Щрихи към живота и делото на Алберт Айнщайн. Част I

Източник: The New York Times

Алберт Айнщайн е един от умовете, гениите на XX век. Оставя дълбоки следи не само във физиката, но и в науката поради простата причина, че той ги превръща в органична част от своя живот, посвещава цялото си същество на това да търси отвори на въпросите, свързани с материята на природата. С това наследство науката няма как да се раздели. Подходите, търсенията на Айнщайновата концепция ще застават пред нея наред с търсенията и затрудненията на великите мислители от миналите векове – Кеплер, Нютон и др. Всеки мислител, рисуващ единна научна картина на света, може ретроспективно да открие границите на тази картина и с това границите на творческия подвиг на Айнщайн.

            За Нютон например тези граници се определят от движенията, чиято скорост е сравнима със скоростта на светлината. В света на движенията законите на Нютон и преди всичко класическото правило за събиране на скоростите престават да бъдат достатъчно точни. Тук е границата на Нютоновата механика. Механиката на Айнщайн също има граници, но това са учени, чиито научни обобщения винаги ще запазят своята научна достоверност за определен кръг явления, могат да бъдат конкретизирани и уточнени при прехода към други явления, но не и да бъдат отхвърлени. Както теорията на Нютон винаги ще бъде практически правилно отражение на света на движещите се тела, чиято скорост е малко в сравнение със скоростта на светлината, така и общата теория на относителността винаги ще бъде правилно отражение на света на телата, които остават тъждествени сами на себе си и непрекъснато се движат в гравитационното поле.

            При прехода от една картина на света към друга, конкретните модификации могат да отпаднат, но единното съдържание на науката, което променя формите си, остава в своята същност тъждествено на себе си и безсмъртно. Теорията на относителността на пример е съществен актив на науката. Специалната теория е достигнала до такава завършена форма, както например класическата термодинамика, а общата теория на Айнщайн, въпреки че не е постигнала подобна форма, представлява логически завършек на учението за гравитацията.

            През XIX век била изказана идея, която радикално скъсвала с предшестващите я идеи. Неевклидовата[1] геометрия посяга на съотношенията, които изглеждали очевидни не само в този елементарно емпиричен смисъл, в който говорели някога за очевидната неподвижност на Земята. Теоремите на евклидовата геометрия изглеждали присъщи на разума и очевидни логически. Когато Айнщайн открил еднозначен физически еквивалент за неевклидовите съотношения, това изменило смисъла на понятието за „преобразуване на картината на света“. Теорията на относителността съдържа в зародиш и едно още по-радикално значение на смисъла на гореспоменатите думи. За да се построи картината на света, в която изходно понятие ще бъдат трансмутациите на елементарните частици в клетките на дискретното пространство-време, е необходимо да се премине към друга логика, към други норми на логически умозаключения. С развитието на науката преобразуването на картината на света означава не само нова кинематика на движещите се тела, не само нова геометрия, но и нова логика.

            Прогресът на науката не се изчерпва с прехода съм по-точни представи за света, до преходи и до нарастване на радикалността на преходите. Изменя се качествения ранг, радикалността на общността, парадоксалността на преходите към новите представи, смисълът на тези определения. Когато науката при описанието на Вселената започва да оперира с различни геометрии, тя не може да се върна към абсолютизирането на една от тях като априорна. В търсенето на истина науката започва да търси нови средства, търси конвергенцията на различни научни области, за да изведе до определен завършек дадена идея. В това отношение работите на Айнщайн са импулс за радикално превоъръжаване на науката. След него хората не само знаят повече за Вселената – измени се стилът на научното познание. Идеите на учения са синтез между експерименталните и математическите парадокси, отказ в рамките на една теория от емпиричната очевидност (продължение на традицията на Коперник) и от обичайните, изглеждащи априорни математически (в теорията на относителността) и логически (в квантовата теория) норми.

