Тяло като кожа на змия: Altered Carbon (2018)


Идейната близост между Altered Carbon[1] (2018) и “Периферни тела” (2014)[2] е достатъчно поразителна, за да предпостави едно компаративистично четене на двете, но тъй като романът на Гибсън получи своя собствена рецензия, техническите съображения на мярата и неумолимият тон на актуалността изискват филмовата адаптация на Netflix да получи привилегировано място в рамките на текста. Това обаче съвсем не означава, че двата културни продукта няма да работят сдвоено в хода на изложението; техните философски разнопосочия ще бъдат щрихирани, за да се открои дял от богатата проблематика на тялото в пространствено-времевите аспекти на човешката дигитализация. Отношението на филма към базовия материал ще бъде предмет на отделна статия.

Altered Carbon разказва историята на Такеши Ковач (Джоел Кинаман), специално обучен терорист, чието съзнание бива размразено след 250-годишен престой в леден затвор. Нает като детектив от най-богатия и влиятелен мъж в галактиката – Лоренс Банкрофт (Джеймс Пюрфой), Такеши е принуден да използва всичките си умения, за да разреши нестандартното убийство на своя наемател. Това се оказва оплетена и трудна задача, която въвлича затворника в серия от неочаквани премеждия, класови вражди, морално-религиозни дилеми и сантиментални сблъсъци с едно погребано на повърхността минало.

Сериалът се състои от десет епизода, всеки с продължителност от по един час. През юли 2018 година бе обявен и втори сезон, който тепърва бива изготвян. Въпреки очакваното продължение сюжетът успява да постигне добре изразена завършеност и пълнота, а непознатият научнофантастичен терен бива прецизно представен и подробно разработен в границите на заснетата лента. Запомнящата се актьорска игра, визуалният стил и майсторската интрига печелят на Altered Carbon критическо признание, а теоретичният фундамент и тежкото влияние на Ницше и Фройд го поставят в обсега на критическото мислене.

Централен за филма се оказва – съвсем закономерно, както може да се догади още от заглавието – проблемът за тялото, или облечката, която се сменя по-лесно от змийска кожа. Плътта бива отхвърлена, а самата тленност на материята бива пренебрегната в името на древния човешки копнеж по безсмъртие. Но какво означава да си безсмъртен и как това рефлектира върху социоикономическите фактори? Тези питания разплитат все по-гъстите си мрежи по протежение на действието; тялото е загубило своята първична естетика, редуцирало се е до инструмент, оръжие, транспортно средство (в случаите на междугалактическо пътуване). Богатите получават власт – властта на натрупването, на репликацията, на способността да подобряват себе си и да прехвърлят дигиталните си съзнания в един вечен цикъл. Те имат достъп до избор – могат да си закупят съвършенство, да го изменят, да го преработят по свой образ и подобие. „Пъхни жена си в мен“, приканва сексаплината реклама от една витрина, зад която всяка несъстоятелност подлежи на потенциално отстраняване. Индивидуалното съзнание е в състояние да влезе в Другия и зад тези чужди очи да погледне себе си, но води ли това „влизане в Другия“ до неговото абсолютно заличаване? Може ли изобщо да остане Друг? Не и в смисъла на някаква окончателна външност.  

Новата облечка на терориста Такеши Ковач

Съвсем различна е ситуацията сред по-бедните прослойки на обществото, които откриват надежда единствено в непотребните останки на висшестоящите. Така например пострадало семейство се сдобива с дъщеря си, 7-годишно момиченце, в тялото на възрастна жена – безплатната облечка, гарантирана от държавата в случаи на злополука, не е специфицирана и не подлежи на обжалване (освен в случаите, в които се плати за подобрение).

Но не просто замяната, а и подмяната играе ключова роля при телесния пренос в Altered Carbon. Възможността да получиш нечия мускулна памет, нечии рефлекси; да модифицираш биохимическите му тривиалности (като например замениш потта на женското тяло с афродизиак) са все опити за трансценденция на нормалното; допълнителен удар срещу фиксираното генетично наследство. Разбира се, подобни експерименти са отново класово ограничени до най-заможните представители на обществото.

