Кой се страхува от трансхуманизма?
Рени Янкова
Предговор към сборник от конференцията “Познание и трансхуманитарна Р/Еволюция”, 16.10.2020 г.
През последното десетилетие движението трансхуманизъм, започнало като амбициозен проект през 60-те години на XX век, се превърна в едно от най-актуалните културни и интелектуални течения в световен мащаб. Неговите идеи и проекти все по-осезаемо ангажират хуманитаристиката с проблемите и посоките на интелектуалния и физическия капацитет на човека, както и с разширяването на изследователските полета пред него: литература, философия, социални науки, психология, но също генетика, медицина, изкуствен интелект, виртуална реалност и т.н. Съвременните опити за подобряване на живота чрез генетични, химически, механични и информационни средства провокират отместването на границите на човешкото и природното към една фрагментарна реалност, в която телесността е моделирана спрямо нуждите на бъдещето, а природата – спрямо нуждите на човека в това бъдеще.
Но ако има устойчива нишка, която може да се проследи в мисленето и в говоренето за бъдещето през различните исторически епохи, това е неговото прогнозиране в крайностите на абсолютните стойности на битието. И точно оттук се налага да започнем разговора за трансхуманизма. Не само литературата и изкуството, но също историята, биологията и медицината са изпълнени с предположения, които се отдават смело на едно от двете екзистенциални състояния на духа – страх или безусловна вяра. Така, устойчивата тенденция, която наблюдаваме е, че бъдещето бива непрекъснато предполагано в сферите на утопичното или на антиутопичното. От тези две състояния и от техните проявления в науката и в културата се очертават и двете големи социални нагласи към онова, което предстои. Консервативната нагласа, апелираща към поставяне на ограничения и забавяне на темповете на развитие, и либералната нагласа – изпълнена с ентусиазма на очакването и безграничната подкрепа към новото. Тези две нагласи, с техните прилежащи научни проявления, лесно се разпознават и в трансхуманизма –движение, родено от бума на новите технологии през ХХ век и от прозренията за техния потенциал през идните десетилетия.
Но нека за момент приемем като абсолютни стойности страха (от научния напредък и от развитието на технологиите) от една страна, и безусловната вяра (в същото), от друга. Изначалността и несводимостта до нищо друго, позволява да приемем (с известна условност) тези две предразположения на разума като категории в мисленето. Това са феномени, изпълнени със заряд и потенция, с изобилие от непробудени значения, които предстои да се разкрият при неизбежния им сблъсък в полето на реалното. Именно сблъсъкът между страха и вярата е причина за раждането на много културни, социални и исторически процеси (от бунтове и революции до нихилизъм и атеизъм), а в полето на новите технологии и ускореното живеене в края на ХХ век, този сблъсък ражда трансхуманизма.
Трансхуманизмът, появил се като нещо трето – резултат от хаотичната мощ на две сили, обладали духа в конкретни проявления на реалното, неизбежно конструира значенията си в силовото поле на предсказващия утопизъм[1], където пророчествата не са задължително изпълнени с надежда. Да прогнозираш бъдещето винаги е била опасна и неблагодарна задача, която се люшка между първичните силови полета на своите първопричини. От една страна, предвижданията винаги носят предупреждение за потенциални опасности, но за да породят смисъл и да бъдат чути, необходимо е да оповестяват и някаква, дори минимална вяра в щастливото предстоящо. Конструиран между двете категории на страха и на вярата, предсказващият утопизъм предпоставя известна детинска наивност и радост от бъдещето, но успява да развие и една активна предупреждаваща функция по отношение на обществото. Като есенция и основна функция на трансхуманизма, предсказващият утопизъм е предпоставка това течение да надхвърли съдбата на древногръцката Касандра, която пророкува гибелта на Троя. Неуспехът й да спаси полиса е предопределен не само от проклятието на Аполон, но и от факта, че в думите й не прозира никаква надежда за бъдещето. Затягането на разума в единствената категория на страха не позволява разгръщането на смисъл, който би имал силата да промени действията на възприемащите, а от там и обкръжаващата ги действителност. Трансхуманизмът се стреми и до голяма степен успява да надхвърли тази стагнация на разума и да разгърне предположенията си и в двете посоки, като често се удържа и от излишната оценъчност по отношение на бъдещето.