            Смисълът и съдържанието на живота на Айнщайн донякъде са разкрити от него не само в научното, публицистичното и писменото му наследство, но и в неговите автобиографични скици. Към тях принадлежи и очеркът, писан един месец преди смъртта му, а също и обширната статия „Нещо автобиографично“ (1955). Това е особена статия, в която ученият създава своя собствен некролог. Разказва как у него се появил стремежът му към опознаване на рационалните закони на битието. Излага своето гносеологично кредо и отново се връща към „некролога“ – към генезиса на математическите интереси. Основната част на статията е посветена на оценката на най-големите идеи на физиката на XVII–XIX  век – нютоновата механика, термодинамиката, електродинамиката и след това физическите идеи, проявили се през XX век. Не е случайно, че ученият е нарекъл тази биографична статия некролог, защото, пише Айнщайн, „главното в живота на човек от моя тип се заключва в това, което мисли и как мисли, а не в това какво прави или чувства. Значи некрологът може да се ограничи гладно с изразяване на тези мисли, които са играли значителна роля в моите стремежи“ (по Кузенцов 1964: 35). Ето как Айнщайн органично слива своя живот и дело, създавайки паметник на гениалния учен, чиито лични стремежи са отдадени на целите на науката. 

***

            Алберт Айнщайн е роден на 14 март 1897 г. в Улм (провинция Баден-Вюртемберг, Германия) в среда, която позволила на бъдещия учен да почувства две диаметрално противоположни исторически традиции. Едната – рационалистическата, която има дълбоки корени в родното му място, а другата – сляпата вяра в непогрешимостта на полицейската държава. Нейни представители били пруските офицери, които лансирали в южната част на Германия имперски строй. Айнщайн станал изразител на първата традиция, негов жизнен идеал бил опознаването на света в неговото единство и рационална постижимост. В средата, към която принадлежало семейството (родители: Полина Кох и Херман Айнщайн) на Айнщайн, съществувал култ към Хайне, Лесинг и Шилер. Книгите стояли на лавиците заедно с библията в еврейските и евангелието в християнските семейства. Бащата на Айнщайн имал математически способности и интереси. Но вместо с университета той трябвало да се залови с търговия. В Улм, където през 1877 г. се пренесъл със своята съпруга от град Бухау, открил електротехнически магазин. Недалеч – в Етинген,  живеел първият братовчед на Херман Айнщайн – Рудолф. Неговата дъщеря Елиза по-късно станала съпруга на Айнщайн. Майката на Елиза била сестра на Полина Кох.

            Година след раждането на Айнщайн неговите родители се пренесли в Мюнхен, където бащата на Айнщайн и Якоб (брат на Херман) открили електротехническа работилница, а след пет години построили малка фабрика, където се изработвали динамомашини, дълги фенери и измервателни уреди. През 1881 г. се родила и сестрата на Айнщайн – Мая.

            Алберт бил тихо и мълчаливо дете. Странял от приятелите си и не участвал в шумни игри. Когато дошло време да тръгне на училище, началното образование в Германия се намирало в ръцете на църквата и училищата се строели по вероизповеден принцип. Поради факта, че еврейското училище било далеч от дома, а обучението  непосилно за финансите на семейството, Алберт е изпратен в католическото училище, където още в началото се откроил с болезнена любов към справедливостта. На десетгодишна възраст постъпил в гимназията, но обстановката не отговаряла на неговите потребности. Класическото образование се изразявало в зубрене на латинската и гръцката граматика, а историята била скучна хронология. Детето преминавало от клас в клас все така тихо и вглъбено в себе си. Трудно се справял с училищната програма. Дълбочината, с която отговарял на учителите, се изплъзвала от повърхностната педагогическа подготовка на педагозите, които с усилия търпели бавния говор на Айнщайн. Междувременно у Айнщайн се зародил импулс да обхване хармонията в света и обществото, хармония, съзвучна с неговия вътрешен свят. Първоначалната религиозност била разрушена от запознаването с устройството на Вселената. Хармония в света той откривал не в училищните учебници, а в популярните четива, които полският студентът по медицина Макс Талмей  му препоръчвал. Семейството на Алберт имало традиция всеки петък да кани на вечеря някой беден студент-емигрант. По съвета на Талмей Алберт прочел съставените от Бернщайн „Популярни книги по естествознание“, посредством които навлязъл в ботаниката, зоологията, астрономията и др. След това Алберт се насочил към книгата на Бюхнер „Сила и материя“, която много му повлияла. Докато в гимназиалното образование се придържали към библейското тълкуване на произхода на света и живота, въпросната книга разкривала друга посока – всички съвременни знания се обобщавали от отрицанието на каквото и да е религиозно начало и от утвърждаването на материалността на света. Въпреки че училището дало сериозни основи на Алберт в познанието на юдейския религиозен закон, бъдещият учен вече бил привлечен от естествознанието. Това била и причината в един момент да се напусне еврейската религиозна община и да се откаже от каквато и е религия.

