Астрономията като провокация за научната фантастика

Научната фантастика постоянно търси своя градивен материал в постиженията на науката и технологиите. Първите ѝ импулси и художествени осмисляния на космическото пространство се осъществяват заедно със създаването и на първите устройства, с които човек се стреми да обхване непознати до този момент пространства, извън пределите на познатата му Земя.

Понятието астрономия в древността в известна степен е неопределено. Това се дължи на факта, че ние не знаем как първите жители на планетата са поставили началото на науката за небето. Астрономията е възникнала тогава, когато у човека се е появило любопитство – най-мощният двигател на човешкия напредък. Именно любопитството е накарало нашите прадеди да вдигнат поглед към небето и да се опитат да обяснят какви са тези светещи точки, които се виждат особено ярко през нощта. В литературата се приема, че астрономията се появява преди 30-40 хилядолетия. В статията няма да бъде описано подробно развитието на астрономията, а ще бъдат маркирани основни имена, които са повлияли на нейното развитие през вековете и най-вече – на появата и развитието на тези идеи и в научнофантастичната литература.

Първите представители на човешкия род са водили тежка борба, за да запазят живота си. И в тази борба са били принудени да придобият знания за онези явления в природата, които оказват влияние върху живота им и определят тяхната дейност.

Смяната на деня и нощта са провокирали човека да постави в някакъв ред тези постоянни в живота му промени. Началните усилия на първобитния човек да отчита времето и движението на Луната и Слънцето са били елементарни. Постепенно обаче той се опитва да разбере все по-дълбоко проблема и все по-точно да определя времето. Различните религии издигат в култ божества, тясно свързани със Слънцето, Луната и други небесни тела. С изключителна популярност се ползва астрологията, главната цел, на която е да изтълкува влиянието на небето, звездите и планетите върху живота както на отделния човек, като и на група хора. Това предизвиква и по-бързо развитие на астрономията, тясно свързана с определянето на времето. Така се появяват и първите календари.

Люлката на съвременната астрономия е Древна Гърция. В достигналите до нас сведения почни никъде не се говори за астрономически наблюдения. Постепенно, с разширяване на знанията и навлизане все по-дълбоко в същността на природата, в Древна Гърция се формират три школи: Питагорейска, Академията на Платон и Ликеят на Аристотел. Питагорейците достигат до идеята, че всички закономерности в света могат да се изразят с числа, че „елементите на числата са елементи на всички неща“. На тях се приписва и първата идея за кълбовидността на Земята. Съобщава се също, че Питагор пръв стига до извода за идентичност на утринната и вечерната звезда – Венера. Аристотел подробно разглежда основните характеристики на вселената като част от природата. Според него науката за природата изучава преди всичко телата и величините, техните свойства и видове движения, а също така и началото на този род битие. В тази обща дефиниция започва първата книга на неговия трактат „За небето“. Вселената на Аристотел е сферична и крайна. В геометричния ѝ център се намира неподвижната Земя. Тя извършва непрекъснато равномерно кръгово движение. Небесните тела – Слънце, Меркурий, Луна, Марс, Юпитер и Сатурн, са също сферични. Всяко от тях е прикрепено към кристална сфера, която извършва равномерно кръгово движение около Земята.

Италийските философи обаче застъпват мнението, че в центъра се намира огънят, а Земята е една от звездите и се движи в кръг около центъра, предизвиквайки смяна на деня и нощта.

Научното и духовно наследство, което оставят учените от Древна Гърция, от Ранното средновековие  и др. съвсем естествено предразполагат следващите векове да се стремят още по-фанатично към звездите. През 1474 г. в Нюрнберг е построена първата астрономическа обсерватория в Западна Европа. Нейното появяване е свързано с името на Йохан Региомонтан (1436-1476).

Астрономическата страст обхваща и българските ни духовни просветители и учени. Йоан Екзарх е най-талантливият и образован писател и учен-енциклопедист от епохата на Златния век. Времето, в което той се намира във Византия, е ползотворно и за неговото запознаване с тогавашната византийска философия, в която съществено място заемат астрономията и математиката. Произведенията на Йоан Екзарх съдържат астрономически елементи. В края на IX и началото на X век подобни произведения са изключително рядко явление в Западна Европа или почти липсват. Той познава много добре произведенията на Аристотел, предава негови мисли, спори с него. Космологичната схема на Йоан Екзарх е близка до тази на Аристотел. Когато излага устройството на вселената, той най-често се придържа до становището на Аристотел. Според него Земята е неподвижна, а небето е кълбообразно и се състои от осем „пояса“. На всеки един от поясите се намира по една планета. В „Шестоднев“ той поставя въпросите какъв е образът на Слънцето, Луната планетите и звездите е какъв е характерът на техните движения. Времето, през което Йоан Екзарх излага всички тези астрономически елементи в своите произведения, е време, в което схоластиката в цяла Европа е в своя апогей на развитие и древната култура е забравена.

