Румънската научна фантастика и нейните пионери
Краят на XIX и началото на XX век е особено важен период не само за румънската фантастика, но като цяло за посоките, които самата наука задава на културното и социално развитие на човешкия вид. Вследствие на Великата френска революция в областта на науките и образованието настъпват сериозни промени. В края на XVIII век се създава известната Политехника, в нея лекции се четат от Лагранж, Лаплас и други изтъкнати френски учени. Вече е открита планетата Уран. Около откриването на новата планета в средите на астрономите се разгаря оживена дискусия относно разпределението на планетите в Слънчевата система. През 1846 г. откриват и планетата Нептун. Това е само началото на постепенното проникване в тайните на космическото пространство.
С настъпване на техническата революция през този период природните науки стават все по-популярни. През XIX век се случват още две събития, които разширяват неимоверно много възможностите на астрономията. Първото – това е приложението на спектралните наблюдения за анализиране природата на небесните тела; второ – наблюдения на радиалната скорост. Много астрономи се опитват да търсят теоретично обяснение на различни ефекти, получени при наблюденията на космическото пространство, и да ги свързват със звездни спектри.
Не е чудно, че в края на този век литературата е вдъхновена не само от новите открития, но и от перспективите, които те задават. В румънските периодични издания започват да се появяват научни статии, провокирани от новите открития. Същевременно те са и трибуна на първите научнофантастични произведения.
Още преди появата на специализирани издания или издатели, научните списания, заедно с брошурите към тях, представляват основното място, където се публикува научнофантастична литература. Пионерите на румънската научна фантастика (Виктор Анестин и Хенри Стал) излизат от лабораториите на популярните по това време списания. „През 4000 година или пътуване до Венера“ (1899) на Виктор Анестин се появява като безплатна притурка към популярното списание „Популярен лист“ (1898–1903), а „Един румънец на Луната“ (1914) на Х. Стал в „Научно списание“.
Краят на XIX век е благоприятен за появата на подобни специализирани научни списания. В Букурещ се появява „Списание за прогресивна научна литература“ (1897) и „Популярен лист“. В „Популярен лист“ Виктор Анестин списва научна хроника за хомункулите и за Атлантида. В „Natura“ Г. Цицейка пише статия за Луната. Увеличаването на корпуса от научни и научно-популярни статии в периодичния печат подготвя появата на научните и астрономически романи (какъвто се случва с произведенията на В. Анестин). От друга страна, тези издания прокарват мост между проблемите на науката и литературата.
Идеята за научно „просветление“ чрез литературата стимулира писането на статии в тази посока. В статията „Астрономия и литература“ в списание „Natura“ от 1909 г. Г. А. Никифор пише:
Научните идеи, усетени в литературата, се схващат лесно и без усилия, така че от тази гледна точка литературата би могла да послужи за популяризирането на науката, която днес ангажира много учени. Значителен напредък е постигнат в популяризирането на астрономията. Разбира се, знаете идеалистичните романи на популярния астроном Камий Фламарион. Случва се и обратното, учените, които са постигнали невероятни резултати в областта на природните науки, да залитнат в полето на литературата. Достатъчно е да споменем Йохан Кеплер, откривателят на законите за движението на планетите. В румънската литература Михай Еминеску ни дава произведението „Бедният Дионис“, “заедно с невероятни метафизични концепции за времето и пространството, за това как се гледа на вселената от страна на старите астрономи”. (по Манолеску 1980: 212)
Най-важният и цялостен манифест на научната фантастика преди Втората световна война е статията на Виктор Анестин „Научният роман“, публикувана в „Популярен лист“ в края на 1898 г. В нея освен сравнение с Жул Верн и Фламарион Анестин предлага класификация на научните романи, свързана с отношението на писателя към науката, дискутира въпроса за произхода, спецификата на жанра и на фикцията в научната фантастика. Според Анестин жанрът на научния роман е харесван не само от хора, които имат богата култура, но и от по-малко образованите. Но в този жанр, твърди авторът, има само две имена: Жул Верн и Фламарион. Верн се радва на най-голяма популярност, но и двамата служат на една и съща цел: разширяване на науката. Класификацията, която прави Анестин, включва не само тези автори, които са се опитали да популяризират науката чрез романи, но и тези, които представят научните открития и идеи чрез приятен и разбираем език.