            Интересът към математиката се появил от неговия чичо Якоб, който казвал на Алберт: „Когато не можем да открием животното, което преследваме, временно го наричаме хикс и продължаваме лова, докато него пъхнем в торбата“ (Кузнецов 1964: 11).

На дванайсетгодишна възраст в училище вече изучавал алгебра и геометрия. Докато с алгебрата бил запознат, геометрията му била все още непозната. При получаването на учебника по геометрия детето като хипнотизирано разлиствало страница по страница.

            Още на шестгодишна възраст родителите му го записали на уроци по цигулка, което не въодушевявало Айнщайн, докато не попаднал на сонатите на Моцарт. Бил въвлечен в тяхната грация и емоционалност. Музиката станала за него наслада, а дълги години след това цигулката зазвучавала понякога в ръцете на учения на срещи с приятели, дори концерти.

            Когато Айнщайн навършил 15 години, неговите родители се преселили в Италия. В Мюнхен бащата на Алберт претърпял неуспехи с фабриката и решил да търси ново място, където да опита късмета си. През 1894 г. братята Херман и Якоб основали електротехническа фабрика в Милано. Тази инициатива претърпяла провал. Алберт останал в Мюнхен, за да завърши гимназията. Не успял. Изпреварил своите съученици по математика и физика, но стоенето в гимназията ставало все по-непоносимо. Четенето развило критическото му отношение към гимназиалната наука. Станало непоносимо зубренето на латински и гръцки език, казарменият дух и др. В търсене на решение на проблемите, свързани с гимназиалния затвор, Айнщайн получил предложение от училището да напусне, защото неговото присъствие разрушавало у учащите уважение към училището. Година преди завършването той напуснал гимназията и отпътувал при семейството си. В Милано отказал германското поданство, както и да встъпи в еврейската религиозна община. Семейството му все по-трудно свързвало двата края.  Склонностите на младия човек вече били определени: привличали го математиката и теоретичната физика. Родителите настояли да се занимава с инженерна професия, но в университета било трудно да се влезе без диплома. Алберт заминал за Цюрих, където преминал блестящо през изпитите по математика, но изпитвал затруднения в изучаването на чужди езици, ботаника и зоология. Не бил приет в Политехниката. Директорът, пленен от знанията на Айнщайн по математика, му препоръчал кантоналното училище в град Аарау. Обучението в това училище преобърнало представата му за образованието. В него открил преподаватели, които го вдъхновявали и намерил приятели.

            През 1893 г. завършил училище и бил приет в педагогическия факултет на Цюрихската политехника, който подготвял преподаватели по физика и математика. Айнщайн се записал на курсове по математика и физика, но рядко ходел. През тези години интересите му се насочват предимно към теоретичната физика. На лекциите на един от преподавателите се срещнал с Марсел Гросман, който впоследствие Айнщайн привлякъл към разработката на математическия апарат на общата теория на относителността. В Цюрих бъдещият учен се сближил с много от студентите-емигранти, между които била и Милева Марич – първата му съпруга. Най-близки приятели му били Гросман, Луи Карлос и Якоб Ерат. През 1900 г. Айнщайн взел последните си изпити и получил диплома. Независимо от добрите бележки той не бил оставен в политехниката, докато неговите приятели останали там на работа. Наложило се да търси работа извън политехниката. Припечелвал по малко от изчислителна работа за цюрихската федерална обсерватория, но търсил постоянна, за да може да преживява някак. Няколко месеца преподавал в професионално-техническото училище в град Винтертур, но след това отново останал без работа. Таял надежди за робота в Бернското патентно бюро, за което му помогнал неговият приятел Марсел Гросман. Той получил длъжността „технически експерт от трети клас“ със заплата 3500 франка годишно. През 1902 г. се преселил в Берн, където извикал Милева Марич, с която през 1903 г. сключил брак. В Берн Айнщайн създал теорията на фотоните и специалната теория на относителността. В този период Айнщайн се срещал с любители на музиката и редовно свирел в състава на един квинтет. През 1904 г. му се родил син – Ханс-Алберт. Разходите нараснали. Ученият не забелязвал нуждите на своето семейство, даже споделял, че не знае какво да прави със заплата от 4500 франка. Междувременно съпругата му се чудела как да свърже двата края. Настъпил крах между съпрузите. С посещението на приятелите на Айнщайн у дома (Соловин или Хабихт), на които много се радвала, се увеличавали и разходите с обедите навън, домашните концерти и др. Разболяла се – туберкулоза и нарастваща с времето патологично-ревнива подозрителност. Равният и спокоен характер, разсеяността на съпруга й започнали да я дразнят. Нараснало отчуждението. В един момент двамата се разделили.

