Румънската научна фантастика: каква е и каква би могла да бъде

Корнел Робу

Преведе от румънски: Елена Борисова

Корнел Робу (1938–2016) е румънски писател и критик, автор на теоретични текстове върху възвишеното като ключов елемент в естетиката на научната фантастика. Преподавател по литература в университета в Клуж-Напока. Редактор на множество антологии, свързани с научната фантастика. Автор на изследванията „Ключ към научната фантастика“ (2004), „Парадоксите на времето в научната фантастика“ (2006) и др. Член на Съюза на писателите в Румъния (от 2007), носител на множествено награди, сред които са: наградата на Европейското общество за научна фантастика (1989), наградите Адриан Марино (2006), Владимир Колин (2008) и др.

Нищо от това, което е, не е само то. Съществува и това, което се получава, което е трябвало да бъде (ефективно), или само това, което е можело да се случи (виртуално): необходимата дисоциация между виртуалното и ефективното, между идеал и реален преход, не е наистина гарантирана, не е автоматична, не се появява само като себе си, а притежава съзнание за себе си.  Притежава ли румънската фантастика такава съзнание за себе си? Тази литература на XX век у нас има ли перспектива за това, което е било в миналото, можело е да се случи в края на този век, в края на хилядолетието, от което ни разделя по-малко от десетилетие? 

Поставяйки проблема в полето на социологията на литературата, можем да отбележим, че  след Втората световна война в Румъния съществува една популация от писатели“ на научна фантастика, чиято „пирамида на епохата“ би могла да се конфигурира графично по-скоро под формата на пясъчен часовник: в единия край – „старото поколение“ (около 20 писатели, родени през 20-те и началото на 30-те години); в другия край – „новата вълна“ (около 30 писатели, родени през 50-те и началото на 60-те години); накрая в „стеснената част на пясъчния часовник“ се разполага „междинното поколение“, много по-малобройно (под 10 писатели, родени в края на 30-те и началото на 40-те години).

Между тези многобройни писатели съществува индивидуално различие, различен творчески темперамент и специфичен глас. Съществуват, разбира се, различия в групите, генерациите, в менталните нагласи, психологията, но най-вече в идеологията от мрачните години на „пролетарската култура“ и на „социалистическия реализъм“ (тенденция, сменена след това от „хуманистичен социализъм“). Най-много автори, предимно от старото поколение, са повлияни от този реализъм, чувствайки се добре под величествените гънки на  „големите идеали“ (хуманизъм, мелиоризъм, оптимизъм, „вяра в бъдещето“, „радост от живота“ и т.н.), и самодоволно припяват „щедрото послание“ на един комфортен и спокоен „хуманизъм“, демагогски и циничен, присъщ на тоталитарния режим, за който (Не е ли така?) човекът беше „най-ценният капитал“.

От дистанцията на три десетилетия, въпреки че 80-те години бяха по-малко „тъмни“, младите писатели от „новата вълна“ успяват да напипат, дори и само интуитивно, елементарната истина, че научнофантастичния хуманизъм е оксиморон. Съобразяващо се с подвеждащия слоган  на „хуманизма“, старото поколение култивира (с взискателни очаквания) вродена склонност, или „създадена“ за вечния  параден оптимизъм, към представите за щастие и др. Обратното, младите от „новата вълна“ са по-саркастични (и тук с взискателни очаквания), те отхвърлят и подлагат на присмех сантименталната лиричност, преоткриват епичното и взимат силата на властта. 

За конструирането на тази конвергенция работи и фактът, че румънската научнофантастична литература трябва да се справи с исканията за „двойно подчинение“, които налага, от една страна, националният контекст, багажът на „общата“ румънска литература (мейнстрийм в научнофантастична терминология), литература с исторически конституирана традиция, а от друга страна, националният контекст на „жанра“ и неговото  историзиране. По този начин стандартите и изискванията, специфични за румънската литература, принуждават фантастите да се „съобразяват със света“, да бъдат приемани като писатели, да представят по-подробна характеристика на персонажите си, по-конкретно психологическа, отколкото е необходимо за научната фантастика (основният и специфичен неин акцент е върху онтологията, а не върху психологията, както доказват майсторите на този жанр). Същите причини обясняват благоговейното им внимание, насочено към стилистичното усъвършенстване на иронията като техника и вид съблазняване: по традиция румънските почти всички фантасти са прекрасни разказвачи, „очарователни“ и „заклинателни“ търсачи на истории, но както добре знаем, цената, която плащат в румънската литература, е висока. Висока е цената – също по традиция – и на паскалианското „l`esprit de finesse“, което обикновено идва при нас, за да попречи на допълващото се и необходимо „l`esprit de géométrique“, така че вместо екстраполацията на логиката екстраполацията на хипотезата на научната фантастика има склонност към ендемичното, което леко и самонадеяно се отпуска и разтваря в отблъскване и приближаване.  

