Какво се случва със (и във) фантастичните сериали – 2
Атанас П. Славов
Вампирясване и зомбиране на фантастичните сериали
Във времена, когато вампиро-любовни саги от типа на „Здрач“ и „Тийнейджърът върколак“ са хипнотизирали младата публика, е наложително да си отговорим на въпроса: Каква е социалнопсихологическата причина за този новоизбуяващ интерес? А тя е проста. Задръстеният от комплекси и затисната самоличност съвременен градски човек, който е главният електорат на „сериалната партия“, има две основни посоки на „изтласкване“: Утвърждаване на индивидуалността, и болезнената рефлексия на несвободата.
Образът на Вампира като биологически определен „свръхчовек“, който гледа на обикновените хора като на „храна“ (безлична тълпа), е вече поомръзнал и шаблонизиран. Сега бледият (намекващ за благородство) персонаж стана водещ кинолюбовник. Наистина, масовата тийнейджърка, прохождаща в любовта с илюзиите за вечна, безсмъртна романтика, не би могла да пренебрегне пронизващия поглед на „немъртвия“, зад който прозира затаена трагедия. Около нея се прескачат обичайните ѝ връстници, които обаче по закона на биологическото самопредлагане са буйни, предизвикателни, нервно агресивни. Как биха могли да издържат сравнението с благородния, сдържан, лаконичен, силен любовник, който предлагат свръхестествените любовни саги?
Вече трети сезон тече хитовият „Истинска кръв“. Разликата с „Лунна светлина“ е, че във втория авторите си позволиха да изградят една реалистична версия на любовта с вампир, който не приема морала на вида си. И платиха с прекъсване след първи сезон.Подобен бе подходът на английските драматурзи, създали „Да бъдеш човек“. Блестящият сценарий и актьорска игра поднесоха вълнуваща притча за избора на човешко поведение, и силата на любовта в тази ограничена биологична ситуация. Вампир, върколак и момиче призрак – какво по-несъвместимо за приятелска тройка? Още повече – момичето като призрак е „безтелесно“ – не става за секс. Но как са се справили с това английските драматурзи? Постепенно в три сезона по 7 филма те доказаха, че човешки избор има винаги – дори и когато това е смъртта. Ще си позволя една дръзка оценка – финалът на трети сезон се издига до Шекспирови висоти! При все моята неразположеност към вампиро-върколашките образи, бях истински спечелен. До такава степен, че когато американците откупиха проекта и започнаха свой римейк, не мога да си наложа да погледна дори и един епизод! Чувствувам това като „оскверняване“ на дълбоката трагедия, изживяна с английските герои! За пръв път ми се случва да виждам у себе си такава реакция.
Държа да бъда ясен: Не съм станал защитник на вампиро-върколашките съчинизми; тези добри думи са предназначени за
етическата фантастика,
която е видима зад истории като „Лунна светлина“ и „Да бъдеш човек“, особено за втория. Авторите на тези сериали доказват, че сериозното поставяне на проблема за човешкия избор не зависи от „телесния материал на фантастичните персонажи“. Такива примери са дадени още от прекрасните изключения от масовия поток – романите „Аз съм легенда“ и „Интервю с вампир“, но мал- цина са стъпили върху тези уроци – повечето предпочитат да водят диалог не с нравствената личност на читателя, а с неговия изплашен организъм, който лесно може да си представи как бива изяден, разкъсан, изсмукан и т.н. – сами продължете списъка на физиологичните стресове.
Зомбитата също превзеха ТВ екрана. След толкова игрални филми, плодящи се като клонинги на един и същ сюжет, се пръкна и сериалът „Разходката на мъртвите“ (The Walking Dead), който трябваше да разтегли удоволствието от безкрайното „изяждане-избиване“, характерно за тоя род кинозрелища.
Какви са корените на „безсмъртния образ на зомбито“? Те са още по-примитивни: Градският човек, преуморен от принудителното общуване в тълпата на мегаполиса, отвратен от зависимостите си спрямо околните, неизбежно пожелава подсъзнателно да види безкрайните улични тълпи като безлични врагове, които безнаказано могат да бъдат убивани! Такава примерно е мотивацията на серийните убийци, засядащи със снайперите си на високи сгради, но какво да правят масовите граждани, които не са развили тази медицинска патология? Познахте – да гледат (и съпреживяват) филми, където всеки член на омразната тълпа е превърнат в чудовище, самата отвратителност на което е оправдание да бъде убито!