            Основополагащите умозаключения за специалната теория на относителността са изразени от Айнщайн през 1905 г., а за общата теория на относителността през 1916 г. Първата разглежда понятието за относителност на времето, а във втората е добавена гравитацията, като се доказва, че светлината, която преминава покрай масивни небесни тела и предизвиква „изкривявания“ в „мембраната“ на пространството, е подложена и самата тя на деформация.

            Талантът на Айнщайн и неговата работа не оставят незабелязани. Физикът Макс Планк, впечатлен от неговата работа, го кани в университета в Цюрих като професор. Необходимо било преди това Айнщайн да получи званието доцент. Временно поканили ученият в Бернския университет като лектор, за да може след известно време да бъде назначен в Цюрих на професорска длъжност. През 1909 г. Айнщайн получил първите академични почести – Женевският университет го удостоил със званието доктор honoris causa и го поканил на тържественото отпразнуване на 350-годишнината на този университет, основан от Калвин. През същата година Айнщайн научил, че в Цюрихският университет се открива вакантно място за курса по теоретична физика. Кандидатурата на учения била одобрена, станал извънреден професор. Тази длъжност се заплащала много по-зле, отколкото длъжността редовен професор. Доходите на Айнщайн оставали приблизително същите, както в Берн. Животът в столицата се оказал изключително скъп. Наложило се Милева да помага с финансите като приготвя домашни обеди за студентите. Айнщайн започнал да чете лекции. Постепенно се превърнал в един от любимите на студентите преподаватели. От спомени на негови студенти става ясно, че е бил изключителен като човек и преподавател, въпреки че външния му вид, според някои, не отговарял на неговата длъжност.

            Студентът Ханс Танер разказва: „Когато той се изкачи на катедрата в износен костюм с твърде къси панталони и ние видяхме неговата желязна верижка за часовник, у нас се появи едно скептично отношение към новия професор. Но още с първите фрази той покори нашите сърца със своя непринуден маниер за четене на лекциите. (…) Айнщайн черпеше съдържанието на лекциите си от собствената си глава и ние се оказахме свидетели на неговата мисъл. (…) След лекцията ни се струваше, че самите ние бихме могли да я изнесем“ (Кузенцов 1964: 195). Айнщайн излагал в лекциите си предимно класическата физика, но сега, след преразглеждането на нейните основи, тя изглеждала по-другояче и била излагана с друг маниер. Пред студентите се разкривало не завършено здание, а строителната площадка и Айнщайн не толкова обяснявал на студентите плана на зданието, колкото обсъждал заедно с тях проекта за неговото преустрояване. На идеите на Айнщайн съответствали не само съдържанието и стилът на лекциите, но и поведението през време на лекциите и почивките. Студентите разказват как са имали право да го прекъсват по всяко време на лекцията, ако нещо не им е ясно. За непринудеността в отношенията ученик-учител спомага и фактът, че самият Айнщайн в почивките остава при тях. Той взимал студента под ръка, за да обсъди с него най-приятелски неясния въпрос. Студенти канел и у дома, където продължавали дискусиите. Измежду старите приятели от политехниката Айнщайн общувал най-много с Гросман. Те живеели в една къща и понякога бягали от шума чак на таванския етаж, за да поговорят. За Айнщайн е характерно близкото и постоянно индивидуално общуване с хората, далечни на физиката и математиката. Той беседвал много с юристи, историци, лекари и др. Силно впечатление правеи и неговата скромност. Душевната му кроткост и мекота странно контрастират на силата и живостта на неговия ум. Той дълбоко се трогва от страданието на живите същества, особено ако причина за това е жестокостта на хората. Интересува се и от социалните проблеми на съвременността.

