Въображението и философският лабиринт
Уводен текст към изследването „Прагматизъм и въображение: абдуктивни посоки в българската научна фантастика в периода XX-XXI век”
Мисленето е основен обект на интерес още от времето на първите проблясъци на философското съзнание, от момента, в който човекът е успял да отдели себе си от света наоколо и да си зададе въпросите за своята същност и място в една необятна и изумителна вселена. Стремежът към познание за външната реалност и за способностите на разума, тласка мисълта по пътя на еволюцията към едно все по-просветлено артикулиране на феномените, пред които се изправяме. В продължение на векове изследването преминава през формирането и разпадането на безброй хипотези, на филосфски системи, дори на цели течения и школи, докато проблемът за мисленето е все така актуален и неизчепаем за последните двайсет и пет века. Една от водещите посоки в опитите за достигане на истинно познание за реалността и е ултимативният избор на логиката като специфичен вид медиация в мисленето. Способна да извежда валидни заключения от правилни предпоставки, логическата функция на разума дава опорна точка за построяването на повечето големи философски системи и традиции, доминиращи научните възгледи и днес.
Паралелно с водещата линия на логическото разсъждение във философията, можем да проследим още една, по-скоро допълваща, а често спорна и неясна допирателна концепция – тази за въображението. Тя се открива още в диалозите на Платон, търпи сериозно преформулиране при Аристотел, а след това е споменавана по необходимост при рационалистите (Рене Декарт, Готфрид Лайбниц), при немските идеалисти (Имануел Кант) и бритнаские емпирицисти (Джон Лок, Дейвид Хюм), за да се опита да заживее самостоятелен живот чак в началото на ХХ век при екзистенциалистите (Жан-Пол Сартр) и при някои съвременни психолози и когнитивисти. Въпреки многобройните опити да се формулира същността на въображението, неговите функции и отношенията, в които влиза с останалите аспекти на разума, и днес съществуват повече разногласия, отколкото общоприети тези. В уводната статия към сборника Handbook of Philosophy of Imagination (2016) Ейми Кайнд (Amy Kind) пише, че дори в края на тази внушителна по своя обем и разнообразие на перспективите книга, едва ли могат да се изведат повече от четири формулировки, с които повечето изследователи биха се съгласили.
Липсата на ясното и посока при изследването на въображението, от една страна, и неотшумяващият интерес към него, от друга, задават целите на настоящото изследване. А именно, да се направи опит за проясняване на същността и функциите на въображението, да се потърси неговото място в познавателния и в семиотичния процес, като за основа на изследването се приемат концепциите на последния холистичен философ на ХХ век – Чарлс С. Пърс. Изборът на Пърсовата доктрина за конструирането на теоретичната рамка на настоящото изследване се дължи на доказания й потенциал за проясняване на идеите – не само в хуманитаристиката, но също и в точно науки като математика, физика, химия и т.н. Прагматизмът на Пърс или неговият „метод за отгатване на значенията” е жив и динамичен изследователски подход, способен да се самокоригира спрямо новите научни открития. А това го превръща в адекватнта методология, чрез която да се разгледат различните хипотези за въображението. Целта е да се изведе обобщена концепция за този феномен, адекватна както на дълбоките си и често противоречиви исторически корени, така и на модерните допускания и дебати. Холистичната философска система на Пърс е заършен калейдоскоп от изследователски подходи, способни прецизно да разградят познанието до неговите най-малки части, да анализират последователно отношенията, върху които се конструира не само опита, но и цялата вселена.
В този епистемологичен арсенал се включва не само прагматизма, основан върху концепциите за съмнението, вярването, навика и научното изследване. Тук значима роля имат Пърсовата семиотика с динамичния модел на знаковата функция и възможността за безкрайно пораждане на значения, еволюционната космологя, описваща развитието на вселената от хаос към детерминираност и концепцията за фалибилизма[1], която обримчва цялата система и действа като вечен двигател за разума по пътя към познанието. Въпреки ясно изразената идеалистка перспектива в късните трудове на Пърс и близостта му с идеите на немския философ Фридрих Шелинг, той остава преди всичко математик, а оттам и стриктен логик, който до края на живота си се придържа към своята максима, че „Философията трябва да подражава на точните науки в методите си и да работи само с реални предпоставки, подлагани на внимателно изследване и основаващи се на многообразието на аргументите” (W2: 213).
Една по-малко изследвана посока както във философията, така и в когнитивните науки е връзката знаковост-въображение. Психологията не подминава факта, че въображението е способно да създава символи и знаци със специфични значения, но най-често спира дотам или се концентрира единствено върху значенията на символите. Самото пораждане на знаково отношение обаче, остава в страни от изследователския интерес. От друга страна, Пърсовата философия е преди всичко философия на отношенията, което я превръща в подходяща отправна точка за решаването на много от неясните пропозиции и хипотези, съпътстващи дискусията за въображението и знаковостта. Въпреки че е лесно различима за логици и философи, перспективата, проучваща отношенията между пропозициите в една хипотеза, се радва на оскъдно внимание в повечето трудове, посветени на въображението. Настоящото изследване ще се насочи именно в тази посока с цел да докаже, че въображението е преди всичко семиотична функция на разума. Без него, в разума не би било възможно формирането на знаци за външните обекти, т.е. преминаването от опредметеност (вещественост) към абстрактност в мисленето. Всеки знак почива на иконична връзка с обекта, но нито един знак не е точно копие на този обект. Дори най-простите знаци съдържат степен на обобщеност, която не може да бъде постигната без медиацията на въображението.
Обикновено въображението се свързва с
творчеството, със способността за създаване на обекти на изкуството или
най-малкото със сътворяването на нетипични разновидности на вече познати на
разума елементи от реалността. Но въображението е предивсичко медиация в
познавателния процес, а творческият е единствено еволюция на вече утвърденото
познание. Въображението не е само компонент на естетиката и изкуството, то
присъства на много по-базово ниво в способността за интерпретация, в семиозиса,
в създаването на абстрактни съждения и най-вече в хипотетичното разсъждение.
Неслучайно Пърс говори за два вида въображение – твоческо и научно, но и в двата случая става въпрос за
абдуктивно свързване на вече познати части от опита. За разлика от
повечетo философски
изследвания върху темата за въображението, настоящото няма да се концентрира
върху връзката с естетиката, а ще постави акцент върху неговия епистемологичен
и еволюционен потенциал. През целия си живот Пърс остава отворен към проблема
за еволюцията на мисълта и мястото на творчеството в нея. Дъглас Андерсън
коментира този факт в увода на книгата си Creativity
and the philosophy of C.S. Peirce (1987) по следния начин: „[…] как
научната мисъл нараства чрез откритията в процеса на абдукцията (формирането на
творчески хипотези) е централна тема в Пърсовата работа върху логиката, или
неговата философия на разума” (Anderson 1987: 4). Във философията на Пърс въображението не е самостоятелна тема,
но следите му могат да се проследят при формирането на почти всички концепции,
изграждащи архитектоничната му система. Наследявайки Кантовото разбиране за
въображението като вид медиация в разума, а не като самостоятелен феномен, Пърс
разгръща темата именно като свързваща или допълваща към анализа на други
по-едри парчета епистемологичен материал.
[1] Фалибилизъм – концепция на Пърс за погрешимостта на познанието.
Tags: научна фантастика, философия, Чарлс Пърс