Наистина, помислете, ако създаването на вампирите има някакъв логичен произход (болестта ликантропия, философията на „свръхчовека“, фашистката идеология), то зомбито, освен вудуистките ритуали, няма никакъв реалистичен смисъл и явно не издържа никакъв логичен анализ – как биха могли тези полуизгнили тела да извършват суперменските подвизи, с които ги надаряват кинаджиите? Без съмнение е, че образът на зомбито е необходим на озлобените „хомо урбанис“-и, като материализация на принципа „аз и любимите ми същества сре- щу целия свят“, а за читателите на Сартър и Камю: „Адът – това са другите“!
Та и авторите на проекта The Walking Dead са решили, че тези масови настроения ще издържат „сериалното изпитание“, и ни изсипаха сезон от 6 епизода, който ще продължи от октомври т.г. Ясно давайки си сметка, че от зомбитата герои не стават, те са наблегнали на добри артисти и измислени изкуствени драми като блиндираното убежище, което хората трябва да напуснат, защото автоматично ще се взриви… И разбира се, познатите психодрами на малката колективно оцеляваща група… и разбира се, непрекъснатото пръскане на черепи и разлитащи се гнили мозъци, доведено да мащабите на олимпийска дисциплина! И за тях няма значение елементарното съображение, че биха могли да намерят някоя планинска почивна станция, да изчистят ограничения брой зомбита там и да започнат да градят някакъв по-човешки живот… Дали ще гледам продължението? Не, мерси, не пуша!
Поразително подобен, макар и създаден с помощта на съвсем друго фантас- тично събитие, е новият сериал „Падащи небеса“ (Falling Skies), който също навърши един сезон. Дори присъствието на Стивън Спийлбърг не можа напълно да оживи старата притча за злодейните пришълци, завзели Земята (по-точно Америка). Но свободолюбивият американски народ няма да им позволи да направят с него същото, което те преди 200 години направиха с индианците! Дори и университетските професори ще извадят калашниците си от мазетата… В интерес на истината, в края на финалния епизод стана нещо интересно – пришълците започнаха диалог със съпротивата! Ще гледам продължението, за да разбера дали сценаристите ще успеят да излязат от шаблона, унищожил толкова добре започнали НФ сериали:
„Пришълците са зли, защото имат превъзхождащи технологии! А щом имат такива възможности, те неизбежно ще искат да ни завладеят!“
Слава богу, че на ТВ продуцентите им стигна мозъка да спрат най-отврати-телната рожба на тази идея – римейка на „V“, който не доживя до втори сезон.
Там луксозно обзаведените пришълци се стовариха на главата на човечеството с лицемерните си технологии, за да откраднат нещо… какво? В предишната версия (1980 г.) интересът им към човечеството беше кулинарен – отвличаха хора за храна, но сегашните сценаристи са усетили дебилността на тази идея и са се опитали да измислят нещо… така и не стана ясно какво, но беше нещо свързано с размножаването им. Няма да разберем, но и нищо няма да загубим. Въобще измислянето на злодеи/врагове (и тяхната мотивация да злодействат) е слабото място на американските сценаристи. На фона на прекрасните образи на четиримата от сериала „Старгейт“, им противостояха кретенски измислици като 30-сантиметрови паразити, които се вграждат в гръбначния мозък на хората и ги управляват, като в мозъчетата на тези паразити се съдържа не само паметта на десетки поколения животи, но и знанията за супер-хай-тех науки, които робите им (!) прилагат из космоса. И често пъти това бяха роби без импланти, а отгледани като такива. Ако тези сценаристи бяха попрочели собствените си американски психолози, щяха да знаят, че личност с робско съзнание не може да борави с висши математически абстракции, които тези науки съдържат.