            В края на 1910 г. се открива вакантно място за редовен професор по теория на физиката в Пражкия университет. Една от влиятелните фигури в университета била Антон Лампа, който имал желание да покани Айнщайн да участва в конкурса. В писмо до Макс Планк, в което той поискал препоръка за Айнщайн, той отговорил: „Ако теорията на Айнщайн се окаже вярна, на което аз разчитам, тоя трябва да бъде смятан за Коперник на двайсети век“. Длъжността била предоставена на Айнщайн, въпреки че имало и друг кандидат. За Милева било тежко отново да смени обстановката и за пореден път да се окаже изолирана в чужда среда. Айнщайн също нямал желание да остави Цюрих, където говорът и цигулката му звучали в среда на приятели, но длъжността щатен професор му давала по-голяма свобода. Айнщайн дал съгласието и през 1911 г. започнал да преподава в Прага. Скромността, добротата, общителността и хуморът му спечелили приятели, но създали и врагове. Скромността често се превръщала в непочтително отношение към професорското звание. Скромният костюм на Айнщайн изглеждал като бунт против академичното достойнство. Интересна е историята, свързана с неговия параден мундир, който всеки професор трябвало да има. Този мундир бил със златни нашивки в комплект с триъгълна шапка с пера. Той бил предаден на Филип Франк, който сменил Айнщайн в Прага. След това мундирът украсявал фигурата и главно спасявал от пражката зима един избягал от Русия казашки генерал, който трогнал жената на Франк със своя полузамръзнал вид. Мнозина колеги на Айнщайн се дразнели от неговата общителност, насочена към хора от най-различни социални групи. В университета не можели да простят на Айнщайн, че той еднакво сърдечно разговарял и с колегите, и с университетските служители. През 1911 г. Айнщайн отишъл от прага в Брюксел на Соловеевския конгрес, който в тази година се провеждал за първи път. Между поканените учени били Ръдърфорд, Мария Кюри, Поанкаре, Планк и др. На въпросния конгрес теорията на относителността била оживено обсъждана. Година след конгреса Айнщайн напуснал Прага и се върнал в Цюрихската политехника, където навремето следвал. Материалната независимост, самостоятелната катедра може би не били решаващи мотиви за Айнщайн, но били за Милева. В Цюрихската политехника Айнщайн четял лекции по аналитична механика, термодинамика, кинетична теория на топлината и др. От Цюрих през есента на 1913 г. Айнщайн отишъл във Виена на конгрес на естествоизпитателите. Прочел доклад, посветен на общата теория на относителността. На този етап теорията още не била построена, но ученият говорил за нея като за една нова теория на гравитацията. В своя доклад сравнявал теорията на гравитацията с теорията на електричеството в нейното развитие. Става дума за разглеждането на гравитацията като някаква характеристика на пространството. Междувременно семейният живот на Айнщайн отивал към своя финал.

            По това време в Германия се обсъждало създаването на институт, на който било дадено името „Дружество на Кайзер Вилхелм“. Трябвало да се състои от банкери и финансисти. Институтът бил проектиран като учреждение, в състава на което да влизат и големи учени на сравнително висока заплата, без педагогически задължения, с право да провеждат всякакви индивидуални изследвания. Конкретната грижа за подбора поели Макс Планк и Валтер Нернст. Те се обърнали към Айнщайн с предложение да бъде назначен за директор на Института, като ще бъде и избран в Пруската академия на науките, ще стане професор в Берлинския университет. Айнщайн се съгласил. Милева останала в Цюрих с децата. Тогава те окончателно се разделили.

