Писателят Виктор Пелевин: „Вампирът в Русия е повече от вампир“

интервю на Наталия Кочеткова

преведе Светлана Янева

Разговорът е публикуван в сп. “Тера фантастика” бр. 13 (1/2011 г.)

Излезе новият роман на култовия писател „Empire V”

Излизането на книгата на Пелевин през 2006 година бе предшествано от скандал: чернова на романа мистериозно бе публикувана в интернет, където можеше да бъде прочетена от всеки желаещ. За това как в столицата се появиха вампири, защо светът се управлява от дискурса и гламура и как ранната редакция на „Empire V” се оказа в Мрежата, Виктор Пелевин разказа в ексклузивно интервю на Наталия Кочеткова. В следващия текст дискурс и гламур се употребяват като термини.

За улеснение на читателя:

Дискурс (нем. Diskurs, фр. Discours,

от лат. Diskursus) – разговор, говорене, обсъждане

Гламур – обаяние, чар, очарование

За кого работи фабриката за пари ?

Вие пуснахте да вилнеят из съвременна Москва всякакви нечисти сили. Защо все пак вампири?

Не аз съм пуснал всякакви нечисти сили да вилнеят из Москва. Ако бях аз, щях да имам орден „За заслуги пред Отечеството”, дом в Барвиха, охрана, личен готвач и перснална пенсия. Аз просто написах книга за вампири. Те отдавна ме интересуваха. Интуитивно ми беше ясно, че вампирът в Русия трябва да е повече от вампир. А колко точно е това „повече” – ето какво се опитах да изясня.

Вашите вампири разбиват традиционните представи за тия същества от митовете и литературата. Това не са кръвожадни чудовища, а най-висшата брънка след Бог на земята. Дейността им прилича на „млечно животновъдство” – те не убиват хората, а ги доят. Да си поиграете на Брам Стокър с всякакви ужасии – нямаше ли за вас подобна съблазън?

Струва ми се, че моите вампири са много по-страшни. Ужасиите могат да са от всякакъв вид. Има такива, към които са ни приучили от детството и ние просто не ги забелязваме. Според мен е трудно да се измисли нещо по-страшно от съвременния град. Какво е градът? Място, където хората живеят поради това, че много от тях вече са умрели там. И още – градът е фабрика за пари. За кого обаче работи тази фабрика? Даниил Андреев би се съгласил, че едва ли за човеците. Хората даже смътно не проумяват силите, които управляват живота им. Те не разбират смисъла на своята еволюция. Това, което се нарича „прогрес”, принизи човека много по-ниско от живеещото на свобода животно. Начинът на живот на зверовете – да ядат екологично чиста храна, да живеят в най-подходящите за организма климатични условия, много да се движат и никога за нищо да не се вълнуват – днес е достъпен единствено за оттеглилия се от бизнеса милионер. А обикновеният човек цял живот работи, изплезил език от умора, след което умира от стрес, успявайки долу-горе да се разплати за бърлогата си в бетонния мравуняк. Единственото, което може, е да пусне своите деца по същия кръговрат. Градът – това са много такива истории, подобни една на друга. Когато смазващата безсмисленост на тоя живот вземе превес над страха от смъртта – започват войните. Когато превес вземе страхът от смъртта, настъпва мир. Ето на такава люлка живеем и това е нашето всекидневие. „Дракула на Брам Стокър” гледаме единствено за да си отдъхнем и малко от малко да се разсеем.

Политкоректност и гламур

„Червената течност” вместо кръв и разни други евфемизми при вас са пародия на политкоректността. Според вас в кои случаи политкоректността и произтичащите от нея лингвистични илюзии са оправдани и кога изглеждат комично?

Аз мисля, че политкоректността е оправдана, когато позволява да се съхрани човешкото достойнство. Когато от нея се прави фетиш и национален култ, това е някак смешно.На никого не е нужна лингвистичната „He-or-shema” като в Америка, но на всяко общество, където редом живеят различни нации, не би попречил известен минимум клишета на политкоректността. Американците всъщност са много практични хора. Те са въвели политкоректността, защото мигновено създава формален мост през емоционално заредения батак. Назовете негъра негър и над вас ще надвисне частица от вината за робството. Назовете го афро-американец – и спокойно можете да го уволните от работа. Политкоректността създава ясни правила, с помощта на които може да се избегне двусмислеността, макар сама по себе си политкоректността да е много двусмислено нещо. В същността си политкоректността е обществен договор в максимално сбита форма. Тя е удобна, защото икономисва време и сили. Може би на това трябва да обучават в училище.

Основните предмети, които преподават на младите вампири, са разговор и очарование – дискурс и гламур. Защо смятате тия думи за ключови за съвременното общество?