Румънската периодика от началото на XX век търси корените на научнофантастичното в появата на научните и техническите елементи, способни да подтикнат фантазията към хипотеза и, ако е възможно, към фикция. Появата на румънската научна фантастика е предшествана, както навсякъде в Европа и в САЩ, от навлизането на тези елементи в живота на все по-образовано и любопитно общество.
В средата и през първата половина на XIX век се появява литература с научен и философски пласт – от памфлети по темата за края на света до очаквания в духа на Луи Себастиан-Мерсиер. От гледна точка на качествата на тази литература текстовете представляват предлитература със скромни размери и пълна с наивитет. Исторически обаче те са първата форма на научна фантастика (протонаучна фантастика) в Румъния. В тази категория влиза „Писмо на един абонат към една дама“ (1839) от П. А., новелата „Пътуване в безкрайността“ (1878) от Йон Корнеа, както и множеството памфлети, свързани с темата за краят на света – „Комета или светът още не е свършил“ (1881).
Термините, които разкриват появата на новия литературен жанр, се появяват чрез преводи или чрез индивидуализиране на литературата на Виктор Анестин. Първата употреба на определението в Румъния се появява през 1897 г. в предговор на доктор Е. Беряну към румънския превод на „Замъкът в Карпатите“. Същата година Иларие Ченди прецизира значението на понятието „научен роман“ в литературна хроника, посветена на превода в град Сибиу. Според него този роман, както и втората част на „Замъкът в Карпатите“, се нарича научен роман. Той се отнася към науката по един популярен начин, има тенденция да поучава. Авторът предлага и определението „дидактичен роман“.
През 1897 г. се разраства дискусия около статията, която вече споменах, на В. Анестин „Научният роман“. До 1949 г. терминът „научен роман“ се използва от почти всички автори или преводачи на научнофантастична литература. „Първите хора на Луната“ на Х. Уелс, публикуван в списание „Прогресиите на науката“, се появява с подзаглавие „научен роман“. По същия начин е означен и романът на Х. Стал „Един румънец на луната“ (1914). Стал обаче предпочита да нарича романа си „астрономическа история“. Съчетанието между научно и фантастично (научен и фантастичен роман) е използвано от Хърбърт Уелс през 1913 г. във встъпителна бележка към романа „Първите хора на Луната“. Произведението на Х. Стал е коментирано от В. Анестин в статията от 1913 г. „ Един румънец на Луната: фантастичното пътуване на румънец до наш блед спътник“: „От дълго време мислехме да започнем да публикуваме научни романи. Романите на Жул Верн бяха преведени, но след известно време се оказа, че не се вписват в науката от нашето време. Не всички сме подготвени и за прекалено научните романи на Х. Уелс. В заключение, попаднах на един роман, който има множество качества: 1) дело на един румънски писател (Х. Стал), който знае какво и как да пише; 2) това е забавно и в същото време напълно поучително четиво; 3) илюстрациите са: отчасти фотографски репродукции, отчасти възхитителни рисунки на изтъкнати художници“. (по Манолеску 1980: 231)
До 1949 г. определението „научен роман“ се използва за всяко научнофантастично произведение. През 40-те години романът на Владимир Немцов „Златното дъно“, публикуван в списание „Наука и техника за младежта“ се появява с подзаглавие научнофантастичен роман. Това наименование окончателно е утвърдено през 1954 г. в списание „Наука и техника“ и измества старата терминология.
Първите научнофантастични произведения в Румъния
Вече споменах, че румънската научна фантастика се ражда в творчеството на Виктор Анестин и Хенри Стал. Съществуват противоречия относно това кой от двамата е пионер на румънската научна фантастика. Факт е обаче, че в началото на XX век в румънската литература се появяват две имена с достатъчно силни дебюти, за да поставят и основата на по-нататъшното развитие на този жанр в Румъния.
В началото на XX век се появяват романите на Анестин „Краят на балона“ (1902), „Репортер на новата планета Аурора“ (1907), както и „Един румънец на Луната“ (1914) на Хенри Стал. Виктор Анестин. (1875-1918) е наричан още „апостол на науката“. Роден е на 17 септември в град Баку. Син на актьора Йон Анестин. След завършването на гимназия в Крайова той започва да публикува множество статии в букурещки вестници, сред които „Време“, „Истина“, „Бъдеще“ и др. Като астроном Анестин прави оригинални наблюдения, свързани с планетата Венера и през 1911 г. публикува множество специализирани статии в Америка, Англия и Франция. Между 1907 и 1912 г. е редактор на първото списание за астрономия в Румъния „Орион“.
