Как да разберем, че не сме андроиди? Сънуваме ли електроовце?
Идеята, че творенията на нашия мозък един ден могат да станат опасни за него и дори да го унищожат, не е нова. Тя води началото си от тайнствената фигура на Дедал (а вероятно и по-рано), по-късно се среща в легендата за Фауст, във „Франкенщайн“ на М. Шели, в пиесата „Р.У.Р.“ на К. Чапек и др. В продължение на три хиляди години мислещото малцинство от хора е изказвало сериозно опасение по отношение на крайните последствия от развитието на технологиите и най-вече – по отношение на мястото на човека в бъдещето.
През 1939 г. Клифърд Бери създава прототипа на първата електронноизчислителна машина, напълно завършена през 1942 г. Учени от цял свят се отнасят отрицателно към названието, което тази машина получава, а именно „гигантски мозък“. Това наистина е мозък, само че не гигантски. Това, а и следващите усъвършенствани машини, разкрива постепенното разрушаване на преградата, която отделя човешкия мозък от машината. Всяко ново откритие изисква моменти на адаптация в съзнанието на човека, още повече, че той трябва да свикне с идеята, че машините могат да мислят. Навлизаме в много сложен въпрос относно разбирането и интерпретирането на самото мислене.
Алън Тюринг си въобразил игра, в която участват двама оператори на телетипи, настанени в различни стаи. Подобна връзка е избрана, за да се избегне всяка възможност за предаване на допълнителна информация чрез промяна на гласа, чрез изражението на лицето и др. Нека предположим, че един от операторите може да задава на другия каквито си иска въпроси, а другият е длъжен да отговаря. Ако след няколко часа или дни задаващият въпросите не може да реши кой е неговият събеседник – човек или някакво механично устройство, тогава той не може да отрече факта, че този събеседник е способен да мисли. Електронният мозък, който издържи на този изпит, ще трябва да бъде сметнат за разумно същество. Десетилетия след смъртта на Алън Тюринг учените вече са достигнали до създаването на хуманоидна машина (името ѝ е София), която е в състояние не само да проведе разговор, но и да генерира емоции.
Разбира се, учените предупреждават, че колкото повече машината заприличва на човека, толкова по-бързо тя ще изземе властта от ръцете, които са я създали. Стивън Хокинг споделя, че създаването на изкуствен интелект ще се окаже голямо събитие в историята на човека, но това би могло да бъде и последното. За всяко същество, надарено с „Дарвинов“ интелект, първата и главна цел ще бъде да оцелее, следователно да отстрани всички, които застрашават живота му.
Научната фантастика много подробно описва възможните сценарии на бъдещето, в които машината не само ще заприлича на човека, но ще го надмине, ще стане собствения му бог. Един от емблематичните автори, които картографират „хората на бъдещето“, е Филип К. Дик. Големият му принос към американската литература, по думите на Джейсън Вест, е свързан с неговата смелост да представи подробно ценностите на индивидуалната автономия, личната и политическата свобода, които изглеждат невъзможни в раздробения песимизъм на постмодерната ера. Тези ценности може да са утопични принципи, но те доста точно представят основния хуманизъм на фантастиката на автора. Самият Вест класифицира творчеството на Ф. Дик като „постмодерен хуманизъм“.
Романът „Сънуват ли андроидите електроовце?“ (1966) ни въвлича в свят, в който шепа хора на практика са единствената останала форма на живот на Земята; емоционалният им живот е контролиран от емоционален синтезатор (черна емпатична кутия), неестествен телевизионен водещ (Бъстър), а животните се купуват по каталози. Всички тези фактори –
достатъчно смущаващи сами по себе си – се коалират, за да произведат в малкото останали жители на Земята отчуждено съзнание, в което се чува „мълчанието на света“. Виденията на Дик за това бъдеще ни поставят в дълбоко отчуждение от света, който някога е бил наш дом. Постоянната злоупотреба с технологиите (както в миналото, така и в настоящето) ни провокира да се изправим лице в лице с немислещи, нелюбими и изцяло потопени в осезаема самота хора.