И все пак, въпреки опитите на това движение да запази обективността на фактите в рамките на своите хипотези, по-честото говорене, на което се натъкваме днес по отношение на трансхуманизма, е именно оценъчно. Много бързо, само в рамките на няколко десетилетия, се формират твърде баналните лагери на поддръжници и противници на движението. Едните, изкушени от детинската вяра в бъдещето, а другите – увлечени от консервативния ужас пред света утре. И в двата случая обаче, наблюдаваме едно осакатяващо люшкане на разума в бинарните опозиции на мисленето – „за“ или „против“, „добро“ или „зло“, „напредък“ или „застой“. Тенденция, покълнала още при епикурейците, но достигнала нивата на лавинообразно спускане върху съвременната хуманитаристика с размаха на френския структурализъм в средата на ХХ век. Затварянето в изкушаващата простота на бинарното мислене бързо измества фокуса от основните аспекти и функции на трансхуманизма (неговия предсказващ утопизъм) и му придава почти антропоморфна същност в съвременния научен дискурс. Днес, дискусията за бъдещето е доминирана от автори като Люк Фери, който открито обявява трансхуманизма за заплаха пред човечеството, или от интелектуалци като Макс Мор и Ник Бостром, които виждат движението като самия Спасител на човешката раса, предначертаващ пътя му към вечността. И в двата случая това са крайни, лишени от обективност позиции, силно удържани в смисловото поле на страха или на вярата като категории в мисленето.
Задачата на проекта „Прагматизъм и въображение: футуристични посоки в българската научна фантастика в периода XX-XXI век“, както и на настоящия сборник с текстове, резултат от националната научна конференция с международно участие „Познание и трансхуманитарна р/еволюция“, е именно да направи стъпка към триадичното осмисляне на трансхуманизма. Целта на всяко научно и хуманитарно течение е да разширява полетата на смисъла на своите обекти – процес, който по отношение на трансхуманизма търпи известен упадък през последните години именно заради бинарната антропоморфизация на самото явление. Настоящата книга няма претенцията да „поправя“ това отместване от същността на феномена, но се стреми да предложи едни по-фини настройки на фокуса, през който мислим трансхуманизма в началото на XXI век.
Настоящото издание представя отношението към трансхуманизма (и неговите проявления в различни сфери на живота, културата и литературата) на изследователи както от България, така и от Сърбия и Украйна. Статиите разкриват важността и мултидисциплинарната същност на това интелектуално движение, като маркират актуално изследователско поле, отворено към всички аспекти на проблемите за познанието и за човешкото в една безспирно ускоряваща се реалност, която поставя все повече и по-неясни въпроси.
Подредбата на изследванията е тематична и проследява отделни казуси и проблеми, чието обсъждане е провокирано от техноеволюцията, от начините, по които съвременните общества са в „процес на създаване“ на човека на бъдещето. Сборникът е разделен, донякъде условно, на четири глави, които предлагат на читателя да погледне на трансхуманизма от четири различни посоки. Логично, пътят започва от „История, философия и психология“ като изначални опори и пазители на всичко, което днес бихме нарекли „човешка природа“. Тук авторите преминават през темите за въображението и познанието, за съня и реалността, за смисъла на удължения живот и генетичното „поправяне“ на човека, за играта и изкуствения интелект, за да стигнат до големия въпрос: води ли физическото и когнитивното „подобряване“ и до морално такова?
Вторият раздел на книгата навлиза в коментари и анализи из широките полета „Теология, наука и изкуство“ през призмата на бъдещето. За да формират своите тези в светлината на трансхуманизма, авторите доближават хипотезите си както до антични теологични произведения, така и до съвременни произведения на културата.
Трета и четвърта глава на сборника са посветени на трансхуманизма в българската и в чуждоезичната научна фантастика. Тези два раздела прокарват авторовите проекции за бъдещето през полетата на най-прогностичния литературен жанр и обговарят разнородни теми – от избягването на старостта чрез кибернетичния запис на съзнанието, през моделирането на човешкото като предния научен експеримент, до бъдещето на тялото и предвижданията за удължаването на живота.
Националната научна конференция с
международно участие „Познание и трансхуманитарна р/еволюция“ се проведе на 16
октомври 2020 г. в онлайн платформа (с домакин Института за литература при БАН)
и беше организирана в рамките на проекта за млади учени „Прагматизъм и
въображение: футуристични посоки в българската научна фантастика в периода XX-XXI век“,
финансиран от Фонд „Научни изследвания“, КП-06-М30/2 от 13.12.2018 г. Екипът на
проекта, състоящ се от Елена Борисова (БАН), Рени Янкова (НБУ) и Николай Генов
(СУ), изказват своите благодарности към всички участници в конференцията, както
и към институциите, които подпомогнаха реализацията на това научно
предизвикателство.
[1] Терминът е на автора (Рени Янкова) и това е първата му употреба в научен текст. Изведен е чрез доктрината на категориите и принципите на формиране на значението в трудовете на американския прагматист Чарлс С. Пърс.
Tags: въображение, научна фантастика, прагматизъм, трансхуманизъм