            През 1914 г. улиците на Берлин се изпълнили с маршируващи войници, а тротоарите – с тълпи възторжени поклонници на Кайзера. Привържениците на революционният интернационализм преминали в нелегалност.  Айнщайн чувствал тягостен кошмар. Хората, които доскоро му изглеждали безобидни и с мирни наклонности, сега се опивали от звуците на военните маршове, от крясъците за унищожението на Русия, Англия, Франция и с възторг съобщавали един на друг за гибелта на хиляди хора. Около него, с изключение на няколко най-близки приятели, нямало единомишленици, запазили верността си към свободата и международната солидарност. Войната се проточила и в берлинската академична среда във все по-рязка форма се отразявало като в огледало агресивния ореол на разрушението. През 1915 г. Айнщайн отскочил до Швейцария, там живеела Милева Марич с децата му, които той искал да види. Все по-често след това посещавал своя роднина Родулф Айнщайн, който живеел в Берлин с дъщеря си Елза. Елза, която Айнщайн познавал от детството, се развела с мъжа си и заедно с двете си дъщери се установила в Берлин при баща си. През 1919 г., когато получил развод, Айнщайн се оженил за Елза.

            В началото на 20-те години Айнщайн вече се ползвал с широка известност. Това е дължало и на факта, че през 1917 г. английският астроном Артур Едингтън потвърдил  чрез опити теорията на относителността[2]. Междувременно това било период, в който хората били опустошени след Първата световна война. В съзнанието им непрестанно  се разкривали кървавите петна, оставени от войната – окопите, бомбите, убийствата. Откритието на Айнщайн и неговата популярност, като че ли внесло лъч светлина, завладявало човешката фантазия. От Земята, покрита с гробове, погледите се насочили към небето, осеяно със звезди. Абстрактната мисъл отвеждала човека далеч от скръбта на всекидневието. Изучаването на звездното небе обещавало победа на разума на Земята. Наред с неопределените догадки за разцвета на производителните сили на човечеството съществувало донякъде по-определено предчувствие за ролята на науката в борбата за нейното мирно приложение. Хората вярвали в международния характер на науката. Когато факелът на войната започнал да гасне, атмосферата на рационалното мислене се разгаряла в атмосфера на мистиката. Мнозина чувствали, че теорията на относителността е апотеоз на разума. Главната причина за ентусиазма, с който била посрещната тази теория, е свързана с нейната връзка с революционните обществени идеи. Теорията на относителността била отражение на революцията. Съвсем скоро обаче започнало неприкрито гонене на теорията на относителността, главно в Германия. Първоначално немските националисти превъзнасяли новата теория като проява на „чисто германска“ интелектуална мощ. През това време в Англия избягвали да напомнят, че теорията се появила в Германия. В Германия настъпило изостряне на класовата борба, а Айнщайн бил евреин. Създали се организации за борба с влиянието на Айнщайн и неговите теории. Междувременно Ленард, бележит експериментатор, се изказвал грубо за Айнщайн. В изказванията му можело да се намери всичко – от опитите да се обясни резултатът от опита на Майкелсон от класически позиции до призив за физическа разправа с Айнщайн. Теорията на относителността се оказала в центъра на политическата борба. Това още повече увеличавало нейната популярност.

            През 1923 г. Айнщайн излязъл от състава на Комисията за интелектуално сътрудничество, в която членувал едва една година. Направила му тягостно впечатление позицията на Обществото на народите по време на окупацията на Рур. Ученият видял, че истинският пацифизъм не може да се противопостави на силите на войната.  

            Елза Айнщайн била пристанът, в който Айнщайн постоянно се приютявал. Тя му създавала такъв бит, който в най-голяма степен да съответства на склонностите на учения. Интелигентна, общителна, скромна, тя, за разлика от Милева, отваряла широко вратите на дома за негови приятели, познати, студенти и др. Била от тези жени, които посвещават живота си на своите съпрузи и са удовлетворени и щастливи да го правят.