„Утринният въздух, сив, мъглив, изпълнен с трептящи радиоактивни прашинки, го блъсна в носа и Рик пое неволно глътка от смъртоносната зараза…“ Такава е атмосферата, която атакува Рик Декард. Странно заплашителният въздух, който героят диша, е радиоактивно наследство от Последната световна война и все повече се трансформира от силите на ентропията. Това е свят, прогресивно населен (както буквално, така и образно) от технологични устройства, сред които андроидът, „самотен хищник“, застрашаващ много сериозно оцеляването на човека в тази отровна среда. На фона на видеофони, устройства, който моделират настроението ни, Рик посещава центъра, в който е създаден първия андроид. Тези изкуствени хора заплашват общността от автентичния човешки субекти, способни да се маскират като тях, да се слеят с обществото, да нарушат човешкия колектив. Машината, която декларира правото си да живее самостоятелен живот, като независим Аз, оспорва самите категории и самоличност – онтологичната преграда на собствените си създатели.
За Филип Дик това художествено конструирано затруднение на съществуване, на неефективната реалност, е прогресивно променяно от иновациите в технологиите. В „Андроидът и човекът“, реч изнесена четири години след публикуването на произведението, авторът се занимава с този проблем, с прогресивното размиване на границите между хората и собствените им механични създания. В някои от моите истории и романи, споделя Дик, съм писал за андроиди или роботи: „Приех за даденост, че ако подобна конструкция, например робот, има добронамерена или някаква прилична цел, нямаше да е необходимо да се крие. Сега за мен тази тема изглежда остаряла“.
Според автора конструкциите не имитират хората, в много отношения те всъщност са вече хора. Не се опитват да ни заблудят с някаква цел, а просто следват пътя, който следваме и ние, за да могат да преодолеят такива често срещани проблеми, свързани с разрушаване на жизнено важни части, загуба на източник на енергия, атака от врагове и др.
Може да дойде време, по думите на Дик, когато човек ще се опита да изнасили шевна машина, а тя ще го предаде на полицията и свидетелства истерично срещу него в съда. Това води до лъжливи показания, които несправедливо обвиняват невинни мъже. Следват тестове за бащинство и, разбира се, аборти на шевни машини, които са забременели против волята си. Ще има ли противозачатъчни хапчета за тези машини? Вероятно, подобно на някои жени, и тези машини ще се оплакват, че хапчетата водят до напълняване, а в техния случай ще ги накара да шият неправилно. В своята реч Дик задава въпрос, на който се опитва да отговори, да разгърне в собственото си творчество, а именно: Какво в нашето поведение можем да наречем специфично човешко? Кое е специално за нас като жив вид?
Свеждането на човека до обикновената му употреба, постепенното механизиране на неговото тяло, служещо на потребностите на бъдещето, по думите на Дик, е най-голямото зло, което би могло да се направи.
Като писател на научна фантастика, трябва да гледам винаги в бъдещето. Моята надежда е – и бих искал да ви я съобщя с огромен оптимизъм, който чувствам толкова неотложно и силно, – че колективът ни на утрешния ден съществува в ембрионална форма в главите или по-скоро в сърцата на тези деца, които в момента са политически и социално безсилни, не са способни по нашите закони да си купят дори бира или цигари, да гласуват и др. Тези деца са материал, от който черпя историите си за научната фантастика, моето обобщение. Моята пълна преданост в тази война е да поддържаме и увеличаваме това, което е човешкото в нас, което е ядрото и източникът на нашата съдба. Полетите в космическото пространство трябва да не са само към звездите, но и към природата на нашите собствени същества.
