Смъртта – чуждо тяло
Със Станислав Лем разговаря Франц Ротенщайнер
Преведе от руски: Юрий Илков
Разговорът е публикуван в сп. “Тера фантастика”, бр. 15 (2015)
Франц Ротенщайнер: Преди всичко Вие сте известен като фантаст, но два полюса о п р е д е л я т Вашето творчество. О т една страна – познанието, неговите възможности и граници, технологията като резултат от знанията, а от друга – човешките ценности, бих казал даже вечните ценности, културните ценности, които днес някои считат едва ли не за допотопни. Не мислите ли, че НФ като работно тяло подхожда идеално за това, с помощта на литературата да се задават въпроси от такъв тип?
Станислав Лем: Разбира се, но видоизменена НФ, а не тази, която сега се продава и предлага като пазарна стока. Що се отнася до мен, то аз постоянно се опитвам да разширявам рамките на то з и ж а н р, за да се въведат в него фантастични, антропологични, философски и прочее хипотези. С една дума, експериментирам с това работно тяло, при което опитите ми не са твърде удачни. Обаче понякога имам впечатлението, че съм създал нещо ново, като например тази забавна история – не, не забавна – абсолютно сериозно написана, макар и фиктивна, рецензия под заглавие „Провокация“, публикувана в библиотечката „Суркамп“ – за един фиктивен немски антрополог, който написал по време на Третия райх трактат за тъй нареченото окончателно решаване на еврейския въпрос. Това аз също считам за своего рода фантастика, именно такъв опит, независимо че той следва да се трактува сериозно. Подобни теми не могат да се разглеждат иронично или просто с хумор. С една дума, мисля, че е фалшиво свиване границите на жанра, когато авторът на НФ се ограничава само с технологични, технико-инструментални проблеми, когато се тръгва от някои древни митове и легенди, малко освежени и издокарани в научни дрехи. И смятат това за новост в културата.
Ф.Р.: Значи Вие смятате „Провокация“ за образец на спекулативната философия?
С.Л.: Да, разбира се, именно така смятам. Ако аз 100% вярвам в тезиса, издигнат в тази несъществуваща книга, бих се подписал със своето име. Тогава би се получила дискусионна статия в стил „Сума технологии“. Но тъй като всъщност аз съм уверен, че могат да съществуват хора, съвършено сериозно трактуващи тази хипотеза, но самият аз не принадлежа към тях, затова придадох на написаното именно такава форма, а не някаква друга. Измислих си посредник като автор и преразказах труда му, а след това го повдигнах за обсъждане. По такъв заобиколен път се опитах да се справя с фантастичната страна на нещата.
Ф.Р.: В немски превод почти едновременно се появиха две Ваши книги: в издателство „Суркамп“ вече споменатата „Провокация“, написана от Вас неотдавна, и в издателство „Инсел“ романа „Гласът на Бога“, написан през 1968 година, който без съмнение може да бъде отнесен към НФ, тъй като в него се говори за определени космически явления. В какво виждате връзката между тези две книги, които, независимо от различните норми на повествование и външно различаваща се тематика, имат много общо, в частност по въпросите, отнасящи се до смъртта?
С.Л.: Да, вярно, това е интересно…
Ф.Р.: Може би за тези, които не са чели романа, следва да добавим, че книгата свършва със стихотворение на Суинбърн, възпяващо смъртта като нещо утешително.
С.Л.: Да, да, бих искал да отбележа, че тази аналогия не беше замислена, тя свидетелства само за това, че в моето подсъзнание има някакви течения, които постоянно се завръщат. Това не зависи от мен. Написах този роман преди много години и с удовлетворение забелязвам, че (вземайки под внимание неговата проблематика) той не стана анахронизъм, а даже, за съжаление, обратно: доколкото там се говори за разделен свят с висящ над него дамоклев меч във вид на заплаха от атомно унищожение, то трябва да кажа, че всичко това е актуално както преди. Малко ме смути фактът, че когато писах книгата, позволявайки на фиктивния автор, гениален американски математик, да води повествованието от първо лице, той беше по-възрастен от мен, приближаваше се към 60-те години. Когато пишех, искрено смятах, че това е много далечна възраст, а сега сам прехвърлих шестдесетте. Но това е просто лично наблюдение. Самата проблематика си остана актуална. Честно казано, не мога да смятам описанието на заплахата за живот на цялото човечество за мое особено удачно футурологично достижение. Бих бил неизмеримо радостен, ако се окаже, че това е грешка, но романът, за съжаление, си остава актуален, независимо че, изглежда, човечеството, европейските и другите народи, вече посвикна с тази вечна, непрестанна заплаха. Ако обаче ние поне малко се замислим за ситуацията, в която се намира светът, ще ни обхване ужас. Моята повест е в известен смисъл философски описано наблюдение на нашия свят, а също, ако мога така да се изразя, леща, в която са концентрирани всички тези проблеми. Фиктивният прийом, правещ книгата фантастична, е посланието от звездите, интерпретирано от хората така, че то им помага да създадат ново оръжие. Тук няма никакви метафори, мисълта е извънредно проста. Мога дословно да я изкажа: най-интензивните усилия на най-мощните умове обогатяват арсенала на смъртта, с който разполагат свръхдържавите. За съжаление това е актуално както преди.