Да не говорим за социологическата невъзможност за поддържане на хай-технологично робовладелство в продължение на 10 000 години без социални кризи и промени. Не искам да прибавям и мнението си за злодеите от „Атлантис“ – вампирите с дълги палта, взети назаем от уестърните (сигурно са ползвали един и същ гардероб). Там, усещайки идиотизма на измислената „кошерна цивилизация“, в средата на историята въведоха съчинението, че тази раса възникнала от хибрид между нормални хуманоиди и агресивни паразити, които пият жизнената енергия. Ако се погледне по-дълбоко, това си е същия виц за „гоа-улдите“ от Старгейт 1. И тъй като би било логично такива злодеи да опоскат бързо населения космос, въведоха условието на периодичния им летаргичен сън. Колегите на тези съчинители от Старгейт 1 не останаха назад, и след като любимите им „гоаулди“ бяха изтребени до крак, съчиниха „Орай“ – енергетични разуми, получени от възнасяне на „древните“, които кой знае защо не могат да живеят безплътния си живот като останалите колеги, а трябва да паразитират върху човешките общества чрез вярата, която пият като енергия. Тук впрочем бих могъл да ги разбера – представям си колко материал са им дали родните протестантски проповедници, които крещят от телевизорите им денонощно. Така че, като мисля за тези „творци“, мога да разбера думите на Теодор Стърджън:
„Голяма част от американската фантастика представлява идеологическа прислуга на теологията“
Особено мъчително доказателство за това са двата сериала, направени от талантливи хора и впрегнали художествената енергия на прекрасни драматур- зи и артисти – „Изгубени“ (Lost) и „Боен кораб Галактика“ (Battlestar Galactica). Като види финала на тези 4-5 годишни епопеи, човек неволно се пита: „За какво беше всичко това? За да ни повторят за хиляден път попската теза, че „неизповедими са пътищата Господни“ и „във всичко е Божият план, както Той го е написал предварително?“
Но ако в „Изгубени“ историята се разиграваше между съвременни масови хорица, от които не може да се очаква нещо повече от вяра в съдбата, в „Галак- тика“ бяха впрегнати огромни космически цивилизации, гигантски звездолети, философски въпроси за „човешкото“ – от биологичния носител ли зависи, или от самоопределението на разумното същество? И всичкото това богатство на поставени въпроси, сложни етически решения и възвишени човешки драми се разби в дървената стена на архивната библейска притча. Неслучайно засуканият сценарий не можа да спаси продължението-приквел „Каприка“ (Caprika) и то почина в края на първи сезон.
Но нека се върнем към сериалите, които имат
сериозно присъствие на научна фантастика
и не са направени само за „развлечение“. Та- кива има, освен недовършените едносезон- ни истории като „Под повърхността“ (Surface), „Одисей 5“ (Odyssey 5), „Проблясък от бъдещето“ (FlashForward) и „Въпреки гравитацията“ (Defying Gravity), за които вече изразих горчивото си съжаление. Те са „Експериментът“ (Fringe), „Убежище“ (Sanctuary), „Еврика“ (Eureka), „Хранилище 13“ (Warehouse 13), „Алфи“ (Alphas), донякъде и „Хейвън“ (Haven).
„Експериментът“
дело на вундеркинда Дж. Абрамс, събрал доста пари със „Стар трек 11“, тръгна и се разви като истинска научна фантастика за сблъсък между паралелни американски реалности. В един „съседен“ Ню Йорк, където над града доминират живи-здрави двете кули на Търговския център, но и кръстосващи небето му дирижабли, е във военно положение, защото пространствено-времевата тъкан между двата свята се нарушава от безотговорната намеса на гениален учен от нашия свят. Прекрасната игра на Ана Торв озарява сериала с обаятелно-героично присъствие. След уникалния персонаж в „Контакт“, създаден от Джоди Фостър, това е може би следващият успех в създаването на женски образ на следовател-учен, жена, която не зависи от пола си, за да се реализира, а от интелекта и душевната си сила. Също така заслужават уважение и реалистичните научни идеи, които са поставени в основата на паралелните светове.