Да се превърнем в това, което поради липсата на по-добър термин, наричаме андроид, означава да позволим на себе си да се превърнем в средство, или да бъдем манипулирани без наше знание или съгласие – резултатите са същите. Андроидизацията изисква подчинение и най-вече предвидимост. В момента, в който отговорът на даден човек или ситуация може да бъде предсказан с научна точност, точно тогава се отварят вратите към производството на едро на изкуствена форма на живот.
Именно нашите деца са най-засегнати от бързите темпове, с които се развива технологията. Те, така да се каже, се раждат в ядрото на това развитие, те изплащат нашия дълг към технологиите. В своята реч Дик цитира статия, публикувана в „L.A. Times“, в която пише следното: „Всеки път, когато се роди бебе, при раждането му се дава телефонен номер. След като започне да говори… му се дава устройство, наподобяващо часовник, с десет малки бутончета. Когато иска да говори с приятел, той изважда устройството, набира номера. Ако не го види и не го чуе, той ще знае, че приятелят му е мъртъв.“
Пренасянето на отношенията – приятелски или любовни – в стотиците устройства за скъсяване на разстоянието между хората е все по-обезпокоителна тенденция, която се наблюдава особено ярко у младото поколение. Бъдещето предлага виртуално докосване, което ще стане все по-сензитивно и истинско. Научната фантастика улавя тези обезпокоителни тенденции. Антиутопичните ѝ теми маркират осъзнаването на икономическите и политическите опасности на съвременността. Описвайки мрачното бъдеще, тези произведения генерират неизбежни сравнения и светове не толкова далечни на читателя.
Действието в произведението на Филип Дик „Сънуват ли андроидите електроовце?“ се развива през 2021 г. в САЩ, държава опустошена от индустриално замърсяване и киселинен дъжд. Естествените видове са намалели. Повечето жители могат само да мечтаят да притежават жив домашен любимец. Декард, ловец на андроиди, притежава механична овца, защото няма достатъчно средства да закупи жива овца. За него и за други хора, които се борят в границите на технологичното самозаличиване, животните представляват гарантирано преминаване в автентичното „другаде“, връщат им кръвта и усещането за изчезнали нервни окончания и разрушават нарцистичното огледало, чрез силата на надеждното „истинско присъствие“.
Героят се съгласява да открие и унищожи шест андроида от серията Нексъс-6. Проблемът се появява при невъзможността да различи машините от човека, защото това не са обикновени устройства. Андроидите от типа Нексъс-6 превъзхождат в умствено отношение повечето жители на планетата. За кратък период тези хуманоидни машини изминават дългия път на човешката еволюция, оставяйки зад себе си тези, които са ги създали. За да се разпознае един такъв андроид, трябва да се провали на емпатичния тест Войт-Кампф. Колкото и да е надарен в интелектуално отношение, този „венец на науката“ не е в състояние да осъзнае смисъла на духовното съприкосновение, което изпитват последователите на мърсъризма. Рик си задава въпроса защо един андроид се оказва абсолютно безпомощен, когато трябва да се подложи на емпатичен тест… Емпатията обаче се оказва присъща само на човешкото общество, докато проблясъците на интелигентност могат да бъдат открити почти при всички живи същества, включително паякообразните.
В сблъсъка между почти съвършената технология и човека авторът ни провокира да си зададем въпроса: Как се определя човешкото?
Андроидите се различават от човека по един решаващ детайл. Те са неспособни да проявят емоционалност. Не могат да определят дали ефектите от действията им причиняват болка или щастие. Въпреки че Декард в крайна сметка успява да ги унищожи, той осъзнава, че неговата емоционална дистанция и незаинтересованост от последствията са го провокирали да действа като андроид. По този начин той губи доверието си в човешкото – дълго време не може да различи човека от машината, а на моменти дори го обвиняват, че самия той е андроид, защото е безчувствен.