Лорънс Банкрофт (Джеймс Пюрфой) и съпругата му Мириам Банкрофт (Кристин Леман)

Впрочем няма как подобна дързост да бъде приета безусловно и макар годината да е 2384, католическата църква (или по-коректно – неокатолическата църква) все още има силно влияние върху масите. Тя отрича изкуственото удължаване на живота и се опитва да открие човека в хирургическото време, в което той е попаднал. Протестите ѝ обаче не достигат до небесата, където вековниците живеят в своите приказни палати; класовата разлика е толкова очевидна, че е нанесена безсрамно по вертикала. Но нима това представлява някаква новост? „Потокът на живота ни изравнява в своя край. […] Мога да видя в какво ще се превърнем след хиляда години. Нова човешка прослойка, която е толкова богата и влиятелна, че не отговаря пред никого и не може да умре. Смъртта беше върховната защита срещу най-тъмните ангели на нашата природа. Сега чудовищата сред нас ще притежават всичко, ще погълнат всичко, ще владеят всичко. Ще се превърнат в богове, а нас ще превърнат в роби.“

Насилието ескалира, когато границите на тялото са арбитрарни

„Бог е мъртъв“, потвърждава Банкрофт на банкет, в който принуждава семейна двойка да се бие до физическа смърт за развлечение на неговите гости. Но постигнал ли е той свръхчовека, или само онази негова безпардонна проява, която уморява всеки истински порив, прахосвайки плодоносния заряд на нихилизма?

Ако отговорът е положителен, то Altеred Carbon може да ни каже още нещо за свръхчовека – той е един отвратителен и костелив баща, който не позволява да бъде погълнат от синовете си; последен мъж, ялов и неспособен да се възпроизведе, затова – обречен да се произвежда; духовен и телесен евнух.

Сериалът повдига немалко други въпроси и се опитва да разгледа допълнителни философски проблеми – например ролята на удоволствието, силата на веруюто, изкуствения интелект и неговите слабости, позицията на виртуалното спрямо реалното, на победителя спрямо победения. Не успява да разреши и някои свои основания – как се постига преносът на съзнанието, какво изобщо е то, как се разпространява съответната технология (недостатъкът е запълнен със заявката за извънземна находка) и защо в свят, в който тялото е толкова несигурна променлива, всичко се плаща с ДНК отпечатък. На моменти сценаристите дори допускат дребни пропуски – предимно в опита си да обхванат колкото се може по-широк етнически и културен спектър. Така един мюсюлманин възкликва „Исусе!“, а персонажите често заговарят на различни езици (немски, руски, испански), без да става ясно как и дали това изобщо се отразява на комуникацията им. Цялостно обаче нивото остава високо.

Едгар Алън По – изкуствен интелект, който служи като хотел

След казаното до момента си заслужава да се направи и обещаният екскурс към „Периферни тела“, където телата (периферниците) са също толкова заменими, но далеч по-сигурни; съзнанието не е чип, който се вгражда в гръбначния стълб на носителя, а чиста информация, прехвърляна виртуално. И двата наратива стъпват върху детективските си елементи, но Гибсън изработва света си далеч по-бегло; неговият акцент пада върху производството на алтернативни истории и VR-ът е мост и градиво между многото възможни светове, а не пространство за мъчения и обучения. С други думи фокусът при Гибсън е по-скоро темпорален, а самата виртуалност е тип базова флуидност, която овъзможностява телесното. Дигиталното в Altered Carbon е нещо противоположно – статичност, която овъзможностява участието във виртуалното и телесното. За сметка на това в „Периферни тела“ липсват фройдистките и ницшеанските препратки, но са загатнати (отново – само загатнати) някакви класови симптоми на бъдещето. Мотивите обаче са различни – при Гибсън става въпрос за общество, претърпяло осъзнато и отминало бедствие; в Altered Carbon се говори за неосъзната и настояща криза. И двата случая обаче изпитват границите на човешката етика и търсят волята за историческа промяна.

Както сериалът на Netflix, така и романът на Гибсън (а също и романът “Суперкомандос” на Морган) заслужава читателско и зрителско внимание, защото отваря десетки други дискурсивни полета и очертава нови посоки за размисъл. Може би това е и един допълнителен момент, който ги сближава – тяхната привидно неизчерпаема интерпретативна открехнатост.

Николай Генов


[1] Сериалът на Лаета Калогридис е вдъхновен от едноименния роман на Ричард Морган, издаден през 2002 година и преведен у нас година по-късно под заглавието „Суперкомандос“. Вж. Морган, Ричард. Суперкомандос. Прев. от англ. Любомир Николов. София: ИК „Бард“, 2003.

[2] Романът е преведен в България през 2019 година. Вж. Гибсън, Уилям. Периферни тела. Прев. от англ. Иван Атанасов. София: Изток-Запад, 2019 г.

Tags: , , ,
Facebook