Не точно такава е ситуацията с „Убежището“. Първоначалната рамка на историята доста намирисваше на НФ-митологичен кич. Преди 150 години група млади учени от викторианска Англия създават нова научна парадигма. В основата ѝ са откритията на „абнормални“ същества, дълбоко спотаени сред хаоса на животинския и човешкия свят. От дребни насекоми, предизвикващи халюцинации, до огромни създания, управляващи геофизическите процеси. Младите учени също претърпяват изменения: един от тях
овладява телепортация, но мутациите на ума го превръщат в Джак Изкормвача, друг става легендарният Джекил-Хайд, трети (Никола Тесла), откривайки кръв от протовампир, използва тези сили, за да се превърне в интелектуален супермен. Главната героиня е д-р Хелън Магнус (следващата след „Старгейт“ роля на Аманда Тапинг), която, спечелила безсмъртие от контактите си с абнормални същества, построява по цял свят „Убежищата“ – своеобразни резервати за такива същества, които развива и поддържа в продължение на 150 години. Разбира се, има и враждебна конспиративна организация, която иска да използва абнормалните като оръжие за световно господство. Както казах, пошли идейки като вампиризма на гениалния Тесла заплашваха сериала да се плъзне към ямата на кича, но стилното присъствие на интелигентната Тапинг смекчи този ефект. Впечатлява постепенното развитие на концепцията. От първоначалното приключение от епизод към епизод, сюжетът прерасна в планетарна мисия с откриване на огромна подземна цивилизация, владееща висши технологии, въпреки съмнителния социален модел на тези мислители, които не можаха да се справят с един маниакален интригант, дошъл от горния свят. Но епизодите продължават, ще видим ще удържат ли без сриване в пошлостта.
Сериалът „Еврика“
е може би най-сериозният опит да се върне на екрана истинската НФ на съвременните научни концепции. В основата на сюжета е фантастична тайна, че по времето на Айнщайн е създаден таен град-институт само за учени, покрит с поле за невидимост, където са разработени почти всички технологии на мо- дерната цивилизация. Противопоставяйки се на шаблонния образ на „луд учен“ от масовата фантастика, авторите на сценария са изградили образи на живи, обаятелни, вдъхновени от идеите си учени от различни поколения, които откриват, бъркат и поемат вината си за грешките във вихрения танц на сюжета. В продължение на 5 сезона имах истинското удоволствие да ги опознавам и да се наслаждавам на тяхното поведение. За да не отблъснат масовия ТВ зрител, авторите предвидливо са направили главен герой местния шериф – обикновен човек, който постепенно се научава да разбира гениите, които го заобикалят, и да им помага с човешкото у себе си. Доколкото знам, в края на този сезон историята ще бъде тържествено завършена. Признавам си, че ще ми липсва.
Почти същият екип от SyFy, създал „Еврика“, стартира и друг сериал: „Хранилище 13“, който и в момента се радва на огромен рейтинг и не само няма да бъде спрян, но може да бъде клониран с паралелна сюжетна линия. Неговият успех е гарантиран от силното намаляване на научността и засилването на комедийността. Двама млади агенти от правителствената охрана са пренасочени да работят в свръхсекретната организация – огромно хале някъде в пустинните области на САЩ, където се съхраняват артефакти и загадъчни обекти, които са необясними научно и опасни за обществото. Там е и личната кушетка на З. Фройд, която внушава психоаналитични мании на тези, които полегнат на нея, както и библейската Йерихонска тръба, разрушаваща всичко със звука си, и древноегипетски текстове, чието прочитане променя психиката до неузнаваемост. Не липсват и откровено пошли идейки като оживялата в наше време бивша агентка на Хранилището с име Уелс – сестрата учен, която е разказвала за откритията си на своя брат Хърбърт и той е написал прословутите романи.
Отново, както и при „Убежище“ с Тесла, виждаме желанието на сценаристите да пробутат на масовия ТВ зрител образите, които не разбира, във вид на своеобразно разобличение – Тесла: гениален, защото е вампир, Уелс: талантлив преразказвач на чужди открития. Това, според мен, е отзвук на една тенденция, която наричам
„Синдром на Салиери“
– желанието на масовото съзнание да принизи до себе си гениите на миналото, като им измисли „разобличаващ“ мит. Типичен исторически пример е Паганини, чиято виртуозна музика му е спечелила славата на „продал душата си на дявола“, и неговият син с десетилетия трябва да пътува из Европа с останките на баща си, без да получи разрешение за погребението му. По същата причина медиите днес са пълни с коментари за хомосексуалния произход на „Джокондата“ на Леонардо – много привлекателна за масовия глупак е версията, че Леонардо е бил гениален поради сексуалните си особености, а не защото е бил титан на духа, изпреварил времето си. Нещо, което замасовия консуматор звучи като „заплашителна претенция“.