Да се поставим на мястото на героя на Ф. Дик и да си представим, че живеем в свята, в който съжителстват андроиди и хора, като този, в който живее Декард. Да предположим, че харесваме себе си: човешко същество от плът и кръв с реални преживявания, чувства, спомени и др. Не сме направили теста Войт-Кампф, не сме подложили себе си на подробен анализ на костния мозък (в романа с този анализ определят дали убитият е човек или андроид), но защо и трябва да го правим… Живеем като човешко същество цял един съзнателен живот. Това не е ли достатъчно доказателство, че не сме хуманоидна машина? Декард може да направи обосновани изводи за собствената си природа въз основа на самоанализа. Вътрешното наблюдение може да разкрие мислите ни, но не разкрива дали същите тези мисли се намират в нематериалната душа, сноп неврони или компютър. Връщайки се към случая с андроидите, как можем да изключим възможността, в която ние сме андроиди, въз основа на нашите привидно човешки действия… Фактът е, че просто не можем. Не сме в състояние да знаем само от собствен опит дали андроид може да изпитва същите интроспективни мисловни процеси като човешко същество. Точно както и героят на Дик не може да направи заключение за това.
Шотландският философ Дейвид Хюм, в „Трактат за човешката природа“, разсъждава върху човешките възприятия и начина, по който те се интернализират. Всичко, което получаваме в опита като интроспекция, е само преживяване, а не всичко, което ни разкрива какво го причинява или стои в основата на нашия опит. Опитът може да бъде произведен от човешкия мозък, нематериалната душа или, в нашия случай – силициев чип, поставен дълбоко в нашия синтетичен череп, само че прозорецът, който ни доставя интроспекция, не е толкова далеч.
Декард изпитва съжаление, че „пенсионира“ андроида Люба Люфт. Той разсъждава върху непрактичността на загубата: „Тя беше наистина забележителна певица… Просто не мога да разбера с какво подобен талант би могъл да навреди на нашето общество?“ Разграниченията между андроиди и хора стават неясни за Декард, когато осъзнава, че изпитва съпричастност към изкуствената конструкция. За него тя изглежда жива. Абсолютно жива също изглежда и Рейчъл Роузън, която едва след емпатичния тест разбира, че е андроид. Някои андроиди не подозират, че не са човешки същества, защото ги конструират с фалшиви спомени с надеждата, че това ще скъси реактивното време при тестване.
Като живи са и изкуствените животни, които героят Джон Изидор (възприеман като „особен“) извозва до мястото на „поправката“. Животни, които предварително са програмирани с „болестни“ функции: „конструкцията, която държеше в ръцете си, бе изработена така, че когато се повредеше един от компонентите, механизмът не се разваляше, а създаваше илюзия за заболяло животно“.
Технологичните промени неизменно носят идеологически промени. Технологиите променят баланса на силите, амортизират традиционните начини на производство и потребление и движат богатството в различни сегменти на обществото. Институцията на ловеца на глави, който убива андроидите, е форма на реакционен хуманизъм, остарял заради напредъка на кибернетиката.
Идеологическата настройка на постапокалиптическото общество, в което живее Декард, изкристализира много ярко и в отношението на героя към животните. Той отглежда електрическа овца на покрива на своя жилищен блок и завижда на своя съсед, който се грижи за истински кон. В обществото на Декард е важно, че идващият камион, който поправя изкуствени животни, е маркиран с надпис „Болница за животни“. По този начин никой не може да заподозре, че собственикът предава за лечение изкуствено животно.
Появява се нова религия (мърсъризъм), която използва емоционален синтезатор, използван от потребителите, за да се слеят с други човешки същества и също така да манипулират собствените си емоционални състояния. Айран (съпругата на Декард) много често настройва синтезатора на програма, която я държи в постоянна депресия. Тази система от вярвания помага и на Изидор да се справя със самотата. Той е наричан „пилешка глава“ и „специален“, чийто коефициент на интелигентност е твърде нисък. Мърсъризмът е възприеман като метафизична основа, която оправдава ловуването и убиването на андроиди. Въпреки това, когато въпросната идеологическа основа е изложена на опасност да се окаже измамна, емпатията, служеща като теоретична рамка на теста Войт-Кампф, губи своята квазитеологична основа. За Декард загубата на тази основа, сексуалната му среща с Рейчъл, възхищението му от таланта на певицата, съчувствието му и към изкуствената жаба, допринасят за подкопаването на неговата убедителност в различията между хората и андроидите.
