Последният „граничен пост“ на цивилизацията

 „Граничен пост“  е роман в духа на поредицата „Метро“.

Един от най-върлите критици на политиката на руския президент Владимир Путин – писателят Дмитрий Глуховски – се завръща към постапокалиптичните визии на бестселъровата трилогия „Метро“.

„Граничен пост“ от Димитрий Глуховски

„Граничен пост“ се появи през май месец под формата на аудиосериал в платформата „Storytel”, а този декември оживява и специално книжно издание с илюстрациите на няколко млади руски художници. Създателят на вдъхновилата едноименните компютърни игри поредица „Метро“, „Бъдеще“, „Здрач“ и „Текст“ рисува портрета на един стряскащо реалистичен и ужасяващ свят, в който въображение и реалност се преплитат. В тази напрегната  и мрачна притча Русия е погубена след кратка и яростна гражданска война. Някогашната велика сила се е разпаднала на парчета. Част от малцината оцелели живеят в нищета в носещата гръмкото име Московска империя – жалка отпломка от някогашната държава. Нейните граници се простират до единствния оцелял мост на река Волга. Над нея се вие отровна зелена мъгла, а по моста години наред не е минавал никой. Досега.

На последния „Граничен пост“ на цивилизацията предстои да се случи нещо немислимо и само от нищо неподозиращите негови обитатели зависи бъдещето на човечеството. Кое е по-силно – гладът или обичта към родината? Дали сред отчаянието, ревността, гнева и  жаждата за мъст може да разцъфне вярата? И дали в крайна сметка държавата може да се защити от собствените си граждани?

„Граничен пост“ е завладяващ и напрегнат призив към света. Да не руши мостовете. Защото от другата страна може да вирее надеждата.

Откъс от романа „Граничен пост“

1.

– А какво има там, от другата страна на моста?

Егор навярно вече за хиляден път задава този въпрос – и не му омръзва, защото отговорът всеки път е различен.

Огромният мост води към зелена мътилка, към гъста отровна мъгла, постепенно се разтваря в нея и напълно изчезва от погледа само на двайсетина метра от брега. Понякога вятърът налита върху нея, опитва се да я разпръсне – но не може.

Зелената завеса се повдига само още мъничко – и зад нея се вижда все същото: ръждиви релси, ръждиви стълбове и ръждиви ферми, обрасли с нещо червеникаво като водорасли, но не точно водорасли; нещо, шаващо на вятъра и без вятър.

Мъглата не може да се разпръсне, защото се вдига от реката. Мъглата е диханието на самата река – бавна, пенлива, болна.

И самата река не се вижда от брега – бетонните опори на моста изчезват в нея някъде в мъглата. Затова пък тя се чува добре дори през плътната пелена – нейното плискане, жвакане, шуртене. Изглежда, сякаш е жива, но само така изглежда. Нищо живо няма там, долу. И нищо живо, което попадне там, не може да оцелее. Дървените лодки се овъгляват, гумените пускат мехури и се пръсват. Местните не се приближават и на пушечен изстрел до водата. А и да се каже вода… Каква вода е това?

По реката не може да се плава – дори на шлепове с железни дъна. Онези, които са отплавали надолу по течението, никога не са се върнали. И никой никога не е доплувал по нея от горната страна на моста.

Затова и сега не е нужно никакво название за реката – „реката“ и толкоз.

А по-рано се е казвала Волга.

Егор не се отказва:

– А, какво?

– Нещо… Градове някакви сигурно. Също толкова пусти като нашият Ярославъл тук. Самият ти знаеш ли какво питаш?

– Точно аз нищо не знам. Вие сте този тук, който знае всичко, Сергей Петрович.

– Само да си посмял да си подадеш носа на моста. Главата ще ти откъсна! Ясно ли ти е?

– На мен ми е ясно, Сергей Петрович. Какъв съм аз – просто тъпак с китара. А вие тук сте цял комендант! На мен не ми и трябва да знам това. А че вие не се интересувате – това вече е странно! Та вие трябва да отбранявате източните граници на империята!