През 1473 г. се ражда Николай Коперник, който създава цяла доктрина за началата на относителността към всички възприети от нас движения. Докато денонощното въртене на Земята е най-простата и очевидна илюстрация на нови принцип, то съществено по-сложно стои въпросът относно годишното движение на Земята. Авторът прави връзка с Птолемеевия модел, свързан с движенето на планетите. Според него, това което ни се струва като движение на Слънцето, се дължи не на неговото движение, а на движението на Земята и нейната сфера, заедно с която ние се въртим около Слънцето като всяка друга планета. Коперник достига до следните изводи, които ще представя схематично: 1) не съществува единен център за всички небесни орбити и сфери; 2) центърът на Земята не е център на света, а само център на тежестта и на лунната орбита; 3) онова, което ни се струва движение на небесния свод, възниква заради движението на Земята, следователно Земята със своите най-близки елементи извършва денонощно движение около полюсите, запазвайки своето направление в пространството неизменно, докато небесният свод и последното небе са неподвижни.

Още през първата половина на XVI век в Европа се формират три основни групи: на последователите на новата теория, на теолозите и на последователите на Аристотел. Възраженията на теолозите се основават на авторитета на Библията. През 1563 г. в италианския град Соренто църквата провежда Вселенски събор. Той продължава твърде дълго и има важно значение за историята на Ватикана. На този събор църквата се сплотява и повежда война срещу всяко отклонение от религиозната доктрина. Пример за твърдо отношение към последователите на новата система на света е изгарянето на клада на италианския монах и философ Джордано Бруно (на 17 февруари 1600 г.). Що се отнася до противниците на Коперниковата система от последователите на Аристотел и Птолемей, техните доводи против новата теория постепенно отслабват. В началото главното им възражение е свързано с несъстоятелното твърдение, че тежката и голяма Земя не е в състояние да се движи в пространството. Друго по-сериозно възражение е, че кръговото движение около Слънцето би трябвало да се отразява на взаимното положение на звездите. Джордано Бруно е не само един от най-ревностните привърженици на новата теория, но се опитва а развие и идеите на Коперник. Това свое увлечение, както вече споменах, той заплаща с живота си. Според Бруно вселената е безкрайна и всички нейни части се подчиняват  на едни и същи закони. С други думи, авторът представя множество слънчеви системи, които се населяват от различни разумни същества. През вековете този модел на Бруно придобива голяма известност. През XVII–XIX век идеята за „множеството обитаеми светове“ става неделима част от астрономията.

През 1608 г. в Европа се появяват първите телескопи. Знае се, че оптикът Захарияс Янсен (през 1604 г.) изготвя един телескоп, който бил копие на конструкция на известен италианец. Една година по-късно обаче Галилей създава свой телескоп и го демонстрира във Венеция. Отначало Галилей прави оловна тръба, на чиито краища слага лещи – и двете от едната страна плоски, а от другата първата от тях изпъкнала, а втората вдлъбната.  След конструирането на телескопа Галилей го насочва към Луната. След няколко дни наблюдения той разделя лунния диск на две части – на светла, осветена, и на тъмна – неосветена от Слънцето част. Ученият стига до извода, че това се дължи на неравномерността на лунната повърхност, която е изпъстрена с планини и равнини. Следователно повърхността на Луната не е кристална, както се предполага, а е подобна на земната.

Стигаме до Йохан Кеплер, който не само че е един от стожерите на съвременната наука, но се смята, че той е написал и първото научнофантастично произведение. През 1609 г. авторът пише „Сънищата“, вдъхновен и Коперниковата теория за хелиоцентричния строеж на вселената. Разбира се, ясно е, че по това време няма достатъчно натрупан опит да се създаде история, включваща характери с психологическа правдоподобност, но не това е важно, когато излиза произведението. Авторът описва Луната въз основа на наблюдение, предшестващо астрономическата употреба на телескопа. От днешна гледна точка произведението би могло да се разглежда като наивно и слабо, още повече, че сме наясно как изглажда Луната отблизо. Важно е да се отбележи, че все пак научната фантастика и нейната прогностична визия през различните епохи се развива на базата и на натрупания научен материал, и на провокациите, които самите автори задават в тези произведения към бъдещето и към самата наука. Неслучайно и Дарко Сувин (един от важните теоретици на научната фантастика) възприема научната фантастика и като ресурс за исторически сведения, а терминът „новум“ е именно въвеждането на непознатото, различното, новото –

