Творецът и неговите ангели

Вярваш ли в Бог?

Като творец на всичко живо – да – отвърна Виктор, сякаш изричаше нещо естествено.

А кой тогава е създал Бог?

Човекът.

Стефан Брайс е роден  през 1969 в Генк (Белгия). Дълги години работи като учител в средното училище, но през последните десетилетия се отдава изцяло на писането. „Творецът на ангели“ (2005) е четвъртият роман на автора, от който през 2005 година са продадени над 125 000 бройки. Авторът е носител на множество награди, сред които са Златен бухал на читателите (2006), наградата за проза на Кралската академия за нидерландски език и литература (2006) и др. Романът „Творецът на ангели“ е преведен на английски, испански, италиански, турски, руски, китайски и др.

Попадали сме на романи, които можем да обобщим с 2-3 изречения, да направим бърз преглед на сюжета и по този начин да обхванем идеите, заложени в тях. Когато обаче се сблъскаме с многопластови романи, като „Творецът на ангели“, скицирането на историята съвсем няма да свърши работа. Ако в ролята си на продавач-консултант имаме желание да препоръчаме книгата, няма да е лесно. Можем обаче да кажем на клиента, че в нея става въпрос за пагубното влияние на католическата църква върху психичното здраве и възпитание на индивида, за отговорността, която науката поема при намесата в механизмите на природата и др.

И за да не звуча голословно… веднага споделям личния си книжарски опит именно с това произведение. В книжарницата влиза момиче на около 30 години, което споделя, че търси подарък за много интелигентен университетски преподавател. Има огромното желание да го впечатли с подарък (книга). Да не е повърхностен роман, а нещо, което наистина те грабва, защото „искам да не се излагам пред него“. След секунди в ръцете ѝ се озовава книгата „Творецът на ангели“. Следва краткото обяснение, че това е роман, който изследва границите на човешкото, на науката и връзката ѝ с религията, разгръща темата за клонирането и др. Отговорът е следният: „Не мога да го занимавам с подобни глупости и фантасмагории“.

Разказах тази история, защото „Творецът на ангели“ е произведение, което не е насочено към масовия читател, а търси онзи читател, имащ отношение към връзката между науката и човека, между алиенацията на индивида от колектива и др.

Развитието на науката и по-специално на медицината привлича вниманието на Църквата от самото възникване на християнството. Моралната теология, обособила се като самостоятелна дисциплина още през XV век, открито разглежда отнасящи се до медицината въпроси.  В зората на ерата на биоетиката и биотехнологиите католическите теолози започват да разсъждават върху новата биология и медицина по начин, който не е съвместим с традицията. Тук само отбелязвам проблемите, които абортите пораждат сред католическите теолози, както и споровете относно контрацепцията, внасящи смут в църковните среди.

„Творецът на ангели“ разкрива агресията на религията в лицето на озлобени и фанатични църковни общности, чиято единствена цел е контрол над човека и възприемането му като нисша форма на живот. В основата на страданието стои страхът. Страхът се подклажда както от телесни наказания, така и посредством отъждествяването на Бог с Всесилието, което съди строго всеки грешник. Грешниците са самите ученици, а монасите –  БОЖИЙ ПРАТЕНИЦИ на Земята.

 Романът на Брайс засяга темата за отношението между медицината и религията, обръща внимание на моралните проблеми и избори, пред които човешкото същество е изправено, когато реши да се намеси в работата на Природата. Героят Виктор Хопе застава на позиция, която за периода между 60-те и 80-те години е актуална и поддържана в немалко научни изследвания („Да поправяме грешките, които Той в бързината си е допуснал.“). Кариерата на Хопе се разгръща именно в този период, изпълнен с морални, етични, религиозни, философски и др. сблъсъци, изнесени в полето на науката. От друга страна, световната литература (автори като Олдъс Хъксли, Робърт Шекли, Грег Беър и др.), провокирана от устрема на генното инженерство и биотехнологиите, реагира на амбицията за трансформация, усилване, клониране и усъвършенстване на човешкото тяло.  Физикът Фрийман Дайсън споделя, че човечеството е първата стъпка, но не и последната дума. „Ние не приемаме нежеланите аспекти на човешкия си жребий. Смятаме, че е абсурдно смирено да приемаме т.нар. естествени граници на живота ни във времето“.  Още в началото на XX век науката все по-успешно навлиза в тайните на човешкото същество и започва да го моделира спрямо нуждите на бъдещето.

На 13 октомври 1984 г. едно такси спира пред докторски дом на улица „Наполеонщрасе 1“ в белгийското село Волфхайм, намиращо се на границата между три държави – Белгия, Холандия и Германия. Д-р Виктор Хопе се завръща в родното си място (след двайсетгодишно отсъствие), в което родителите му отдавна са починали. Хопе е баща на няколкоседмични тризнаци с малформации. Появата на доктора предизвиква не само любопитните погледи на хората, но и тяхното въображение относно странностите на малките деца. Носят се слухове, че главите им са разделени, а в пивница Терминус се разразява шумна дискусия около завръщането на Хопе. По-старите жители на селото си спомнят, че самият Виктор имал малформация на лицето като малък. В първата част на произведението авторът ни запознава с живота на героя, с неговите странни тризнаци, които той всеки ден подлага на изследвания. Хопе е единственият лекуващ лекар в селото, но жителите му в началото доста предпазливо стъпват в неговия кабинет, оставен му в наследство от собствения му баща.

