Ще запазя душата ти

Яница Христова

Родена съм на 1 юли 1990 година в гр. Карнобат, където съм завършила и гимназиалното си образование. Имам бакалавърска степен по “Книгоиздаване” от Великотърновския университет и магистратура по “Творческо писане” в СУ. Интересът ми към фантастиката и нейни различни измерения е стар – почти колкото мен.

            Този път беше жена. По чертите на лицето ѝ личеше, че е била красива някога. Но сега стресът и напрежението бяха оставили жесток отпечатък по него и то никога отново нямаше да излъчва познатото очарование. Очите ѝ шареха с нервна възбудимост в лабораторията. Усещах почти физически погледа ѝ, разхождащ се по бялата ми престилка, по ревера ми, по марлената маска. След това тя прикова очи в моите. Сиянието на синия хлад, в който потънах за миг, ме накара да потръпна. А тя… вече едва се държеше. Поредните конвулсии я обземаха. Тялото ѝ се пречупваше под напора им. Започваше кризата. Ръцете ѝ се разтрепериха, краката ѝ ритаха в пустия въздух, а торсът ѝ неестествено се извъртя.

      Бяхме подготвени в клиниката. Кожени колани опасваха кушетката и нямаше да ѝ позволят да се нарани. Това не бе първата пациентка, обърнала се към нас едва в тази фаза на състоянието си. Боя се, че психиката ѝ вече сериозно е увредена. Не съм сигурен, че времето ще може да възстанови невроните…

            Отдръпнах се крачка назад със спринцовката със серума в ръка. Знаех, че това може да се проточи повече, отколкото ми се искаше…

            Помня, преди двадесет години, когато получих писмото от Института. Беше мъглива есенна утрин през септември 2098 година. Бях почти на 19 години,  тъкмо завършил с образованието си в гимназията и изпълнен с увереността, че ме очаква нещо Велико!

            С треперещи пръсти разкъсах плика. Погледът ми тичаше по напечатаните думи и усмивка разтягаше лицето ми в самодоволна гримаса. Бях приет! С пълна стипендия! И имах правото да избера посоката, в която да се развие медицинското ми бъдеще…

            И аз избрах. Днес вече не помня кое точно предопредели избора ми. Мисля, че бяха някакви тийнейджърски идеали. Нещо, свързано с хуманната идея да помагаш на другите. Ах, ако знаех колко висока е цената, която плащаш със съзряването си, за тези красиви подтици…

            Но колкото и да връщам лентата назад, не мога да променя нищо. Животът ми протече в развитието на биотехнологиите и тяхното приложение в медицината. Бяха години на лудо учене, на тежка практика, на упорита научна работа. И ето ме днес – завеждащ отделение в елитна клиника, в която ежедневно се изсипват купища пациенти, влагащи много пари в манипулации, с които се надяват да се спасят, да се съхранят за още известно време…

            Но днес, когато от големите билбордове по улиците ме заливат реклами за тунинговане и замяна на какви ли не части на тялото с нови, изкуствени, все повече съжалявам, че не се насочих към синтетиката. Така щях да спазя от части хуманната си идея, но щях и да натрупам бързо финансово състояние – меркантилната мечта на всички ни в това съвремие, дори на медиците.

            Понякога с дни не мога да се отърся от твърде игривата мелодия на рекламните холограми:

„За нищо грижа не бери,

от страха си се освободи!

Живей, живей!

И ако нещо в теб се повреди –

споко, науката вече има начин

да те прероди, да те поднови,

да те поправи!

Нова кост, око, нерв или тъкан,

ново сърце дори

те очаква някъде там…

За това – живей, живей!

И за нищо друго не мисли…”

            И това на фона на най-скъпите медицински заведения в света, в които вече редовна практика е да се присажда изкуствено синтетично сърце – универсална трансплантация, с функциите на биологичния орган, 100% съвместим с тялото, тъй като се разработва специално за него. Дори няма да ви говоря за дишащата кожа, съвсем реална на допир и изпълнена с фини рецептори, които отразяват всяко докосване. А от началото на тази година – истински връх в развитието на синтетичната наука! Очният нерв – неподлежащ на регенерация, неподлежащ на лечение, изключително сложен за изучаване – вече се произвежда като малко изящно бижу, струващо няколко хиледарки, но спасяващо цели животи…

            Понякога си мисля, че живея във вълшебно време – епоха, в която всичко изглежда възможно. Време, в което безсмъртието е само на крачка разстояние. А понякога си мисля, че индустрията прави това да изглежда именно по този начин. Да те провокира да живееш така, че да се амортизираш по-бързо и да си принуден да търсиш пари, с които да си купиш здраве… Но, прощавайте, това са мисли, неподходящи за един човек на науката, какъвто съм и аз самият.

            Пациентката вече се овладяваше. Дишаше тежко, но ръцете вяло се отпуснаха до потното ѝ тяло. Русите ѝ букли скриваха челото и лявото ѝ око. Въпреки това тя събра сили да ме погледне. Не каза нищо. Но в безмълвието ѝ успях да разчета умоляване – настойчиво, отчаяно и изнемощяло. Искаше да побързам. Страхуваше се кризата да не се повтори отново…

            Приближих се към нея. Разкопчах едно копче на ризата ѝ и пред мен се откри гладка бяла шия, нежна, като че беше покрита с коприна. Почуках с пръст по спринцовката и бледата синя течност се размъти. Натиснах буталото – тънка струйка серум се стрелна от иглата. Бях напълно готов. А дишането на пациентската се ускоряваше все повече – вече шумно, на пресекулки. Зениците ѝ се уголемяваха – от страх и нетърпение.

