Съзвездие Кинотавър

Dredd 3D и Total Recall (2012) – субпродукти от разфасовката на „Беглец по острието“ (Blade Runner)

Атанас П. Славов, Илка Чечова

Неслучайно разпространителите на Dredd 3D навсякъде навират в очите ни не само заглавието, но и формата на филма – 3Д. Като че ли това може да бъде оправдание за съществуванието на този римейк.

Как се прави такъв шедьовър ли? Ами взимате един тайландски трилър, минал преди година по екраните – The Raid: Redemption, прибавяте му един фантастичен наркотик, и готово. Ама блокът в тайския филм бил 30-ина етажа? Тука обаче е фантастика и ще го направим един километър… Но и в двата случая, спецполицаи ще се опитват да арестуват престъпници и ще попаднат в капана на сградата, владяна от гангстерски клан. Е, в новия ще бъдат не полицаи, а съдии – „изпълнители-екзекутори“, каквато е повелята на комикса и шутъра „Съдията Дред“. Махате всички социални идеи и конфронтации от първия филм със Силвестър Сталоун и… готово.

Като гледах това екшънче, а и подобния му Total Recall, непрекъснато ме преследваше едно „дежа-ву“. Чак след време успях да си го изровя от паметта – по времето на социализма имаше едно такова нещо „идейно възпитание на масите с правилен мироглед“. Та Холивуд тук действа съвсем по ленински („Киното е най-важното изкуство за нас.“ В.И. Ленин) и последователно, идейно и художествено-образно ни натрапва един и същ модел на бъдещето – огромни корпорации са завзели це- лия свят, корпоративните директори играят ролята на римския сенат, а тяхното главно оръжие са самотните центуриони, които, макар и да не обичат своите работодатели, безмилостно изкореняват престъпниците с еластичното оправдание: „да спасяват човешки животи“. Сик! Като че ли тези животи не са отнемани и изкривявани от системата…

Интересното е, че тези субпродукти на киноиндустрията водят началото си от един прекрасен и трагичен филм на Ридли Скот – „Беглец по острието“ (Blade Runner). Да, наистина писателят-фантаст Филип Дик  е сред първите, които в десетки свои произведения узакониха модела „корпоративното бъдеще = полицейска държава“, а тези филми са пъвите екранизации по романи на Дик. Но колко поезия, болка и истинска драма имаше в образа на Харисън Форд, колко сатира и чувство за хумор бе вкарал в юмруците на Шварценегер режисьорът Пол Верховен в първия Total Recall, пък дори и съдията Дред, пресъздаден от младия Сталоун. Но и Дик, и Верховен, а и Ридли Скот искаха, или поне си мислеха, че го правят, да ударят камбаната на предупреждението – да се избегне такова бъдеще.

Новите занаятчии, овладели перфектно специалните ефекти, нямат и следа от такива помисли – те са убедени, че ТОВА е образът на „единствено възможното бъдеще“, с което не трябва да се борим, а към което да се адаптираме! Притръпналост! Ето какво е идеалното съзнание на масовия консуматор, което трябва да се постигне… Като че ли чувам „производствените спорове на апаратчици по идейно-възпитателната работа“… Нищо че този път не става дума за „комунизЪма“, който за една нощ се превърна от „светло бъдеще“ в „тъмно минало“, а за „чистия и свят капитализъм“, който няма алтернатива, амин!

Въобще привикването към образа на корпоративните императори тече отдавна. Руското списание „Мир Фантастики“ беше направило любопитен обзор на „14-те демонични корпорации на кинобъдещето“, където авторите се бяха опитали да съберат всякакви модели от различните филми и ги подредят в стройна класификация. Но колкото и привидно различни да бяха тези образи, те винаги се оглавяваха от излъскани аристократи, които обитават мегаломански кабинети, задължително с огромни прозорци с изглед към целия свят… Улавях се, че очаквам някой от тези дегенерати да извади от бюрото си стъкленица с извънземно животинче и подобно на барон Харконен от „Дюн“ да започне разсеяно да си похапва, докато то пищи ужасено в устата му.

Какво целяха авторите на филмите с тези образи (освен добрите продажби, разбира се)? Ами например: Че абсолютно развратени от абсолютната власт на милиардите си, тези корпоративни монарси са недосегаеми. И ако някой самотен герой (зрителят трябва да се идентифицира с някого, нали?) все пак успее да ги докопа, застава нов заместник-дегенерат, който прави същото, защо- то системата е жива и здрава. И коя е тая система? Все същият „без- алтернативен, чист и свят капитализъм“, който владее нашия век. И аз подозирам, че фантасмагоричните кабинети и извратености на кинокорпоративните директори са част от операцията по отклоняване на вниманието – честният и трудолюбив инвеститор, който с пот на чело прави милионите си в офиса, няма нищо общо с тези демони, нали така?