До този момент румънските автори бяха по-загрижени за (и по-квалифицирани в) психологията отколкото за/в онтологията, по-погълнати от „чувствата“, „човешките проблеми и последици“, отколкото очаровани от тръпката на науката и на съществата във вселената… За съжаление, трябва да се кажа, че румънският писател вече не проявява особен афинитет към онова неизразимо и непреводимо „усещане за чудото“ (чувство за изненада, учудване). Румънският фантаст не е изключение, въпреки че това остава  „истинската проба на огъня“, защото е специфичната разлика, специфичният печат на научната фантастика. Повече или по-малко безучастен към това усещане за чудо, същият генеричен румънски писател вместо това с право обръща поглед към чувството за хумор, хвалещ се със своята неинтуитивност, с онази бърза умора от възвишеното, за което говори Г. Галинеску, априорно заслужила онова балканско и съмнително чувство за хумор, което е подходящо за „портите на Изтока…“ Трябва ли да сме изненадани, че пародията процъфтява и се разпространява дори при липса на модел на пародия? Трябва ли да сме изненадани, че през току-що завършилото десетилетие имаше повече научнофантастични пародийни романи („Космическа епопея 2084“ на Йоан Грошан, „Откраднато приключение“ на Джордж Чаушу), а през 80-те години, истински научнофантастични романи, сериозни и намръщени, не съществуват?

Останала без обект в естетически план, пародията измества своя естетически обект.  Защото, колкото и да е деликатен писателят, езоповската „двузначност“, в която е написана научната фантастика, не остава по-назад от своите почитания към жанрове, инкорпорирали в себе си езоповския език. Сега, когато рискът да се говори директно, морално и естетически стриктно е функционално редуциран, откриваме, че румънският писател (за добро или за лошо) е забравил да говори. По този начин, ако някога е знаел как да открие профетичното, безкрайните защитни мерки на езоповския език, „двусмислието“, авторът влияе на този, който го практикува, и т.н. Всичко това се е превърнало във втора природа, баласт, немощ или „нрав“, за които не е толкова лесно да се говори.

Сега, когато „военният етап“ принадлежи, да се надяваме, на миналото, авторът на научна фантастика е изправен пред етапа на строгия и някак решителен опит на „естетическия етап“: Hic Rhodos, hic salta! Трудно и решително е – тъй като ограничението вече не е извън „творческото аз“, в политическо и идеологическо ограничение, в собствената способност или вродена неспособност на този аз да се издигне до височината на големия естетически музей, който се наблюдава днес в световната научна фантастика, без прошка и без отстъпка – улавянето на литературното изразяване на „чувството за чудо“.  Подобно улавяне в научната фантастика е специфична хипотеза, под която е представена старата концепция на XX век,  вечното естетическо преживяване, известно през вековете като „емоция на възвишеното“.  

Ако наистина искаме да означава нещо този непрекъснато разрастващ се спор, който наричаме научна фантастика, въз основа на който спор всяка година се появяват стотици нови заглавия и десетки изследвания за прославата на литературата, румънският писател отсега нататък трябва да пише „твърда фантастика“ на нивото на световните образци. И може би не толкова фразеологичният дефицит, липсата на думи, с които румънският писател да се научи да казва Non multa, sed multum, са спирачките и баластът като естетически дефицит, колкото липсата на аскетично себеотрицание, колебанието да приеме болката в света само в една посока: метафизичното страдание на човека. Не с трагичен катарзис, с вътрешен катарзис е потиснат залогът на научната фантастика, катарзис, който ни представят шедьоврите на научната фантастика и особено на „твърдата фантастика“ (шедьоври, уви, които са неизвестни за румънския читател!); не с върховен катарзис, провокиран от страданието както в трагедията, а от страданието, което е провокирано от космическия човек, космическото пространство, което преодолява човека по измерения, величина, сила, скорост, продължителност, сложност и т.н.

Това, което наричаме научна фантастика, по дефиниция е изкуство на сублимното, а възвишеното  по дефиниция предлага  „удоволствие, възможно само чрез недоволство“, удоволствие от болката: по този начин в диалектиката между болката  и удоволствието болката в научната фантастика в крайна сметка остава непреодолима.

Що се отнася до румънския фантаст, когото огорчих, за да знае какво да вземе на сбогуване със себе си по пътя, преди да започне отново сам да изпробва границите си и да среща съдбата, може би ще му бъдат полезни тези пророчески думи, изговорени още през 1919: „Не нашата жестока романизация, в рамките на етнографската вегетативност, а продължаващата ни хуманизация, в рамките на възвишено човешкото, ще създаде върховен блясък на румънската творческа култура. Вътрешната настройка на човека като създател ще накара да израсне до символ на вечността всеки работещ елемент от националния ни живот. И божествените певци на красивото пророчество на истината ще дадат на румънеца, на всички народи визия на възвишеното в трансцендентална ритмична форма за вечни времена“ (Василе Първан, Дългът на нашия живот).

Източник: Almanah Anticipatia (1993), pp 95-99

Facebook