Ф.Р.: Въпрос за шейсетте години. За никого не е тайна, че на 12 септември 1981 година Вие навършихте 60 години. Може би ще опитате накратко да направите изводи за творческите си достижения и да споделите плановете си за бъдещето с надеждата, разбира се, че висящата над нас катастрофа няма да се разрази?
С.Л.: Какво пък, аз пиша от тридесет години и моите първи произведения бяха толкова слаби, че сега не мога даже да ги прочета. Смятам, че те са извънредно наивни и слаби. Имам предвид романите „Астронавти“, „Магелановият облак“, много от разказите, също така частично романа „Завръщане от звездите“. Човек се променя заедно с годините. Имах и много плодотворни творчески периоди, например когато пишех „Соларис“ или „Непобедимия“, или когато за сравнително кратко време написах няколко гротескно-философски или хумористично-шутовски разкази като „Кибериада“, „Приказки за роботите“ или „Звездни дневници“. В последно време под влияние на нови размисли постепенно стигнах до промяна на формата, във връзка с което се появи и тази „Провокация“, първа част от нещо по-голямо. Това ще бъде цикъл от, да ги наречем, несъществуващи книги. Отначало пишех рецензии за несъществуващи книги. Това беше „Идеалният вакуум“, преди всичко за проблемите на културата, но в гротескна форма и като на шега, поне частично, макар че вътре има твърдо, съществено ядро. След това имаше встъпления към несъществуващи книги от бъдещия век („Мнимата величина“) и накрая публичната лекция на мощния, несъществуващ електронен мозък Голем, създаден в САЩ на прага на новото столетие. От това възникна книжката „Голем XIV“. А след това ми хрумна мисъл доста дръзка, даже еретична – да пиша за книги, които не съществуват, но би трябвало да ги има. Това бяха преди всичко важни теми, много важни, и най-съществен беше отговорът на въпроса: как могат да се включат в общата картина и ход на нашия век и съответстващата му култура такива страшни събития, като например тъй нареченото окончателно решаване на еврейския въпрос по време на Втората световна война. Защото битува оптимистичното убеждение, че тази катастрофа на хуманистичната мисъл, катастрофа в сърцето на Европа, е била нещо като аномалия, кратковременна, но много страшна и че след войната и след смъртта на Хитлер ние, разбира се, се върнахме към нормалния живот. Аз стигнах до убеждението, че всъщност това не е отстъпление от правилата, а може би (не дай, боже) начало на нова епоха, в която геноцидните явления ще се повтарят, или ще приемат други форми, като например кървавият тероризъм, изявяващ се под маската на идеология, която е само предлог за убийства на други хора. Може би именно тази мисъл ме насочи да пиша за човечеството като едно цяло. Първата част е „Провокация“, доколкото именно така може и даже трябва да наричаме тези престъпления на Третия райх в средиземноморската култура. А също убеждението, възникнало благодарение успехите на информационната техника, че в течение на минута ние можем да узнаем всичко, или почти всичко за състоянието на човешките дела в целия свят. В действителност това, разбира се, е изключено, комплексът от всички знания не може да бъде обхванат от нито едно човешко същество, от нито един човешки ум. И тогава си помислих, че си заслужава да напиша своеобразен аналог на „Книгата на рекордите“ на Гинес; книга, а по-точно за книга, която с помощта на статистиката представя нечути, даже невероятни събития, ставащи в течение на няколко секунди от всеки час на цялата планета. Т.е. раждане, мъчения и т.н. Разбира се, трудно е да си въобразим всичко това, но ако малко се потрудим, може да запълним книгата само със статистика и поне приблизително да си представим това човешко и едновременно невъобразимо, което французите наричат condition fatale. Как ще изглежда земята, когато на нея ще живеят 5,5 милиарда човешки същества? Ето това ще бъде книжка!