обвързано обаче с научното познание като начин, подход, атмосфера и чувствителност в самото произведение. Научната фантастика трансформира популярни материали чрез преориентирането им към хоризонта на текста,  чрез изменчивостта на човешките общества в резултат на иновации, представящи конкретни научни проекти. Посредством художествената си образност тази литература представя връзката между знанието и етиката, технологията и идентичността, материалната реалност и въображението.

Такива са и световете на първите автори, дръзнали да пишат в полето на научнофантастичното. След „Сънищата“ се появява произведението на Франсис Бейкън „Христианополис“ (1619), а малко по-късно и „Градът на слънцето“ на Томазо Кампанела, които продължават да използват за отправна точка на повествованието си технологичния напредък.  Трябва да спомена и романа на Хърбърт Уелс „Първите хора на Луната“ (1901), в който двама души попадат на Луната и нейните не толкова дружелюбни обитатели, които се опитват да държат в плен героите. И тук Уелс е разгърнал идеята на науката, че не сме сами в безкрайното космическо пространство, но същевременно разкрива и нежеланието на другопланетните същества да знаем за тяхното съществуване.

Ще се върна към Йохан Кеплер (1571-1630), за да представя с няколко изречения неговият принос към науката. Природните закони, които той формулира, са фундамента, върху който се изгражда съвременната астрономия. Неговото име се увековечава в историята на астрономията като творец, който прокарва пътя към закона за всемирната гравитация. Първото съчинение на Кеплер „Misterium Cosmographicum“  (1596) не трябва да се разглежда като съвременен стремеж към изследване на природата. Това е творба, в която е изразено удивлението на автора пред необятното космическо пространство и дълбоката връзка между него и тайнствените творения на човешкия ум като теорията на числата, геометрията и музиката.

Кеплер отхвърля старите, традиционните дефиниции и ги заменя с три нови хипотези: 1) приема се, че Слънцето се намира в центъра на планетната система и движението на планетите се дължи на сила, произтичаща от Слънцето; 2) планетните орбити не лежат в една равнина, а сключват помежду си малки ъгли; 3) движението на планетите около Слънцето е кръгово, но равномерно.

В трактата „Астрономия нова“ за първи път в историята на астрономията се поставя на широко обсъждане проблемът за гравитацията. Според Кеплер притеглянето е взаимен телесен стремеж на сходни родствени тела към единство или съединение.

Важна фигура за развитието на астрономията е и Рене Декарт (1596-1650). В „Начала на философията“ той формулира три закона, които нарича „основни природни закони“ и смята, че са достатъчни за описване природата на движението. Това са първите дефиниции, аналог на които по-късно стават трите закона на Нютон. Декарт смята, че можем да стигнем до познание на известни правила, които той нарича закони на природата и които са вторичните причини за различни движения, които забелязваме във всички тела.

Първият закон на Декарт гласи, че всяко тяло, взето отделно, продължава да остава в едно и също състояние дотогава, докогато това е възможно и никога не го променя освен поради взаимодействие с други тела. Вторият закон е свързан с това, че всяко тяло, което се движи, се стреми да продължи движението си по права линия. Третият закон: ако едно движещо се тяло срещне друго, по-силно от себе си, то не губи нещо от движението си, но ако срещне по-слабо, което може да придвижи, то губи от движението си толкова, колкото предава на второто тяло.

Малко са космическите обекти, към които авторите насочват своето перо. Марс и Венера (да не забравяме и Луната) са най-предпочитаните и художествено осмислени дестинации. Това се дължи на предположенията на учените за наличието на разумен живот най-вече на Марс.