Първият му роман „През 4000 година или пътуване до Венера“ е лишен от интриги и напрежение. Акцентът е поставен върху философските проблеми, провокирани от появата на множеството светове. Интересът към книгата не е свързан толкова с литературните ѝ качества, колкото с живописното представяне на непозната цивилизация и конфронтациите с нея, с опита да се представи структурата на бъдещето (свят, управляван от учени, което изключва присъствието на чувства и емоции) и, може би, елементите на популяризиране, умело вплетени в тъканта на произведението. Това, което изненадва във второто произведение на Анестин „Една небесна трагедия“ (1914), е широтата на научнофантастичния сценарий.
Действието се развива едновременно на три от планетите на нашата соларна система (Венера, Земя и Марс), в които е проникнал космически обект, наречен „Сатана“. След около 1000 земни години астрономът Йохан Еберт, пише Анестин, прави изчисление на бъдещо събитие, а именно – предстояща катастрофа, свързана с нарушаване на междупланетния баланс, възприемана различно от трите цивилизации. На Венера, след шестгодишна стачка на учените, границите са премахнати и политиците са принудени да намерят убежище в три анахронични града: Марид (град на роялистите), Сарда (град на републиканците) и Корам (град на империалистите). По-малко еволюирали от земляните и марсианците, хората на Венера познават самолета, електромобила и усилено обсъждат проблема за множеството светове и междупланетната комуникация чрез безжичния телеграф. Земляните, които превъзхождат технически венерианците, вече са открили как да използват слънчевата енергия за „преодоляването на по-дълги разстояния“ с помощта на безжичния телеграф; проникнали са в тайните на живота и постигнат безсмъртие; използват електричеството от атмосферата и „вътреатомната енергия“ като средство за водене на войни.
Въздухът на планетата Земя е окупиран от огромни кораби, които могат да носят невъобразима тежест. Марсианците, които са най-културните същества в цялата слънчева система, контактуват посредством съзнанията си, притежават изключителна сензитивност и могат да се реят в пространството без апарати, без допълнителна външна сила. Описанието на марсианския пейзаж съответства на теориите на Скиапарели и Пикеринг относно това как ще изглежда планетата, ако марсианците не бяха положили стотици векове усилия, за да използват останалата вода. Отначало са изградени два или три огромни канала от Северния полюс до Екватора, а след това и към Южния полюс.
Виктор Анестин е обяснил много подробно значението на своя роман в статия, публикувана във „Вестник за популярна наука и пътувания“, както и времето, в което се разгръща историята. Той отбелязва, че всеки автор на научна фантастика трябва да се придържа към това да разгърне тайните на космическото пространство.
Защо точно в този момент създадох астрономическа история, свързана с тази тема, не мога да кажа. Почувствах нужда да я напиша. Обяснението е, че всъщност тази небесна трагедия е твърде плашеща и че човечеството на планетата Земя умира недостойно, ужасено от случващото се. Не мисля, че това е преувеличение. Много земетресения бяха отчетени през 1910 г., скрупульозните вестници обявиха бедствие, което съществуваше единствено в главите на създателите на тези новини. Какво би станало, ако хипотезата на Еберт се реализира? Може да се каже, че съм населил две планети. Кой би могъл да твърди, че Марс и Венера не могат да бъдат обитавани? Би било трудно, ако някои не искат да вярват, че могат да съществуват и други планети и ако някои планети не са обитавани днес, те ще бъдат обитавани в бъдещето, а други вероятно са били обитавани в миналото. Имам предвид колосалния брой планети, които населяват пространствата на други системи. След като признаете този извод, направен от съвременната астрономия, че всички звезди са слънца, е почти невъзможно да не се възхитите от факта, че поне някои звезди имат свои планети – обитавани или не. Населих планетата Венера не с чудовища, а с човешки същества, приличащи на нас, защото „земният човек“ би могъл да бъде първообраз на човека изобщо[1]. (по Манолеску 1980: 222)
Рецензиите, които излизат непосредствено след публикацията на романа, са положителни. Т.А.Б. пише, че романът представя много знания както по астрономия, така и по астрална физика. Роман, който представлява химн на науката, с която днешната социална действителност не е толкова ангажирана.
Другата важна фигура за появата на научната фантастика в Румъния е Х. Стал. Роден е през 1877 г. в Букурещ в семейство на образовани родители. Бащата му (Джоузеф Стал) е ориенталист и лексикограф. Семейството на Стал емигрира от Влашко в Румъния, където неговият баща се занимава с издаването на фразеологични книги на немски, френски и румънски език. Самият Хенри Стал знае няколко езика. Заниманията му са в областта на стенографията, графологията, историята и др. Стал създава оригинална стенографска система, като поставя основите на румънската стенография. Авторът работи като стенограф в различни институции, което му позволява да стане свидетел на значими събития в румънската история. Прекарва няколко години във Франция, където публикува ръководство по стенография. От 1901 г. той става сътрудник в сатиричното списание на Йон Лука Караджале „Румънско настроение“.
Романът „Един румънец на Луната“ представя еволюцията на румънския научнофантастичен роман в бавния му процес на институционализация на традицията на този жанр. Луната е надупчена като гъба, през нощта вали, както в романа на Х. Уелс, а във вътрешността на галериите й въздухът е подходящ за дишане. В края на XIX и началото на XX автори от различни националности отправят поглед към Луната. Във Франция се появява произведението на Жул Верн „От Земята до Луната“ (1865), в Русия – „На Луната“ (1893) от Константин Циолковски, в Румъния – „Пътуване до Луната“ (1907) на Александру Сперанца, в България – „Ян Бибиян на Луната“ (1934) на Елин Пелин.
Космическият кораб в романа на Стал каца на най-близкия до Земята спътник. На непознатият спътник румънецът вижда активни вулкани, растителност и водни колони, които периодично изтичат от вътрешността на кратерите. Героят на Стал носи със себе си румънското знаме, което целува, а след това възкликва „Да живее родината!“. Всичко това се случва пред учудения поглед на един марсианец. Романът на Стал е пълен с въображение, понякога по-близо до хипотезите, друг път – съобразен с пътуването, което описва. С това обаче четенето се превръща и в затруднение, защото се появяват непознати картини. На моменти умът се стреми да разграничи кое е изживяно от героя и кое е сън. Авторът умело се впуска в своите фантазии, съобразявайки се с това какво науката може да даде на извънземните цивилизации и същевременно показва какво бихме могли да видим по-отблизо с помощта на телескопа.
Румънската научна фантастика се появява в период, в който научните постижения в областта на астрономията са достатъчно атрактивни, за да провокират съзнанието на писателите да излязат извън пределите на планетата Земя и да разгърнат своето въображение. Важна подкрепа за дебютиращите писатели са периодичните издания, които в този период следят отблизо развитието на науката като цяло. Този мощен литературен тласък позволява на румънската фантастика да търси нови пътища, проблеми и предизвикателства, пред които самата наука е изправена. През 30-те години са появява романът на Николае Радулеску-Нигер „Кристалният човек“, в който е разказана историята на първия робот, опитан в румънската научна фантастика. Доктор Еудохиу Зариян конструира в своето имение Рамку-Сарат изкуствен човек. Амедео, чието тяло е изработено от кристал, а лицето и ръцете му „като при всички хора“, притежава изключително развит мозък. Изкуственият човек се задвижва от механизъм посредством въртене по посока на часовниковата стрелка. Но това не е всичко, защото в него се влюбва една жена. Тя се омъжва за д-р Зариян, защото иска да бъде по-близо до своя любим, разбрала тъжната истина, че той е машина. Амедео е „убит“ от епилептика на селото, но авторът не дава сериозно обяснение за тази постъпка.
Краткото представяне на развитието на румънската научна фантастика от края на XIX и първите десетилетия на XX век има за цел да покаже корените на този литературен жанр, рецепцията и утвърждаването на термина в една култура, която провокира неговата поява още с първите си научни и научно-популярни статии, уловили амбицията на човека да се оттласне от комфортната си среда и да погледне по-сериозно и професионално към звездите.
Литература
Manolescu 1980; Manolescu,
F. Literatura S.F. Bucurest: Univers, 1980.
[1] Статията на Виктор Анестин е публикувана във „Вестник за наука и пътувания“ ( бр. 13, 4 февруари, 1914 г.).
Tags: румънска научна фантастика