Ние оформяме битието в разпознаваеми форми според начина, по който технологията ги присвоява: планините са „минерални ресурси“, животните са „звена за производство на храни“… Последиците оскверняват Земята. Все повече дехуманизираме себе си, особено след масовото навлизане на устройствата за комуникация в нашия живот, превръщаме връзката ни с другите в тъжни и самотни монолози. Живият контакт с другия е опората, която поддържа човешката идентичност. Ние сме хора само в контакта, в съпричастността, в любовта към другия. Директната чувствителна реалност винаги е била и ще продължава да бъде свързана с връзката ни със света, в момента залят с електронно генерирани гледки и проектирани удоволствия. В образа на Декард авторът е вложил опасността, пред която е изправено човечеството – да се превърне в квазичовешки симулакрум.
Много често литературата ни представя бъдеще, което може да се превърне във факт. В много отношения изглежда, че сме на прага на свят, в който сме заобиколени от различни видове роботи. Голяма част от фантастиката на Филип Дик представя мрачни, дистопични светове и ситуации. Конструирането на подобни светове не е свързано с песимистичното отношение на автора към бъдещето, а с неговия апел да избягваме тези бъдещи събития. Машините, създадени като точния копия на хората, водят до невъзвратими проблеми. Ако нашият мотив е да изградим машини, които да заменят хората във всички сфери на живота, тогава отричаме ценността да бъдеш човек. Същевременно обаче романът ни разкрива и друга страна на човешката природа, а именно, че понякога способността за съпричастност, характерна само за човека, е демонстрирана с нулева емпатия към другия. Така хората на Дик се превръщат в това, от което най-много се страхуват: андроиди, неспособни да чувстват и да съчувстват на другите.
Тиранията на технологичния свят (андроиди, животни, травмата от катастрофалния ефект на глобалната война, екологичните катастрофи, градската изолация, загубата на семейството и приятелите) е оставила своите следи в кървавите травми на смачканото от собствения си вид човешко същество. Симптомите на травмата биват заглушени от идеологическото поддържане на културни ритуали и манипулативни религии, които се опитват да заличат самото понятие за болка и загуба. Единственият начин за спасение на бъдещето от непреодолимата ентропия е да не допускаме да усъвършенстваме устройства, в които да вложим човешки емоции, спомени, без същевременно да сме готови да платим цената на собствените си творения и да отговаряме не пред Създателя за тях, а пред самите огледала на нашите амбиции. Ще завърша с цитат от романа, показателен за „тъгата на машините“ от невъзможността да свържат вложените в мозъците им спомени с тяло, което не е в състояние да реагира адекватно на тях:
“- Не е ли тъжно? – повтори Рейчъл. – Наистина не зная, а и няма как да разбера. Какво ли чувстваш, когато имаш дете? А като стана дума за това – какво ли чувстваш, когато знаеш, че си бил роден? Ние не сме били родени, не растем, нито пък остаряваме, а просто се износваме като мравките… Мешини с хитинова кора и заложени рефлекси, които никога не са били живи…”
Литература
Дик, Ф. Омнибус. София: Бард, 2017.
Dick, P. The Android and the Human – https://sporastudios.org/mark/courses/articles/Dick_the_android.pdf
Galvan, J. Entering the Posthuman Collective in Philip K. Dick’s “Do Androids Dream of Electric Sheep?” – Science Fiction Studies, Vol. 24, No. 3 (Nov., 1997), pp. 413–429.
Seegert, A. Ewe, Robot. – Philip K. Dick and Philosophy. Do Androids Have Kindred Spirits?. Chicago: Open Court, 2011.
Tags: андроиди, бъдеще, научна фантастика
