферни тела“ на Гибсън със сигурност не изглежда като нещо твърде завършено, но е особено важна творба. Идеите, които тя развива, са многопластови и сложни; те заслужават внимателен анализ и още по-внимателно проучване. Защото, макар и материалът на книгата да изглежда някак сурово, наличието им със сигурност е благодатно и може да окаже влияние върху ежедневното ни мислене по съвсем неежедневен начин.

Николай Генов

Tags: , , ,
Facebook