Ф.Р.: Ако се спуснем в дълбините на паметта, се забелязва, че смъртта постоянно присъства във Вашето творчество. Това е вече забележимо в „Астронавти“, където се разказваше за унищожение на цяла планета, и даже още по-рано – в романа „Болница на преобразяването“ (публикуван, обаче, малко по-късно). И ето сега отново във Вашата последна книга. От друга страна, във вашите произведения има много смях. Или това е смехът на отчаянието?
С.Л.: Без съмнение не, това не е смях на отчаянието, а истински смях, само че с оттенък на горчивина. Трябва обаче да призная, че Вашето наблюдение върху темата за смъртта е извънредно вярно. Аз не осъзнавах това, но сега, когато се замислям, виждам, че в моите последни книги се отразяват някои сцени, паметни за мен от времето на Втората световна война, при това в различни книги, например в същия „Гласът на Бога“. Там действа някой си доктор Рапапорт, евреин, избягал от Европа в Америка, свидетел на унищожения и масови убийства. Това се вижда и в „Провокация“, и в моята нова книга…
Ф.Р.: Имате предвид „Оглед на място“? Що за оглед е това?
С.Л.: Това е, собствено, много спокойна книга, в известен смисъл еквивалент на „Конгрес по футурология“. Разликата е само в това, че в „Конгрес по футурология“ е показано видението на оглупеното човечество и света с помощта на химически средства, а тук става дума за друга планета, противоположна на Земята и характеризираща се с технологично ниво, доведено до съвършенство, т.нар. етикосфера, създадена инструментално. Никой не може да причини на ближния си нищо лошо. Обаче в книгата се споменава за един мъж, приятел на моя герой, човек, който помни още времето на хитлеризма и даже е минал през концентрационен лагер. Той разказва за коменданта на този лагер, който имал намерение да направи от кожата му абажур за лампа, като подарък за рождения ден на жена си. Това, разбира се, е анахронизъм и някой може да каже, че тук не всичко се съгласува с календара. Мене това не ме вълнува, за мен беше важен именно такъв акцент. Но защо не преставам да говоря за това: изглежда в мен е имало много силни защитни средства, които веднага след войната са изтласкали тези спомени. Обаче те не са изчезнали съвсем и сега изплуват като масло на водна повърхност. Сигурно е така, макар че това е само мое предположение. С една дума: смъртта, да, е въпрос сериозен и мъчителен.
Ф.Р.: Смъртта като последна константа на човешкото битие, като пробен камък на съществуването?
С.Л.: Да, именно така. Вярвам в това, което писах за йерархията на смъртта в нашата култура, а особено в нашето общество, наричано потребителско. Такава е истината, такова е мнението ми, че именно смъртта стана чуждо тяло, в този смисъл, че се стремят да я изтласкат по най-различни начини, както с тези, които влизат в човешките възможности, така и с невъзможните, опитват се да обърнат гръб на смъртта, но не така, както в средновековието, когато мисълта за смъртта и нейното наличие в човешкия живот е била съставна част от културата и обичаите. Сега настана хедонистична епоха с огромни трудности: тя даже не знае как трябва да се трактува това последно произшествие, какво да се прави с него, как да се класифицира то в системата на човешкия живот.
Ф.Р.: Не Ви ли се струва, че смъртта като че ли е поотместена в субкултурата, при религиозните или псевдорелигиозни групи, което може да довежда до масови самоубийства?
С.Л.: Да, но същевременно има опити, родствени на най-безполезната НФ, например когато с псевдонаучни средства се опитват да интерпретират смъртта. Има книги, чиито автори, опирайки се на мними научни доказателства, утвърждават, че съществува живот след смъртта, при което тръгват не от религията (което би било все още нормално), а от емпириката. А хората необикновено интензивно реагират на утвърждението, че съществува живот след смъртта и че това може да се докаже емпирично. Аз не вярвам в това, разбира се. С една дума, смъртта е проблем, с който не е толкова лесно да се справим. Навярно не е лесно.
Ф.Р.: Да не говорим за смъртта. Да се върнем към успехите, множеството преводи (най-малко на 31 езика), милионните тиражи.
С.Л.: Да, всичко е правилно, но ако бих преживял тези почести преди десет години, без съмнение бих бил по-щастлив. За високото звание доктор хонорис кауза, получено в Полша, аз, разбира се, съм благодарен. Но ми се струва, че за шестдесетгодишен човек всичко това има друго тегло и друго качество, отколкото, да кажем, за четиридесетгодишен. Разбира се, това не е мое оригинално откритие, преди мен са го говорили други. Когато Гомбрович спечелил световна известност, той казал, че тя е дошла при него твърде късно. Не, аз съвсем нямам намерение вече да лягам в гроба, но във всеки случай тези почести нямат вече това значение, което биха имали за мен преди тридесет години.
Източник:
