Може ли научната фантастика да предскаже бъдещето на технологиите?
Автор: Александра Самюел
Превод: Рени Янкова
Научната фантастика не се ограничава до предсказването на бъдещето на технологиите, а се стреми да опише възможното бъдеще като цяло или поне едно алтернативно настояще.
Технологиите на работното място ще премахнат ли неравенството чрез увеличаване на производителността или ще го задълбочат, като направят намирането на работа за хората по-трудно? Интернет ще ни предложи ли несравнима свобода на информация и изразяване или ще ни направи обекти на постоянно наблюдение и манипулация? Мобилните устройства ще ни освободят ли от бюрата и ще ни дадат ли свободата да пътуваме по света или ще ни направят роби на очакването да сме постоянно достъпни? Ако днес имаме проблем с прогнозирането на бъдещото и въздействието на технологиите, това не се дължи на провала на въображението. Всъщност най-големите висоти на въображение разкриват кое прави технологиите толкова трудни за прогнозиране.
Говоря за научната фантастика, жанр, който често има (или дори се върти около) въображаеми технологии. Но научната фантастика също се занимава с въображаемото прогнозиране на бъдещето или поне с алтернативни форми на настоящето. Вземете която и да е научнофантастична книга, която предвещава нашия текущ технологичен напредък и вероятно ще срещнете някои провали на въображението. Това прави научната фантастика толкова полезна за онези от нас, които се опитват да предвидят бъдещето на дигиталния свят. Статията „Научна фантастика и бъдеще“ цитира Артър К. Кларк: „Критическото … четене на научната фантастика е съществено за всеки, който желае да погледне повече от десет години напред в бъдещето.“ И в статията „Дали научната фантастика – да, научната фантастика – предлага ли бъдеще за новините? “ Лорен Гильоне цитира автора Орсън Скот Кард за необходимостта в науката от „мисловни експерименти“ с въображението: „Трябва да мислим така, че ако дойде най-лошото, вече да знаем как ще живеем в тази вселена.“
Както идеята за поглед към бъдещето, така и възможността да се използва фантастиката за неговото прогнозиране, са сравнително нови идеи. В сатията „Провали ли се футуризмът?“ Дейвид Реески и Робърт Л. Олсън пишат: „Фундаментална промяна в мисленето на човека за бъдещето започва през 18-ти век, когато технологичната промяна се ускорява до момент, в който ефектите й са лесно видими в течение на един човешки живот, а термини като напредък и развитие навлизат в дискурса … Спекулациите за бъдещето става все по-често, тъй като човешките същества все повече прекрояват света през 19-ти и началото на 20-ти век, макар на това да се гледа до голяма степен като забавление, отклонение от обичайната реалност и ежедневието. И все пак някои от тези спекулации се оказаха изненадващо близки до реалността.“
Периодът роди най-ранните примери за това, което съвременният читател все още може да признае за научна фантастика. Както се цитира в Science Fiction Studies от ранния историк на научната фантастика Хюго Гернсбек:
„Едгар Алън По може да бъде наречен баща на „научната фантастика“. Именно той измисли романтиката, умело вплетена в и около фабулата, на научнофантстичната тематика. После дойде Жул Верн със своите невероятни романи, също умело преплетащи научните теми. Малко по-късно Х. Г. Уелс с неговите научнофантстични истории, като с тези на неговите предшественици, станаха известни и безсмъртни.“ Именно Уелс разви това, което днес е жизнена литературна традиция за прогнозиране на похода на технологиите. В статията „Бъдещето през вчерашния ден“ Стивън Дж. Деканио отбелязва: „Визията на Уелс за бъдещето на технологиите е богата. Той си представя технологични разработки, които променят физическия пейзаж. До 2100 г. хората са концентрирани в огромни градове (прогнозираното население на Лондон е тридесет и три милиона), които са оградени, не срещу външна заплаха, а като удобно средство за контрол на времето … Уелс също предвиждаше телевизията, видеомагнитофоните и ултраскоростните пътнически и бойни самолети.“
Ако Уелс започна прогнозирането на технологичния напредък през научната фантастика, той също започна и традицията да се объркват тези прогнози. „Визията на Уелс успя да пргнозира вярно бъдещата реалност“, отбелязва Деканио: „Технологиите, които той си представяше, са просто подобрения на машините от късната Викторианска епоха. Тоест, всички технологии бяха по същество механични, макроскопични и достъпни. Те се основаваха на научни принципи, чиято работа можеше да бъде възприета от невъоръжени човешки сетива. Всеки интелигентен човек би могъл да ги овладее … А това силно контрастира с действително случилото се! Най-мощните технологии на ХХ век се основават на манипулиране на невидимите светове на субатомните частици и на електромагнитния спектър.“
Вземете която и да е научнофантастична книга, предхождаща съвременния технологичен момент – което означава всяка, написана преди 2010 г., както и книги от десетилетия назад – и вероятно ще срещнете подобни провали на въображението. Вземете например Едуард Белами, който беше съвременник на Уелс. В романа си от 1888 г. „Поглеждайки назад“, Белами предвижда през 2000-та година технологична реорганизация на труда на базата на пола. В статията „Кухнята на бъдещето минало” Никълъс Бюканън пише, че романът „Поглеждайки назад“ „улавя ентусиазма на епохата за възможностите на технологиите да породят една утопия“. Също така авторът пише:„пълната реорганизация на домакинската работа, която се случва през XIX век. Домакинската работа е напълно включена в национализираната, публичната, платената икономика, и жените вече не хабят времето и енергията си за почистване и готвене. Вместо това семействата се хранят в квартални кафенета, където професионалисти – и финансово обезщетени – персоналът се посвещава на приготвянето и сервирането на ястия, така че останалата част от обществото може да се посвети на други области на труда.“
Според Бюканън предсказателните провали на Белами се крият в неговото неразбиране на връзката между технологиите, икономиката и социалните договорености, което ограничва капацитета му да си представи свят, в който жените се радват на по-смислена форма на социално равенство. Вместо това, според визията на Белами, жените остават ограничени в своите професионални възможности и политически права, което е оправдано от ограниченото им участие в работната сила. „[По днешните стандарти], Белами е човек с безнадеждно остаряло отношение по въпроса за равенството между половете“, пише Бюканън, „неспособен да си представи изход от съвременните нему предразсъдъци.“ Много подобен недостатък се появява в технологичните прогнози на един значително по-късен роман – този на Джордж Оруел „1984“. В статията „1984“ и силата на технологиите“ Хайнц К. Луейнбел пише: „Докато теоретичното обсъждане на технологиите има важна роля в романа, споменаването на действителните технологии е в краен случай и обикновено се ограничава до едно или две изречения. Основните технологии, с които се занимава романът са телеекранът, хеликоптерите, плаващите крепости, изграждането на сградите на министерството, ракетната бомба, атомното оръжие, инструментите за разпит, говорителя, новите машини за писане, версификаторите, пневматичните тръби и изкуственото осеменяване. Всяка от тези разработки допринася за основната картина, която е очертана в книгата.“
Както отбелязва Луейнбел, „технологичните разработки, разгледани в книгата, са положително примитивни. Днес можем да посочим развитието във всяка от обсъжданите области, които поставят предполагаемата технологична „визия“ на Оруел в маргинална позиция.“ Грешката на Оруел, според Луейнбиел, е в прекалено стеснения и утопичен поглед върху технологиите: той предположи, че технологичното развитие непременно ще сложи край на тоталитаризма, тъй като ръководеният от технологията растеж ще гарантира, че „богатството вече няма да създава разграничение между хората и тяхното свободното време ще им позволи да започнат да мислят за себе си [което в крайна сметка] … ще доведе до сваляне на съществуващата социална структура.“
Вместо това, пишейки през същата 1984 г. – в началото на компютърната ера, Луейнбел отбелязва: „повърхностният комфорт, който технологията носи със себе си, също създава и усещане за самодоволство у населението. Съвременните методи за събиране и съхранение на данни и средства за наблюдение могат да направят истинската неприкосновеност на личния живот невъзможна, ако те бъдат под контрола на властите. Следователно не е очевидно, че технологията непременно е бариера пред контрола над другите.“
Луейнбел предвижда това несъответствие през 1984 г., много преди Cambridge Analytica, преди Facebook, преди интернет дори да е широко достъпен. Днес е още по-ясно. Това може да се очаква, тъй като способността на прогнозирането на научната фантастика силно зависи от това, докъде в бъдещето се опитва да достигне. Всички технологични прогнози са премигване от настоящата социална реалност, най-вече заради затруднението ни да разберем как настоящата реалност предопределя визията ни за бъдещето.