Като стана дума за изключителни таланти, трябва да споменем наскоро започналия нов проект „Алфи“ (Alphas). Неуспехът с „Герои“, който стартира с огромен рейтинг, но постепенно спадна до нула, не е обезкуражил сценаристите да правят истории за хора с изключителни способности. За разлика от по- следния и експеримента на Кристана Локън с „Неущожимата Джейн“ (оцелял един сезон), при „Алфи“ е наблегнато на човешкото измерение. Героите не са „супер“, те често са измъчвани от своите възмож- ности и имат по-скоро аутсайдерска, а не геройска психика. Ръководени от лекар-психолог, те решават
криминални или антитерористични задачи, като им противостои супер-органи- зация, ръководена от момиче-аутист, която дори не може да говори. Излъчени- те до този момент няколко епизода вървят семпло и разумно, да видим какво ще се пръкне по-нататък…
Феноменът „английски фантастичен сериал“
Английското кино и ТВ не разполагат с огромните средства на американските си аналози. Нека си спомним, че от 1962 г. досега „Доктор Ху“ (Doctor Who) е най-дългоживеещият сериал в цялата история на телевизията по света! Безсмъртният пришълец, приятел на земляните, със своята «пространствено-времева машина», маскирана като полицейска будка, обиколи света и преживя 11 смърти-раждания на героя, като от наивно научно-популяризаторско приключение се превърна в модерна мащабна социално-алегорична фантастика, любима на милиони. И неслучайно се появиха негови „отклонения“: детският „Приключенията на Сара Джейн“ (The Sarah Jane Adventures) и сериозният „Торчууд“ (Torchwood), на който специално ще се спрем по-нататък. Голямо историческо значение в развитието на социалната фантастика изигра и легендарният „Седморката на Блейк“ (Blake’s Seven), който десетилетия след прекъсването му продължава да има фен-клубове по цял свят.
И докато широкият екран, толкова зависим от скъпите специални ефекти, не можа да породи значими английски НФ филми, малкият екран, наблягайки на добрата шекспировска драматургия, успя да извоюва в някои отношения позиции на превъзходство над американските си колеги. Но какво направиха ан- гличаните по-различно? Първо, те не започваха сериал без ясна представа за размера и финала на историята. И може би поради това годишните им „сезони“ съдържат не повече от 6-7 епизода. Няма я тази твърда зависимост от текущи- те рейтинги, която погреба множество интересни начала в американската ТВ. Второ, макар специалните им ефекти да са на професионално ниво, държат актьорското присъствие и диалога да отговарят на техните, английски стандарти. По-малко лозунги, повече ирония, по-силна социална разобличителност, без задължителен хепиенд. Такива бяха невероятните „Джекил“ (за който вече писах), младежката пародия на „Герои“ (Heroes) – „Неудачниците“ (Misfits), и „Дълбината“ (The Deep), в който подводните снимки и ефекти не отстъпваха дори на неподражаемия „Бездната“ (The Abyss). Такъв до голяма степен е и най-яркото събитие, изживяло вече пет сезона (по 7 епизода)
„Първобитно“ (Primeval)
Мисля, че старт на този сериал е дала свършената вече работа по изготвя- нето на дигитални 3Д модели на динозаври, направени от ВВС за легендарната научно-популярна поредица „Разходка с динозаври“ (Walking with Dinosaurs). Зад поръчката да се разиграят динозаврите в игрален сериал са застанали талантливи английски писатели-фантасти и са напълнили проекта с истинско художествено съдържание. В първия сезон бяха изживени някои логически нелепости като дамата, която отиваше да лови динозаври с високи токчета, или смотаните действия на героите по време на криза. Голям успех на сценаристите според мен е изобретяването на злодей/враг. Това е съпругата на главния учен, открил времевите дупки, от които идват същества от други епохи. Тя (също учен) е изчезнала преди години, влизайки в един такъв въртоп, и това, което е видяла в бъдещето, до такава