            През 20-те години Айнщайн почувствал необходимост да изложи споменатите, прости, ясни и безспорни принципи на науката. Мисълта на Айнщайн за социалното въздействие на науката ставала все по силна. Той предприел дълги пътешествия, за да отстоява своята картина на света пред колективния разум на човечеството.  В Германия се появява брошура под заглавие „Теорията на относителността се внушава на масите“.  Айнщайн и Елза посетили Холандия, Чехословакия и Австрия, след това се отправили към Америка и Англия. Минали през Франция, Испания. Стигнали до Япония и Палестина. В Холандия Айнщайн прочел пред аудитория ат 1500 души лекцията „Етерът и принципът на относителността“. Лекцията е пронизана от мисълта за рационалната схема на битието, мисъл, чийто обществен резонанс вече бил оценен и от приятели, и от врагове. Айнщайн подходил към понятието етер исторически. Понятието се появила в науката, за да отговори на стремежа към единства на физическата картина на света. Идеята за действието през разстояние противоречи на представата за тласъка като причина за движението на телата. Създала се необходимост за въвеждането на хипотеза за една среда, чието налягане или тласъци заставят телата да се стремят едно към друго.  През XIX век оптическите експерименти довели до убеждението, че тази среда не участва в движението на телата, че телата при своето движение се преместват спрямо етера. Експериментът на Майкелсон доказал, че такава зависимост не съществува. Тогава се явила специалната теория на относителността, според която движението спрямо етера представлява понятие, което няма физически смисъл – ние не можем да посочим физически наблюдения, с които би било възможно да се съпостави подобна конструкция на разума. Но общата теория на относителността открива път към реабилитация на етера. Тежките тела, източници на гравитационни полета, променят метричните свойства на пространството. Но ако пространството притежава определени наблюдаеми физически свойства, ние можем да го разглеждаме като материална среда и да го наречем етер при условие, че не реабилитирания етер не се придават класически свойства и не се предполага, че физическите обекти се движат в етера или пък, че частите на етера се преместват с течение на времето.  

            Отиването до Лайден било началото на систематични посещения в този град. На следващата година пражкото научно дружество „Урания“ поканило Айнщайн да прочете една лекция. През 1921 г. бил поканен да се присъедини към пътешествие в Америка, предприето от лидера на ционистичното движение Вайцман. Целта била да се съберат средства за създаване на еврейски университет в Палестина. На пристанището в Ню Йорк Айнщайн бил очакван от огромна тълпа. От прочетените в Америка лекции, най-важни са четирите лекции в Принстънския университет. Те били издадени и за дълго време станали класическо изложение на теорията на относителността. Аудиторията посрещнала Айнщайн сдържано, защото представлявал немската наука. Той говорил за универсалната роля на науката, за контакта на учените, за ролята на английския народ в развитието на науката, за Нютон. Лекцията предизвикала значителен прелом не само в настроението на аудиторията, но и в настроението на английските научни кръгове. През юни 1921 г. Айнщайн се върнал в Берлин.  През 1922 г. Елза и Айнщайн отпътували на изток. В края на ноември пристигнал в Кобе. На лекциите стотици хора слушали неразбираемата немска реч и след това още по-внимателно – японския учен, който превеждал думите на Айнщайн. Лекцията продължила четири часа. В Япония Айнщайн бил настигнат от новината за избирането му в Руската академия на науките.

            През 1923 г. Айнщайн отишъл в Швеция за церемонията по връчването на Нобеловата премия, която му била присъдена още през 1922 г. Отдавна възнамерявали да дадат на учения наградата, но поради бурния отпор, с който била посрещната теорията на относителността, Нобеловият комитет се колебаел. Шведската академия се бояла от политическия резонанс, който можел да предизвика присъждането на премията за теорията на относителността. Това е и причината присъждането на премията да се даде на Айнщайн за откриването на закона на фотоелектричния ефект и за неговите работи в областта на теоретичната физика. След връщането си в Германия Айнщайн започнал още по-често, отколкото по-рано, да изнася научнопопулярни лекции и доклади на общи теми пред широка аудитория. Той участвал и в благотворителни концерти.  

            Чистката в немските университети и разправата с науката в Германия се развихрили, когато Айнщайн бил вече вън от обсега на тайната полиция.  Теорията на относителността с нейната явно рационалистическа тенденция и признание на обективността на света била не много обичана от нацистите. През този период Айнщайн бил поканен да води лекции в Калифорнийския технологичен институт. През 1932 г. напуснал Германия. През 1933 г. се върнал в Европа и се заселил в Белгия в крайморското градче Ле Кок. Кралица Елизабета, която отдавна била поклонница на идеите на Айнщайн, кралят и правителството се стремели да запазят неговия живот, защото границата била наблизо.