Ще обърна внимание на начина, по който е описвана планетата Марс от научната фантастика на базата на откритията, провокирали въображението на писателите да се насочи към тази планета. Извършените от Галилей наблюдения с телескоп, откритите от Касини през 1966 г. полярни ледени шапки, както и луните на Марс – Фобос и Деймос, – забелязани от Асаф Хол през 1877 г., правят притегателната сила на Червената планета още по-неустоима. Най-голяма сензация обаче прави откритието на Джовани Скиапарели за наличие на canali върху повърхността на Марс. Наблюденията на Скиапарели събуждат интереса на учените. Астрономът  Пърсивал Лоуел насочва своята мощна апаратура към Марс и вижда, че там действително има канали, които изглежда са дело на разумна намеса. Чертае точни, сложни и най-подробни карти на марсианската повърхност, изпълнени с канали, двойни канали, оазиси. Публикува резултатите от своя труд, своите теории, в три книги „Марс“ (1896), „Марс и неговите канали“ (1906) и „Марс като лоно на живота“ (1908). Той прокарва идеята, че каналите, дълги и прави, с очевидно изкуствен произход, са построени от марсианска раса, която се опитва да насочи водата от полярните ледени шапки до огромните пустини на своята планета.

Това означава, че тези канали са изкуствено създадени, което насочва въображението и към присъствието на живот на планетата. Много автори обръщат поглед към Червената планета и най-вече към марсианците. Във  „Война на световете“ (1898) Х. Уелс намира в лицето на марсианците нашественици.  Едгар Бъроуз издава „Принцесата на Марс“. Марсианците на Бъроуз назовават своята загиваща пустинна планета Барзум. Авторът разгръща в своите произведения представите на Лоуел, като „запълва“ своята Червена планета с летящи лодки, радиеви пушки, бели маймуни и земна растителност.

Действието на стотици книги се развива на Марс. След откриването на планетата и първите опити да се картографира нейната повърхност научната фантастика попива всяко описание на учените и създава свят, населен от разумни същества. Може би произведението на Роджър Зелазни „Роза за Еклисиаста“ (1963) е от последните произведения за Марс, който го познаваме от първите опити да се изследва планетата. Тук ще спомена и „Марсиански хроники“ (1966)  на Рей Бредбъри.

През същото това десетилетие (към края на 1960 г.) НАСА изпраща космически сонди до Марс, Венера и Меркурий и слага край на фантазиите за космически разум на Марс. Откритият от НАСА Марс не е този на Лоуел. Проучванията не откриват и следа от градове, живи, мъртви или загиващи. Няма ги и каналите на Скиапарели. Вместо тях има кратери. Тези открития дават вярна представа относно природата на планетата. Научната фантастика изоставя Стария Марс като тема и се насочва към актуалната информация за планетата. Трилогията на Ким Стенли Робинсън (написана през 90-те години) „Червеният Марс“, „Зеленият Марс“ и „Синият Марс“, посветена на колонизацията и изкуственото създаване на сходна със земната околна среда, е най-амбициозният и запомнящ се подобен опит.

Постепенно интересът към реалния Марс намалява. Лишен от кислород, безжизнен и мъртъв той не се вписва в приключенската междупланетна романтика на Бъроуз и др. Разбира се, писателите не се отказват от идеята за развитието на разумен живот извън пределите на Земята, но като че ли вече започват малко по-обрано да разгръщат своето въображение, когато иде реч за Марс и Луната, които в началните етапи от тяхното изследване са били възприемани и през мечтата на учения да намери ако не себеподобни, поне да се убеди, че земляните не са сами в огромното пространство на всемира.

Развитието на астрономията и първите опити за проникване отвъд пределите на планетата Земя е дълъг процес, който обаче е отразен  много вдъхновено в научнофантастичните визии на писателите за контактите с друг разум, в „допълването“ на картината на все още недоизяснените образи на планетите и космическото пространство.  Борбата на Коперник и Галилей срещу геоцентричната и геостатичната космология на Аристотел е изисквала те не просто да я отрекат или да се възмутят от нея, а подробно и аргументирано да я опровергаят. Научната фантастика също следи позициите на науката относно последните данни, получени от астронавтите или от спътниците. Но тя се заразява от възможността да доразгърне и насели тези светове с всякакви чудни и невъзможни същества; да обясни какви са каналите на Марс, какво има на Луната и др. Докато науката започва въпросите си с „По какъв начин…“, научната фантастика си опитва да отговори на въпроса  „Какво ще се случи, ако…“. В този именно въпрос се крие и потенциаът на научната фантастика да надскача своето време и да се придвижва не години, а столетия пред науката, за да вдъхновява читателското въображение, но и да бъде онази съвест на човека, която винаги търси своята отправна точка в човешкото и неговото съхранение във все по-ускоряващото се развитие на науката и технологиите.

Литература

Шкодров 2010: Шкодров, В. Етюди по история на астрономията, Част 1. София: Проф. Марин Дринов, 2010.

Tags: ,
Facebook