Забравеният гигант на американската научна фантастика

Едуард Пейдж Мичъл е роден през 1852 година в град Бат, щата Мейн. Работи като редактор, журналист и писател на научнофантастични разкази, които публикува анонимно в нюйоркския вестник „Сън” в периода 1874 – 1886. В началото на XX век (и по-конкретно – на 20 юли 1903 г.) става главен редактор на ежедневника, който по това време е най-четенoто периодично списание в града, и се налага като уважаван и добре познат публицист. Художественото наследство на Мичъл обаче бива открито едва през 1973 година – от критика Сам Московиц, който събира научнофантастичните творби на „Забравения гигант на американската научна фантастика” и ги публикува в книгата „Човекът от кристал: Разкази от Едуард Пейдж Мичъл” (“The Crystal Man: Stories by Edward Page Mitchell”). От тях до момента само два имат български превод – „Дъщерята на сенатора” (The Senator’s Daughter, 1879) и „Часовникът, който върви назад” (“The Clock that Went Backward”, 1881); те са поместени в сборника „Сънищата на Франкенщайн” (София: Ера, 2019, с. 158 – 196). В него може да бъде открита и кратка биографична бележка за Мичъл (с. 156 – 157), която завършва със заключението, че той „все още не се е превърнал в нарицателно име дори сред фен клубовете на научната фантастика, но звездата му изгрява”[1]

Въпросът за „литературното значение“ на забравения белетрист присъства имплицитно в оскъдния брой материали, написани за него. Така, за да се подчертае визионерството на художествените му текстове, се набляга на тяхното хронологическо първенство; разказът „Кристалният“ (“The Crystal Man”) например – сюжет за мъж, станал невидим „понаучному“ – изпреварва „Невидимият“ (“The Invisible Man”) с 16 години, а „Часовникът, който върви назад“ (“The Clock that Went Backward”) предлага темпорален механизъм, който е с 14 години по-стар от „Машината на времето“ (“The Time Machine”, 1895). Освен тези мотиви Мичъл е и предполагаемо първият автор, описал киборг („Най-способният човек на света“ /„The Ablest Man in the World’, 1879) – в случая болно момче, на което присаждат часовников мозък, – телепортация („Човекът без тяло“ / “The Man without a Body”, 1877), размяна на две съзнания („Обмен на души“/”Exchanging Their Souls”, 1877), пътуване със скорост, по-голяма от тази на светлината („Тахипомпа“ / “The Tachypomp”, 1874), и др. 

Да останем на нивото на хронологията обаче, би означавало да се задоволим с единичните факти и да пренебрегнем спецификата на споменатите текстове, които могат да бъдат характеризирани с богато етническо присъствие, красив език и фина ирония. Мичъл е склонен да прибягва до метанаративни коментари („Прозорливият читател вече трябва да е разпознал всички необходими компоненти на един добре подреден сюжет: бе представена героиня, бе загатнат герой и бе конструиран враждебен родител по най-одобрения модел“[2]) и да използва фигурата на другия, за да центрира маргиналността; произведеният от това ефект създава дискретен парадокс, който само подсилва ефектите на цялостното изложение. Основен обект на това творчество е различният, а основен двигател на тази литература е различието; думата опитват да вземат онези, които се стремят да променят света, за да могат да се впишат в него или, обратно, да впишат света в себе си. 

В „Дъщерята на сенатора“ това са политическите опоненти на Консервативната партия, това е господин Даниел Уебстър Уонлий, който опитва да замени методите на традиционното хранене с безвкусни таблетки, предлагайки на консуматорското общество една радикална форма на вегетарианство, подплатена с необходимото количество идеология. Неговата спорна либерална програма, самата му визия за бъдеще, подчинено на емпатията към всичко живо, намира излаз в личния му живот, реализира се в интимността му с дъщерята на най-влиятелния му опонент, която предпочита да рискува социалния си статут, да бъде замразена[3] и съответно да погуби младостта си, но да остане до любимия си, до етнически и културно другия, в този свят на прекроените граници.  

В „Часовникът, който върви назад“, Хари, потомък на холандски емигранти и както впоследствие се оказва – потомък на самия себе си (77 години преди „Всички вие зомбита“ на Хайнлайн) – се озовава в 1574 година, в която решава и да остане, за да спаси жителите на Лайден по време на Нидерландската революция. Любовта тук е толкова схематично изведена, а текстът – толкова лаконичен, че леко обърканият читател би бил в състояние да обособи водещата философска идея – за следствието, пораждащо причината – като по-важна от всичко останало. И с това той навярно би бил напълно прав. 

“De zelfopoffering van burgemeester Van der Werff” на Гюстав Вапер (1829) изобразява сцена, описана в “Часовникът, който върви назад” (1881)

Макар тази тезисност да надхвърля грубите очертания, които българските преводи завещават на местната аудитория, е редно да се каже, че Едмънд Пейдж Мичъл рядко превръща фантастичната хрумка в самоцел; неговите творби не са просто ускорени повествования, насочили заострените си върхове към някаква иновативна идея, а представляват пъстра игра на езика, който поражда повече хитри фрази, обрати и метафори, отколкото почитателите на жанра срещат при редица по-късни автори. Стиловото разнообразие на неговото творчество е впечатляващо; текстовете му лъкатушат между нулевата и вътрешната фокализация, между журналистическата сензация и историческата спекулация, между футурологичното и комичното. Идеите на философи като Платон, Хегел и Лайбниц застават уверено до имената на учени като Тиндал, Бабидж и фикционалните Жан Мари Риварол, Фрьоликер, професор Думкомпф [от нем. dumm (глупав) и Kopf (глава)], за да изградят гъста интертекстуална мрежа с рекурентни персонажи. Това са герои чудаци, които дестабилизират границата между тривиалното и фантастичното; те се кълнат в науката и често стават нейна жертва, като междувременно подкопават социалните ѝ ползи и пародират унаследената ѝ готика[4].  

Би било прекрасно, ако Едуард Пейдж Мичъл стане по-достъпен на местния пазар; така българският читател би могъл да си представи, че един барон от свитата на граф Игнатиев – киборгът Савич – е до голяма степен отговорен за стратегическите военни успехи на руската армия през Освободителната война, че математиката е способна да разреши всички парадокси освен брачните и че корените на научната фантастика продължават да се разклоняват в почвата на литературата, достигайки до все по-витални соли. Разбира се, всичко това би предположило, първо, да се възбуди интересът към почти анонимната фигура на Мичъл и второ, да се намери достатъчно талантлив преводач, който да пренесе и запази най-доброто от неговия език. 

И двете условия изглеждат изпълними.  

Николай Генов 


[1] Сборникът „Frankenstein Dreams” е съставен от Майкъл Симс.

[2] Mitchell, Edward Page. The Tachypomp – прев. мой. 

[3] В този текст крионизацията не се схваща като научнофантастичен способ за съхраняване на тялото, чието стареене се оказва необратимо, а като юридическа мярка, наказание.   

[4] Особено запомнящ се момент е първото активиране на уреда PCA (Petty Cash Adjuster) – стол, който „стяга“ нахалните гости в прегръдката на изкуствен скелет, за да ги разкара или, в случай че са дребни търговци, да фасилитира някоя и друга сделка.