В този ред на мисли, особен интерес представлява новият

сериал „Континуум“

Историята започва през 2077 г. Млада и хубава детективка от корпоративната полиция е убедена, че като лови терористите, воюващи срещу тоталитарното управление, прави света по-добър. При една екзекуция на група такива „лоши момчета“ обаче се отваря портал във времето и тя заедно с тях се оказва в наше време. Започва борба за поизобретателни хроноклазми между внедрилата се в полицията млада жена и терористите. Но с тях нещата никак не са прости. В изтеклия първи сезон успяхме да разберем, че мотивите на техния лидер са мирогледни и дълбоко  лични. И скокът във  времето  е организиран от стар корпоративен учен, който в наше време е гениален тийнейджър. Намеква се, че това е операция по обръщане на историческия ход, по предотвратяване на бъдещето. Докъде ще стигне смелостта и социално-критичната зрялост на сценаристите и режисьорите на сериала, ще видим скоро, ако продуцентите не се изплашат от идеологическата каша, която са забъркали, и не започнат да лавират на границата на недоизказаните намеци сезон след сезон. Ловкост, която така добре доказаха в сериалите Earth: Final Conflict и Lost .

И ако, разбира се, планетата Нибиру не ни види сметката до края на годината.

Снежанка и ловецът

Сюжетът: Красиво девойче (Кристин Стюарт) остава без майка, а впоследствие – след като злата мащеха (Чарлийз Терон) елиминира и бащата – кръгло сираче. Нова фигура в познатата ни история се явява братът на злата кралица (Сам Спруел), който е неотлъчно до нея в грандоманските ѝ планове за завладяване на нови и нови кралства, посредством магия. Продължаваме с принца, представен като приятел от детството на Снежанка, посветил младостта си на това да я търси, когато вещицата я затваря в кула след убийството на баща ѝ. Стигаме до ловеца-вдовец (Крис Хемсуорт), нает от кралицата да издири и ликвидира най-прекрасната на света, успяла междувременно да избяга от кулата, след десет години затвор. Вещицата му е обещала, че в замяна ще върне покойната му съпруга. Изведнъж животът на ловеца, прекарван в давене на мъката по любимата му, отново придобива смисъл.

Успоредно с това принцът (Сам Клафлин) научава, че Снежанка е избягала, и също тръгва да я търси, въпреки забраната на баща си. Следва срещата на тримата герои в мрачната гора и по подразбиране – заформянето на любовен триъгълник. Ловецът не може да убие крехко и невинно същество като принцесата и се превръща в неин покровител. По някое време се появяват и джуджетата. Според тях Снежанка е „избраната“ – отредено ѝ е да общува с природните сили – и решават да помогнат. Злата мащеха обаче не спи, разбира каква е работата и взима нещата в свои ръце. Идва ред на сцената с отровната ябълка и стъкления ковчег (с някоя и друга изненада). На финала пробудената от – внимание! – не кого да е, а ловеца принцеса и разбунтуваният народ се изправят срещу кралицата.

Какво следва и с кого се взема Снежанка, ще видите сами. 🙂

Това,  което  ме  впечатли,  беше  визуалната   красота   на   филма. На моменти доста мрачен, той пресъздава усещането за готическа приказка. Похвала заслужава и фактът, че злодеянията на мащехата са мотивирани; тя не е лоша просто защото е нужен някой, който добрите да надвият; принуждава я събитие – донякъде травма, донякъде завет –
от детството ѝ. Друг силен момент е връзката на Снежанка с природата. От гарвана и коня, които ѝ помагат да избяга от кулата, през трола, който с пръст не я побутва при близка среща от трети вид, усетил, че  тя не представлява нито заплаха, нито съперник, до елена-пазител на гората, който я благославя – това е много важна и според мен целяща да замисли съвременния урбанизиран зрител нишка. Музиката също оставя приятно впечатление. Най-запомнящи се бяха Gone Their Master, Gone Their Son и Florence and the Machine с Breath of Life. Пейзажът и костюмите на героите – изпипани, правдоподобни. Бойните сцени – мащабни, епични. Отличаваше се играта на Сам Спруел. Не мога да не отбележа обаче някои слаби страни на лентата. На първо място, цветът на очите на Снежанка се промени мистериозно с порастването ѝ. Подозрителни ми си сториха и завидните ѝ умения да спринтира, галопира и се дуелира след десетте години, прекарани в кулата без абсолютно никакво движение, като изключим няколкото крачки из тясната ѝ килия. Необяснимо остана и споменаването на християнския Бог в самото начало, когато Кристин казваше „Отче наш“. Това, в крайна сметка, кралство от нашата реалност ли е? Ако да, кое е то и кога се развива действието, след като жителите му са християни? Атмосферата напомня на средновековие, но яснота по въпроса нямаше. Като изключим това и че финалът ми стоеше недовършен, бих определила филма като приятен. От киносалона излязох вдъхновена и с песен на уста, след което у мен се породи внезапното желание да се кача на Витоша. Така и направих – беше почивен ден, а и имах приятна компания. И докато се катерехме, все още преживяваща видяното, обстрелвах спътниците си с въображаеми стрели. Как ме изтърпяха, не знам…

Upside down

„Канада и Франция. Добре, звучи обещаващо!“ – казвам си аз и го дърпам от „Замунда“.