Защото са точно такива. Гламурът – това е скритата идеология на обществото, което се обявява за постидеологическо или наема технолози за разработване на потьомкиновски идеологии. Ролята на агитпроп при гламурната идеология изпълнява рекламата – аз писах за това още в „Generation П”. А дискурсът е чарът на духа, единствената форма на гламур, достъпна за лица с отложена социална реализация. Между другото, да кажа, че думата „лузър” ми се струва неполиткоректна. По-добре е според мен да се използва абревиатурата „ЛОСР” или „ЛСОСР”*. Вампирите по тоя повод казват така: ако гламурът е секс, изразен чрез пари, то дискурсът е секс, който не достига, изразен чрез пари, които ги няма. Може да се каже, че гламур и дискурс приличат на синус и косинус (от думата sin – грях [англ.]) – струва ви се, че между тях има разлика, но това е просто фазово изместване. Естествено е вампирите прилежно да изучават тези два предмета. Те във всичко трябва да са една стъпка пред хората.

Майсторът, Маргарита и Нощна стража

Езикът при вампирите, преселвайки се от един свой носител в друг и помнейки всичко, което е станало в „предишния живот”, един вид изпълнява функцията на културна памет. Излиза, че културата е демонична по своята същност.

Не мисля, че културата има някаква същност. Или, по-точно, идеята за такава „същност” сама по себе си се явява фрагмент от някои култури – например както в теорията на Шпенглер за „културните организми”, „историческия материализъм” на Суслов и т. н. Аз гледам на живота по-просто, за мен културата е един калейдоскоп. Каква същност може да има в един калейдоскоп? Тя може да е единствено в очите на гледащия. Именно тази проектирана същност може да придава смисъл и взаимна йерархичност на всички възникващи шарки, правейки ги демонически или каквито и да било други. А на гледащия в калейдоскопа при това ще му се струва, че демоничен е именно калейдоскопът.

Как се отнасяте към „Майстора и Маргарита” на Булгаков? Струва ми се, че читателите се делят на такива, които смятат книгата за шедьовър и такива, които я наричат булеварден роман.

Аз смятам „Майстора и Маргарита” за една от най-великите книги на ХХ век. За мен това е най-важният текст от всичко, написано по съветско време. Никога не съм виждал хора, които да наричат тая книга булеварден роман, такива титани на духа дори ми е трудно да си ги представя. Понякога казват, че„Майстора и Маргарита” е квинтесенция на съветския опит и затова не е съвсем разбираема за ония, които го нямат. Но тази книга се възприема нелошо в съвременния Запад – ето Бьорк например я хвали. А тя няма съветски опит.

А гледахте ли/четохте ли „Нощна стража” на Лукяненко? Във всеки случай ми се струва, че от време на време го пародирате.

Гледах филма. Това е много съвременно кино – състои се не от сцени,а от клипове. Съвършено друг типоператорска и режисьорска работа. Ние виждаме не просто мръсен вход, чаша с кръв или лицето на героя – ние виждаме реклама на мръсния вход, реклама на чашата с кръв, после реклама на лицето на героя и така нататък. Филмът сякаш рекламира всички обекти, преплували пред камерата. Това е потресаващо. Много талантлив режисьор. Ако не се лъжа, той по-рано направи клиповете от „Всемирната история” за банка „Империал” – за Суворов, за Великия инка. Жалко, че вече не ги снимат. Беше много впечатляваща поредица. Но свърши някак неярко, липсваше завършващ клип. Аз по едно време измислих такъв вариант: безкрайна опашка от начумерени хора с номера на ръцете. Чакат в някаква банка. Над опашката се носи шепот: „Отварят ли?” – „Не, не отварят.” – „Казват, че днес вече няма да отворят.” – „И утре също.” – „Казват, че въобще никога повече няма да отворят…” Снизходителният бас на диктора: „Банка „Империал”. Световна история, банка „Империал”. Това е, ако сте поръчали пародия.*

Френска целувка на студа

Прадедите на главния герой в книгата Рома Щоркин са прибалтийските барони фон Щорквинкел. Вие занимавали ли сте се някога със своето родословие? Разказвали са ми, че Пелевини преди революцията са били собственици на верига манифактурни фабрики.

Не, едва ли аз съм от тези Пелевини. Ако моите прадеди се бяха занимавали с манифактура, аз по-скоро щях да пиша криминалета.

Просто не мога да не попитам: загубването на ръкописа на романа наистина ли е немарливост на издателството? Защото това може да бъде забавен PR-ход.

Доколкото зная, това не е немарливост на издателството, а случай на така нареченото „крадене”. На вас ви се струва, че прилича на забавен Пи-ар-ход, а на мен ми напомня принудителна  френска целувка на студа. Виждате каква разлика в асоциациите.

А нямахте ли желание да промените нещо в книгата, за да се отличава от пиратската версия, както това направи в подобна ситуация Маркес?

В Мрежата попадна чернова – сурова и незавършена версия, която лично на мен не ми е особено приятно да чета. Хемингуей е казвал: „First drafts are shit”**. Аз внасям до изкарването наколите огромно количество поправки, понякога променям 20-30% от текста. И ми е обидно, че извадиха за публичен прочит вариант, който може да развали впечатлението от книгата.

Виждал ли сте театралния проект Shlem.com по „Шлема на ужаса” на младата прибалтийска режисьорка Живиле Монтвилайте, направен като ActiveFictionShow – там театър, литература, видео, музика, художествен пърформанс и интерактивно шоу текат едновременно. Как се отнасяте към подобен род неща?