степен е преобърнало мисленето ѝ, че се е превърнала в смъртен враг на прогреса, който ще доведе до такъв печален край на човечеството. Чак в трети сезон успяха да се разправят с нея, но присъствието ѝ незримо тегне над сюжета във вид на тайни сделки, които е сключвала приживе с разни персонажи, и информации, дошли от нея, които променят поведението на видни учени. В сериала е добре балансирано научното и емоционалното, хипотезите се изказват грамотно и без измислените „тета и омикрон полета“, така характерни за „Стар трек“, а любов- ните отношения между героите не се отлагат с десетилетия, а се развиват нор- мално и реалистично. С този сериал англичаните доказаха, че могат да правят НФ сериали на световно ниво без подражание на американските. Друго такова доказателство е
„Торчууд“ (Torchwood)
Той се появява като отклонение към „Доктор Ху“, но добива собствен облик и международен успех до такава степен, че в момента е откупен от американци и тече четвъртият му сезон като копродукция.
Този сериал възникна не просто като английски „приквел“, но дори като ре- гионален проект подкрепен от властите на град Кардиф. Първите сезони от приключенията на защитниците на Земята от извънземни нашественици се развиваха в този град под един от централните му площади. Там е разположена тайна база, ръководена от безсмъртния капитан Джак Харкнес, роден в 25 век, но пренесен в наше време от д-р Ху. Виждаше се как сезон след сезон историята се усложняваше и психологически, и социал- но, личните драми на героите от екипа се раз- гръщаха достоверно и реалистично. Е, имаше някои изцепки, като появата на Сатаната, кой- то не можа да понесе безсмъртието на глав- ния герой, но като цяло историята се разви като добра приключенска научна фантастика. Дори бих казал, че в един епизод, „Разходката на мъртвеца“, сериалът се издигна до нивото на философския фантастичен филм.
Новият, четвърти сезон започна изключително силно. (В момента на писането на тези редове съм видял 7 от 10 епизода.) В един ден, наречен по-късно „денят на чудото“, всички хора по Земята престават да умират. Човешката популация започва да расте с по 3 милиона на ден и правителствата по света са в паника. Бюрократите в ООН въвеждат категоризация на хората: тези, които би трябвало да са мъртви, биват затворени в огромни „медицински лагери“ – фактически концлагери, оборудвани с пещи за изгаряне. Добре е показана лицемерната ма- шина на пропагандата на държавните апарати, готови на всичко, за да запазят статуквото, което ги храни.
Смущава ме обаче намекът в епизод 7, че цялата тази планетарна криза може да е придизвикана от личната трагедия на една любовна връзка на безсмъртния Джак. Ако това се окаже истина, май ще загубя интерес към сериала. Освен предизвикалия моето искрено възхищение „Да бъдеш човек“, англичаните създадоха много добри минисериали от рода на споменатите „Джекил“, „Дълбината“ и „Неудачниците“, които доказаха автентичното им присъствие на фантастичния екран. Тук му е мястото да споменем и някои
други неамерикански сериали,
които декларираха интересно присъствие във фантастичната визия. Ще се спра на испанците и корейците.
(Безчислените японски анимета, ползващи фантастичен декор на историите си, няма да бъдат обект на бележките ми, защото според мен са прекалено обременени от няколко национално-културни мита: 1. Безсмъртието и абсолютната важност на японската държава. 2. Самурайското свещено право на меча: героят е толкова газен и подтискан, че когато му падне пердето и извади меча си – всички убийства са оправдани. 3. Знакът за равенство между религиозно-мистичните представи и научнофантастичните технологии: жезълът на някой бог и „машината на времето“ са все артефакти от подобен порядък. 4. Абсолютното преобладаване на крехки невинни девойчета и момчета, имащи проблеми с бащите си – издигнато до мегаломански космически мащаби.)