Полкан поглежда Егор намръщено. Потрива плешивината си. Отмества встрани чашата с посребрена железничарска подложка. Изръмжава:

– А на мен ми стига това, което знам, разбра ли, умнико? От Москва и от онзи край на света до нас идва тази шибана железопътна линия. Но според мен тя точно с нас свършва, след като от онази страна вече толкова години никой не е почукал. Всеки трябва да си гледа своята работа, ясно ли ти е? Всеки си има своя пост!

Полкан барабани с пръсти по масата, опитва се да си измисли занимание, което да използва за предлог, за да изхвърли Егор от кабинета си. Урокът по политинформация е приключил, без да е започвал.

Егор предлага примирие:

– Дай китарата, ще тръгвам.

– Среден пръст за теб, а не китара, разбра ли?! Ходи да учиш история, а после ще имаш ръкопашен бой, а вечерта ще поговорим за твоята китара! Да безделничи, му се иска, но не и да учи! Иди да учиш география на империята! Какво си се хванал за оттатъшната страна, след като и от отсамната не може да ти се набие нищо в главата!

А какво има от тази страна?

Пусти къщи, пусти улици. Празните тенекии на изоставени коли. Ничии кости – и разхвърляни, и струпани заедно. Диви кучета.

Малко обитаеми места са останали. Освен дето на постовете, в станциите крепости, стоят хора, вкопчили се, прилепили се до железопътната линия – и настръхнали.

Постът на Полкан, оказва се, е най-крайният на линията. На гарнизона е наредено да охранява източните подстъпи на Московия и гарнизонът, верен на клетвата си, пази моста. Дали го пази от бунтовници, номади или от зверове – сега вече дори Полкан не може да каже от кого.

В учебниците по история, по които карат Егор да се учи, всичко завършва безметежно: процъфтяване, справедливост, навлизане в нова ера. Учебникът не стига до мястото, където върху тази ера е сложен меден похлупак. Трябва да се вярва на Полкан, който казва, че народът се е разбунил, предатели са накъсали страната на части, а столицата е била твърде обезкървена, за да продължи да се държи за отделящите се територии. Москва тогава, казва той, прекарала границата си по отровената Волга, сложила на отсамния бряг Поста, за оттатъшния бряг забравила и се заела със своите си дела. Имало такива колкото щеш.

Имало Русия – станало Московия.

На Егор не му се полага да знае повече. Гледайки Полкан в свинските му очички, той казва:

– Притрябвала ми е тази ваша география и история. Прецакал се е старият свят и майната му. А китарата все пак ще си я взема. Не си ми я подарявал ти, че да ми я взимаш, разбра ли?!

Егор отстъпва тихомълком към вратата, за да успее да изскочи, докато натежалият, вдървен Полкан се измъкне иззад бюрото си. Онзи напрегнато съобразява какво му е казал току-що Егор; накрая размахва юмручище:

– Гледай само, тъпако! Ще те оставя през нощта извън стената, тогава ще видим какъв си смелчага! А балалайката ти ще я хвърля в печката!

– Само да си посмял!

Но коменданта го мързи да гони Егор. Пък и защо да го гони сега, след като така или иначе ще нощуват под един покрив. Егор сам ще му падне в ръчичките като стой та гледай. Няма да вземе наистина да спи извън стената! И Полкан, без да става, изръмжава приглушено:

– Не искаш да учиш – не учи! На седемнайсет години човек, а само иска да дрънка и да се шляе, но не и да мисли за нещо! Знаеш ли какво? Искаш отвъд моста – давай, прав ти път! Пускам те! Само че никъде няма да отидеш, ясно ли ти е? Защото за нищо на света няма да се отделиш от майка си! Седиш ѝ под полата! Умееш само да ми вдигаш кавги, нищо друго не умееш!

– Аз под полата, а ти под чехъл! Самият ти какво умееш? Само да си седиш на задника и да командваш! Какво, да не трябва много ум за това? Командир, мамка му!

– Изчезвай! Изчезвай оттук!

На Егор само това му и трябва: да доведе Полкан до бяс.

Пъха ръце в джобовете и се спуска надолу по стълбите от най-горния етаж на комуната.

Tags: ,
Facebook