            В началото на 30-те години в Америка се зародила идеята за нов институт, в който учените да се занимават само с най-висши и общи проблеми, без да се налага да преподават. Флексер, известен деец по просветата и реформата на училищата в Америка, се свързал с Айнщайн, за да му предложи да работи в Института за висши изследвания, на който той положил основите. Айнщайн се преместил в Принстън. От Института му осигурявали свободата да работи върху научните си дейности, без да се налага да поема педагогически ангажименти. В Принстън Айнщайн ръководи малка група учени, посветени на неговите проблеми. Скоро след пристигането в Принстън Елза трябвало да се върне в Европа (Париж), където агонизирала по-възрастната й дъщеря Илза. След смъртта й Елза изведнъж сякаш се състарила до неузнаваемост. Марго, другата й дъщеря, се върнала с нея в Принстън. Внезапно у Елза се появили патологични изменения в очите. Това се оказало симптом на тежки поражения в сърцето и бъбреците. Елза легнала на легло. През лятото Айнщайн наел малка вила недалеч от Монреал на брега на езерото. Елза се почувствала по-добре, но само за кратко. През 1936 г. починала. Постепенно психологическият тонус на Айнщайн започнал да намалява, въпреки че продължавал да върши своята изследователска дейност.

            От началото на 50-те години в писмата на Айнщайн все по-често се срещат редове, които говорят за умора, обща умора от живота. Тези мисли са изказани с типичния за Айнщайн подход – понякога в шеговита, понякога в сериозна форма. При всички случаи обаче в тези писма се изразявала спокойна, примирена тъга. 

            Отношението на Айнщайн към смъртта е запечатано в много спомени. През 1916 г. ученият заболял и неговият живот бил застрашен от непосредствена опасност. Ако не били грижите на неговата съпруга (Елза), която непрекъснато бдяла над болния, Айнщайн не би оживял. Хедвига Борн (съпругата на Макс Борн), която посетила Айнщайн по време на болестта, го заварила да разговаря за своята смърт. На 13 април 1955 г. ученият се почувствал зле. Получил силни болки в дясната страна на корема. В болницата предложили операция на жлъчката. Айнщайн отказал. През нощта на 17 срещу 18 април болногледачката мис Розсел забелязала, че Айнщайн диша тежко в съня си. Поискала да извика лекаря, но чула как Айнщайн произнесъл няколко думи на немски. В този момент – било 2:45 ч. – Айнщайн починал. Завещанието на учения било прочетено на сутринта. Той молел да не се допускат религиозни и официални церемонии. По негово желание времето и мястото на погребението не били съобщени на никого освен на неговите най-близки приятели, които изпратили тялото му до крематориума. След смъртта на Айнщайн науката не остава същата. Неговото творчество остава в духовната и материална памет на човечеството, а неговата личност се превръща в еманация на учения и човека, отрекъл всичко лично и всекидневно в името на опазването на света като подредено, обединено от причинна връзка пространство, в което най-важното е търсенето на истината и живот, посветен на човечеството.  След Айнщайн хората не само знаят повече за Вселената, но се измени и стилът на научното познание.

Литература

Кузенцов 1964: Кузенцов, Б. Алберт Айнщайн. София: Техника, 1964.


[1] Евклидовата геометрия, наречена на гръцкия математик Евклид, включва едни от най-старите познати математически възгледи. Евклидовата геометрия се моделира от понятието „равнина“. Най-простият модел на елиптичната геометрия е сфера, където правите са големи окръжности (като екватора), а срещуположните точки се идентифицират, смятат се за съвпадащи. Теорията на относителността на Айнщайн описва пространството като равно (т.е. евклидово), но изкривено елиптично (т.е. неевклидово) в области около места, където има наличие на материя. Неевклидовата геометрия обхваща хиперболичната и елиптичната геометрия.

[2] За тази история повече съм писала в Част 2 на статията.

Tags: , ,