            Аз се надвесих над нея…

            В клиниката идват все пациенти с положение, със солидни банкови сметки. Ние им предлагаме нещо, което синтетиката и традиционната медицина не могат да им предоставят. Грижим се за психиката им, за яснотата на умовете им, замъглена от натоварването през тежкото ежедневие на века ни. Това, разбира се, си има цена. При това – доста добра. Заради което и, оказва се, успяваме да помогнем само на шепа хора. Въпреки че с всеки ден клиентите ни се увеличават и това е факт. На за обикновените хора, за работниците от промишлеността, няма как да се погрижим. Те няма как да си го позволят.

            Има дни, в които след работа вървя до апартамента си. Няколко преки, които ми позволяват да премисля деня и да се освободя от емоциите. Все по-често се случва да наблюдавам кризите на пътя, по светофарите, пред развлекателните заведения. Защото след края на работния ден е най-тежко – нервите са се опънали до крайност, напрежението ги е обтегнало до скъсване, умората се е вкопчила в тялото и натрупаният стрес взема превес. Физиката не издържа. Психиката отдава е развалина. Особено при тези, които работят по 12-15 часа на денонощие. А повечето работници днес са такива, особено откакто нефтът стана дефицит и започна да се търси негова пълноценна алтернатива.

            Нещо в стомаха ми се свива всеки път, когато някой се строполи на пътя пред мен. Когато крайниците започнат да не му се подчиняват и заприлича на насекомо, паднало по гръб, мятащо пипала във всички посоки. Подминавам. Знам как ще завърши тази история. Първият пристъп ще продължи няколко минути. След ден-два ще се появи и вторият. Ще зачестяват с всеки изминал ден и ще продължават все по-дълго. Накрая – ако човечецът има късмет – в един момент сърцето му просто няма да издържи. Ако няма късмет – умът му ще се е предал пръв и ще го принуди да скочи на релсите пред метрото например…

            Потръпвам! Какви ли неща не причинява на хората XXII век?!

            Напоследък се усещам, че самият аз работя твърде много. Когато се прибера у дома, ръцете ми треперят. Първи симптом е и го осъзнавам напълно. Опитвам се да внимавам, но какво мога да направя в крайна сметка? От известно време си позволявам нещо нередно – сипвам си една глътка от серума в кристална чаша. Изпивам го на екс и после – забравям за всичко…

            Иглата докосва кожата на пациентката. Жената притихва в очакване.

            В момента в тялото ѝ се вливат 80 милиграма от вещества, извлечени от специален вид генномодифицирана гъба, които ще проникнат между връзките на невроните в мозъка ѝ и ще го заблудят, че спи. Че ще спи много дълго време. Тя ще бъде в безсъзнание. За две години – пожелала си е, прочитам в картона ѝ. Но това е нищо – един пациент миналата седмица пожела да го приспим и зачеркна 15 години от живота си с един подпис в бланката за постъпване в клиниката. Тялото ѝ ще бъде подлагано на специални грижи. С венозно поемане на хранителни вещества и в помещение с нормална температура.

            В началото на XXI век са положили началото на тази практика. Със замразените криопациенти. Но ние не използваме течен азот, не подлагаме тялото на стресова температура. Не караме органите да изпадат в летаргия. Просто, казано без термини, лъжем съзнанието, че спи. Даваме му онова, което най-много му липсва днес – почивка. Време да събере сили, да се самовъзстанови, да се подготви за новите дози стрес при събуждането си.

            Изваждам иглата от крехката шия на пациентката. Спринцовката е вече празна. Жената се е отпуснала на кушетката и до няколко секунди ще се унесе в дълъг и блажен сън. Знам, че в момента серумът се опитва да ѝ внуши спокойствие, но цялото ѝ тяло все още се съпротивлява със силата на натрупаните отрицателни емоции до момента. Все още е изплашена, но няма сили да го покаже. Разбирам я – за да не полудее, а и за да се спаси от иначе сигурна гибел, изоставя тялото си. Оттегля се в неутралното поле на безсъзнанието. Безсилна е. Оставя се в ръцете на напълно непознати. А и… кой знае дали ще бъде същият човек, когато се събуди след две години?

            Откакто се занимавам със серум-пациентите моментът, в който вече съм ги упоил, е и моментът в който правя нещо… непрофесионално. Свалям си марлената маска. Коленича до тях, прокарвам ръка по челата им с бащинска нежност и им казвам онова, което смятам, че биха искали да чуят, онова, което самият аз бих искал да чуя на тяхно място в този момент:

            „Ще запазя душата ти!”

            Отдръпвам се от пациентката. Приглаждам русите кичури от челото ѝ назад. Тя тъкмо затваря очи. Изглежда спокойна. И щастлива. Заспива с усмивка на лице…

Facebook