Испанската телевизия в послед- но време пусна няколко интересни проекта – „Корабът“ (El Barco) и „Защитените“ (Los Protegidos). Ако първият не издържа никаква критика с опита да постави група плуващи в океана младежи в ролята на последни оцелели представители на човечеството, което е изчезнало в резултат на действия на Адронния колайдер, то за втория имам да кажа доста добри думи. Първо, кастингът на героите е изключително удачен. Мъж, жена и пет деца, всички от различни семейства, са обединени и имитират фамилия, за да се предпазят от ловците на хора със свръхспособности. А децата имат такива – най-големият може да става невидим за кратко, тийнейджърката в моменти на възбуда изпуска електрически разряди от ръцете си, по-малкият им „братовчед“ пък може да приема външността на всеки, който е видял поне веднъж, най-малките владеят съответно телекинеза и четене на мисли. И всички тези членове на „псевдосемейството“ минават дълъг път към откриване на близостта и преодоляване на егоизма си. Истинска „семейна“ етическа фантастика – прекрасно написана като сценарий и достоверно изиграна от обаятелни артисти. Само „съпругът“ ми дойде малко в повече с непрекъснатото си „дърдорене“ и рефлексии, но може би такъв е съвременният испанец, знам ли?
Корейското кино, както вече е известно, стана едно от най-значимите филмови явления на нашето време. Неслучайно всеки нов филм на Ким Ки Дук се откупува и преснема от американците. И, както стана с „Никита“, далеч не по-успешно от оригинала. Но в телевизионните сериали корейците създадоха един шедьовър, на който ще се спра специално:
„Четирите бога на краля“ (The King’s Four Gods/The Legend)
Този 24-епизоден мегафилм е една от най-скъпите продукции в корейската телевизия. Но цената му е напълно оправдана. Рамката му е историческа: идването на власт и управлението на реално съществувалия крал Чумонг – обединител на корейската нация. Ако отворите енциклопедиите, ще се натъкнете на наистина фантастични исторически факти: През своето 30-годишно управление кралят, начело на малка група привърженици, е „превзел“ над 800 укрепени феода. Почти без нито едно сражение – само със силата на общуването и убеж- дението от позицията на нравствено превъзходство, не силово. И корейците са интерпретирали добре тази „фантастичност“ на фактите. Първи епизод започва като истински фентъзи филм: предисторията на четирите дракона, слезли от небето да дадат силите, с които ще разполага бъдещият крал-обединител.
Дигитална анимация на най-високо ниво и изумително истински народни герои, кои- то живеят, умират, бъркат, вършат добро и зло, обичат и мразят – въобще смятам, че след гледането на този сериал понятието „корейски народ“ не е за мен абстракцията „някакви жълтури далеч на изток“, а близки и познати, като членове на съседно семейство. Става ясно и изключителното подобие на поведението на нашия и корейския народ. И фонеми като „не“, което означава „да“, и възклицанието „оппа“… мога с часове да говоря за тези изумителни сродяващи детайли. Но нека се върна към историята. С любовно изписани подробности авторите проследяват растежа на младия бъдещ крал като нелюбимо дете в двореца, което се прави на изостанало в развитието си, докато поглъща уникални ръкописи по история и теория на войната в кралската библиотека. Неговият защитник и възпитател го научава на това мимикриращо поведение, за да не бъде възприет като претендент за трона, нищо че всъщност е истинският наследник. Израст- ването му включва и сърдечната му връзка с момиче от народа, бунтарка и невероятна чаровница.
За нас, европейските народи с потънали в кръв прадеди, е изключително трудно да си представим безкръвната завоевателска политика, проведена от Чумонг, след като по същото време в съседния на Гугуриео (старо име на Корея) Китай всяка смяна на династия става с изколване на четвърт нация. Въпреки енциклопедичните данни за тези победи на Чумонг, сериалът за мен си остава уникална ФАНТАСТИЧНА история за „добротворчеството“ и победа на мислещия ум над сляпата сила.
Като обобщение искам да кажа, че ако всеки народ имаше такъв проникновен филм за собствената си история, много междунационални конфликти, пламнали поради взаимно неразбиране, щяхме да сме ги избегнали.