„Днес е най-добрият показател за утрешния ден, но днес намалява стойността опитите ни да посочим в бъдещето“, пишат Джоузеф Ф. Коутс и Дженифър Джарат в статията си „Изследване на бъдещето.“ „В крайна сметка всички тенденции се забавят, спират, променят посоката си радикално или обратно.” В подобен смисъл и Дейвид Н. Самуелсън пише в статията „Начини на екстраполация“, че „бъдещето , което си представяме вбъдеще … е толкова по-наситено с технологични иновации, кръстосани въздействия и вторични ефекти, които ще могат да взаимодействат.“ Именно тези „кръстосани въздействия и вторични ефекти“ осветяват не само ограниченията на научната фантастика, но и ограниченията на по-широкия проект за предвиждане на технологичните промени. Както пише Самуелсън, „Астрономическите прогнози са доста сигурни залози, а прогнозата за времето е по-точна, отколкото й се признава. Прогнозите, свързани с човешкото поведение, са по-проблематични.” Но всички технологични прогнози са в крайна сметка точно толкова важни за хората, колкото и за науката. Хората определят не само кои (и как) технологии да се създават, но и как тези технологии да се разпространяват и използват. Това означава, че всички технологични прогнози са фундаментално замислени от настоящата ни социална реалност и по-специално от затрудненията ни да разберем как настоящата ни реалност оформя нашето виждане: не можем да видим отвъд траекторията, от която самите ние сме част. Както казва Джон Хънтингтън:„Ако в настоящето ще мислим за бъдещето по някакъв научен начин, трябва да разсъждаваме от опита ни с миналото. За да може бъдещето да се разбере, трябва да има някакъв модел на приемственост, някакъв универсален процес, независимо дали на промяна или на застой, който вече сме възприели и който ни позволява да екстраполираме към това, което ще бъде. Този процес на гледане напред, както настояват самите писатели, не е визионерски; „научната“ му основа обаче го обрича да бъде консервативен, тъй като по един или друг начин трябва да наложи някакъв модел от миналото към бъдещето.“
Когато става дума за самата прогнозна стойност на научната фантастика е изкушаващо да заключим, че способността ни да предвиждаме бъдещето винаги ще бъде трагично ограничена от нашите настоящи социални условия, от способността ни да екстраполираме не само за десетилетия, но за векове, и от присъщия консерватизъм в опитите да се предскажат бъдещите тенденции въз основа на минали модели. Всички тези ограничения се отнасят също и за нефантастичните ни прогнози, тъй като нашите надежди и страхове за технологиите в реалния свят са също толкова ограничени от връзката ни с настоящето. Това не е само разочарование за любителите на научната фантастика („Къде са ми летящи коли?“), но и за всички нас, които се обръщаме към някаква форма на футуризъм, за да разберем как технологията ще оформи живота ни в следващите години. „Да бъдеш човек означава да размишляваш за бъдещето“, както посочват Раджески и Олсън. И в момент, когато изглежда, че времето се движи толкова бързо – когато технологиите се променят толкова бързо, че всеки на възраст над петнадесет или двадесет години може да си спомни света на социалните медии, който функционираше по различен начин – работата по предвиждането на бъдещето се чувства по-неотложна от всякога. Ние не просто търсим улики за това какъв ще бъде животът след петдесет или сто години: имаме нужда от помощ, за да разберем как ще се промени животът ни през следващото десетилетие. Но дори и най-големите ни фантастични писатели да не са в състояние да ни предложат надеждно ръководство за това, което се задава зад ъгъла, това едва ли е причина да се откажем от жанра. Както твърди Хънтингтън „въпреки че научната фантстика често ни дава усещане за изправяне пред неизвестното, истинските й прозрения обикновено са в рамките на известното, а основната й стойност се състои не в способността да ни обучава за бъдещето, а в способността да ни ангажира с определен набор от проблеми, които самата наука поражда и които принадлежат не към бъдещето, а към настоящето.“ Може би авторите на научна фантастика не могат да ни кажат, кога ще се пренаситим от роботи или кога и как мозъците ни ще могат да се включат директно в интернет или дори как ще комуникираме през следващите години. Но ако държим огледало до мощната машина, показваща болезнената борба да живеем с новите технологии – с всяка технология, по всяко време и на всяка планета – това може да ни помогне да разсъждаваме върху най-голямото технологично предизвикателство от всички: как да се справим с ролята на технологията както е поставена тя днес.
Статията е публикувана в оригинал тук.
Tags: литература, научна фантастика, технологии