Трябва да призная обаче, че въпреки участието на Кирстен Дънст – актриса, която ми е много приятно да гледам – филмът не ме грабна. Сюжетната линия – вяла, бегла. Хората са разчитали предимно на визуални ефекти и на любовната история.

А цялостната история е за два паралелни свята с противоположна гравитация. И с мистериозен физичен закон: aко материя от единия свят попадне в другия, след няколко часа тя изгаря. Забелязваме препратка към тоталитаризма – на обитателите е забранено да си ходят „на гости“, т.е. да преминават от единия свят в другия. Добре, обаче момък от долния (западнал) свят и девойка от горния (проспериращ) свят се влюбват. Нужни са главозамайващи еквилибристики, за да се срещат. В един момент ги надушват властите и ги разделят насила. Момичето си удря главата, получава амнезия и не помни нищо преди злощастното събитие. Минават години, момчето вече е млад мъж и работи в лаборатория върху (антигравитационен) крем против  бръчки.  През   цялото  това време си е мислел, че Идън е загинала в онази нощ, докато един ден не я вижда по телевизията.

Готов на всичко, за да бъде отново с нея, той рискува собствената си, а   и тази на приятелите си безопасност, като започва работа във фирма от горния свят – полулегално. Досещате се, в същата фирма работи и Идън. Впоследствие става ясно, че тя не го помни. Разделят се, пак се събират, преследват ги, докато накрая е постигнат идеалният баланс. Как точно, няма да издам. Преувеличено ми се стори окаяното състояние на долния свят и изобщо мизерията, в която живееха людете там. За десет години все не успяха ли малко да се постегнат? Интересно ми беше и как се случи тъй, че девойката забременя, след като любовна сцена в плътския смисъл   на думата липсваше. Но какво ли разбирам аз от двойна гравитация и паралелни светове?

И за да не помислите, че мога само да критикувам, ще кажа: не, филмът не е в никакъв случай лош. Феерия в сивкаво и синьо. Пиршество за очите. Симпатична комбинация от фентъзи и научна фантастика. Ще ми се и в София да има кафе като „Ел Мундо“ – кръглата форма, семплият интериор и лющещата се мазилка му придават студения чар на изоставена сграда, като същевременно вътре кипи социален живот.

Upside Down е ненатрапчива, лека романтика. А сцената с летящата розова палачинка ме мотивира до такава степен, че станах (след като изгледах филма) и в 9.30 вечерта приготвих десетина. Може да не бяха розови, но с мед летяха много бързо.

„Светлини сред сенките“ подготвят мини-сериал

Вече десета година голяма група от деца и младежи пише, илюстрира и снима фантастични истории. Клуб „Светлини сред сенките“ (http://svetlinisredsenkite. com) е издал 9 книги, заснел 2 трейлъра и множество клипове. Сега мечтата на младите ентусиасти е да направят мини-сериал по една от най-успешните си книги, трилогията „Аурелион: Вечният баланс“. Романът е любимо четиво на всички почитатели на „светлинките“, а в класацията на БНТ „Малкото голямо четене“ зае 29-о място в топ 100, редом до световни хитове като „Хари Потър“, „Властелинът на пръстените“, „Здрач“ и др.

Клубът има множество колективни и индивидуални награди за поезия, проза, сценарий, илюстрация и дизайн, включително награда за сценарий по повест- та „Шахтата“ от първия национален конкурс „Фантастично изкуство – Бургас 2008“. За мини-сериала младите ентусиасти се нуждаят най-вече от добра техника и материали за изработване на костюми и декори. Ето защо те представиха своя проект на сайта http://indiegogo.com, където се подпомагат подобни начинания.

Пред indiegogo.com кандидатстват творци от цял свят и ако бъдат одобрени, проектите им се публикуват и стартира дарителска кампания сред потребителите. Само още две български намерения са пуснали американските администратори, но те са далеч назад, докато малките писатели и кинематографисти от „Светлини сред сенките“ само за часове се появиха на 11-а страница. Над 700 са към момента артистичните проекти, очакващи финансова подкрепа чрез глобалната мрежа. Към момента (края на октомври 2012-а) проектът е натрупал близо 600 долара, предоставени от 20 дарители. Ето го и него: http://www.indiegogo.com/aurelionseries

Дори да не съберат нужната сума, „светлинките“ ще снимат своя филм, но тревогата им е, че това ще се отрази на качеството. Всеки „лайк“ на страницата, всеки коментар, всеки долар, дарени от сърце, приближават екипа до неговата мечта.

Да помечтаем заедно с тях – или направо да съучастваме в сбъдването на мечтите.



Tags:
Facebook