Историята постепенно ни разкрива тайната около развитието на тризнаците Гаврил, Михаил и Рафаил, както и тяхната болнава на пръв поглед външност: „На всяко дете обаче горната устна беше шита, от което им беше останал по един крив белег. Точно както при доктора този белег стигаше до средата на широкия, плосък нос. (…) Високите им чела им се лющеха; лющеше се и опакото на ръцете им“. Виктор Хопе наема Шарлоте Манхаут (шейсет и осем годишна бивша учителка), за да обгрижва децата, а впоследствие започва и да им преподава.

Първата част на романа представя на читателя любопитна информация за работата на учения, която самата Шарлоте открива в неговите записки. В статия, написана преди години от самия него, тя се запознава с изследванията на доктора в областта на генетиката и експериментите с ембриони на бозайници.

Началото на втората част започва с информация от научните справочници за кариерата на героя: „През шейсетте години германският ембриолог Виктор Хопе завършва университета в Аахен с блестяща дисертация за регулацията на клетъчния цикъл. Дълги години работи като репродуктивен специалист в Бон, а през 1979 г. изненадва научната общност, като възпроизвежда мишки от еднополови родители. Работи в университета в Аахен и през 1980 г. отново поднася изненада, като клонира мишки. Три години по-късно негови колеги го обвиняват в измама“.

Ретроспекцията на Брайс не стига само до университетската кариера на героя, той потъва още по-дълбоко в неговата младост и детство.

 „ – Дишай! Дишай!

Фъфленето на Карл Хопе се разнесе из къщата на Наполеонщрасе 1 във Вфлфхайм. Докторът помагаше на жена си да роди. Беше 4 юли 1945 година, понеделник сутринта. (…) Беше момче. Щеше да се казва Виктор.“

Виктор е отхвърлен от майката (Йохана), която изпада в ужас при вида на заешката уста на бебето. Ден след раждането той е отведен в манастира на сестрите клариски в Ла Шапел под претекст, че е ухапан от Сатаната. Трудната социализация на героя в затвореното пространство на манастира и още по-трудното му проговаряне подтиква сестрите към размисли относно менталните му проблеми. Той страда от аутизъм. Бавно, но целенасочено, Виктор започва да се бори за правото си на съществуване. Отхвърлен от семейството, обявен за малоумен, героят се вкопчва в Библията (научен от сестра Марта да чете), единствената му утеха и упование. До припадък рецитира точни пасажи от библейския текст. До четвъртата си година децата трудно различават доброто от лошото у хората. Виктор не прави изключение, с уточнението, че той остава такъв и като възрастен. Нито умееше да изрази емоции, нито да ги разпознава у околните. За него всичко е или черно, или бяло. Синдромът на Аспергер[1] е този, който стеснява светогледа му.  

Грубото отношение на монасите (брат Лукас, отец Норберт и др.), които поемат обучението на малкия Виктор, налага на героя един изкривен образ на Бог. Гласовете и крясъците на монасите достигат до него като буреносен облак, от който Бог изсипва светкавици по учениците, понеже когато повишаваха глас, Братята най-често го правят в името Божие: „Божият гняв ще се стовари върху вас. Бойте се от деня на Страшни съд, защото тогава Бог ще ви открие“. Разказите на монасите налагат на Виктор една представа за Бог като страховито същество, което съди, наказва и притежава безгранично власт. Това е и причината младият човек, който не е способен да променя гледната точка, който едва прави разлика между абстрактното и вещественото, стига до извода, че Бог е източник на всяко зло.

Разказвам тази част от романа на Брайс, защото детството и образованието, получено в манастира, са ключови за по-нататъшното развитие на героя като учен и най-важното – за възприемането на Бог като катастрофално бедствие. Същевременно героят проектира отношението между Бог и Исус върху собствените си връзки с бащата. Освен в приятел, Божият Син се превръща и в брат по съдба на Виктор в деня, в който той дочита „Евангелието на Матей“: „Боже Мой! Защо си Ме изоставил?“

Изречението го покосява като гръм, защото осъзнава, че Бог е изоставил собствения си Син. Захвърлил го е на произвола на съдбата. Това не е чуждо на Виктор. Неговият баща също го изоставя. В края на романа Виктор изкачва своята Голгота и се примирява с участта на страдалец, който е необходимо да изкупи тежки грехове.

Тризнаците са дело на болните амбиции на учения да постигне безсмъртие. Брайс създава този особен образ на Конструктора (който можем да проследим и в „Островът на доктор Моро“, „Франкенщайн“ и др.),  за да разкрие онзи аспект на научния прогрес, позоваващ се на сляпа сила, която обикаля като зараза света и обществото, без да се позовава на никакъв морален компас.

Няма да разказвам подробности около работата на Виктор и появата на децата, но ще завърша с един цитат, показателен за отношението на героя към плодовете на неговата „любов“: „Плуваха. С превити гърбове, прибрани към гърдите глави, затворени очи, ръцете – сгънати почти в юмручета. Телцата им се носеха в прозрачна течност. Два големи стъклени съда, пълни с течност, и във всеки съд – по едно тяло“.

Преводът – дело на Мария Енчева – умело улавя подвижността на езика, разкриващ травмите на героя, неговите емоционални и физически отклонения.


[1] Синдромът на Аспергер е психично разстройство от аутистичния спектър, за което са характерни значителни трудности в социалното взаимодействие и невербалното общуване, съпътствани от ограничени и повтарящи се модели на поведение и интереси. То се отличава от други подобни разстройства по относителното запазване на езиковото и познавателно развитие. Често се наблюдават също физическа несръчност и нетипична употреба на езика. За хората, имащи синдром на Аспергер, е типичен силен, почти маниакален интерес към дадена област.

Tags:
Facebook