Проектът ми е известен от интернет и по моему е много интересен. Приятно ми е, че Живиле Монтвилайте се е обърнала към тоя текст.

Не ви ли смущава, че Монтвилайте е преправила финала и като резултат силно е опростила идеята на книгата?

Не. Още повече, че в тази книга няма някаква единствена идея. Там такива идеи има доста повече. Същността на взаимоотношенията „писател – режисьор” е в това, че режисьорът започва работата си там, където писателят я приключва. Това е като втора степен при ракета – и тя може да те отведе до най-неочаквано място. Писателят не бива да се опитва да управлява тези процеси. Най-добре е той изобщо да не знае нищо.

Сега всички художествени произведения престанаха да бъдат собствено литературни явления и навлизат в смесените области – появяват се паралелни проекти в интернет, театъра, киното. Например в последния роман на Борис Акунин „Ф. М.” на читателя се предлага самостоятелно да разгадае ребуса. Победителя го очаква златен пръстен. Вие не сте ли мислил за нещо подобно?

Не. Независимо от цялото ми уважение към Борис Акунин нямам намерение да се захващам с разгадаването на тоя ребус.

Източни принципи с европейски традиции

А как се отнасяте към стиховете на форума на вашия сайт? Има много  забавни – например стихотворението за писателите, написано на жаргона на „пропадналите”.

Там има много второстепенни поети, няколко необикновено добри и двама велики поети – Минздрав и Монти Пайтън. Минздрав ми се струва, че веднага биха го зачислили в ОБЕРИ (Литературна група, съществувала от 1926 до 1930 г. – абревиатура от Объединение Реального Исскуства).

На форума открих и още една любопитна реплика: млад човек иска да купи дрешка на любимото си момиче. При това за модел е взел стила на лисицата А Хули от „Свещена книга на таласъма”. Замисляли ли сте героинята си като съвременен секс-символ?

Не, замислих си я като личен секс-символ. И изобщо ми е непонятно защо младият човек ще купува дрехи на своето момиче – освен ако, разбира се, не е гумено. Не бива да се отнасяме към жената с такова презрително недоверие. Някои неща тя е напълно способна да свърши сама.

На септемврийския панаир на книгата в Москва гостуваше младата френска писателка от китайски произход Шан Са. Нейният дебютен роман „Вратата на небесното спокойствие” получи навремето литературната награда „Гонкур”. За своя маниер на писане тя казва, че се опитва да съчетае принципа на източната живопис– контур без обем, с европейските традиции – обем без контур (масло). Отчитайки, че прекарвате доста време на Изток, можете ли да кажете, че нещо подобно ви е близко?

Ако се опитаме да обединим контур без обем с обем без контур, ще получим контур с обем. Защо заради такъв прост ефект да смесваме източните принципи с европейски традиции? Тези атрибути така и така всеки предмет ги притежава. А у думите, все едно, никога няма да има нито контур, нито обем. Въпреки това казаното от Шан Са ми е много близко. И ще обясня защо. Малко по-рано ние говорихме за дискурса като разновидност на гламура. Ето, тук имаме класически пример за това как гламурът и дискурсът нежно се преливат един в друг и се сливат в едно цяло, образувайки сочен, хрупкав и калоричен в приетите граници културен продукт.

Митологичните персони

Тимур Кибиров беше казал, че е написал поемата „К. У. Черненко”,защото съветският чиновник е абсолютен мит. За него нищо не е известно, а следователно – авторът е свободен да конструира художествен образ. Вие не се появявате на литературни срещи, отказвате да общувате с журналистите, постоянно подчертавате, че прекарвате в Москва съвсем малко време. Не се ли боите, че ще станете митологична личност или даже персонаж на нечия книга?

Знаете ли, такъв абсолютен мит се явява абсолютно всичко. На човек не му е известно какво представлява той самият, откъде се е появил и къде ще отиде след това. Затова и Тимур Кибиров е така неизчерпаемо загадъчен, както К. У. Черненко или ние с вас. Единственото, в което можем да бъдем уверени на 100% – това е днешният обменен курс на Централната банка. Но даже и тук не всичко е така просто – за което и аз, собствено, написах романа „Empire V”. А що се отнася до моя начин на живот, то той за писателите се явява съвършено стандартен, даже банален. Твърде много автори избягват публичността. Това е по-скоро правило, отколкото изключение. Теоретически писателят може да бъде още и литературен купонджия, но ми се струва, че това ще е неудачен хибрид. Нещо като летящ екскаватор – по принцип може да се построи такава машина, но едва ли тя ще копае и ще лети еднакво добре. С журналисти не отказвам да общувам, което доказва и нашият разговор. Но се старая да сведа това почетно задължение до минимум. А колкото до персонаж на книга… Мисля, че мога да стана персонаж само на собствените си книги. Което и без това правя толкова години вече. Ако стана персонаж на нечия чужда книга, то, както вие съвсем правилно отбелязахте, тя ще е за митологична персона. А митологичните персони си живеят по свои закони. И да повлияем на ставащото с тях, все едно, не можем.

Facebook