Цената на желанията
Каквито и тъмни желания да криете дълбоко в душата си, има едно същество, което може да ги изпълни. Стига да знаете къде да го откриете и да сте готови да заплатите цената…
На български език вече може да откриете „Рибарят” от Джон Ланган – романa, станал носител на престижната награда „Брам Стокър” през 2016 г., който променя облика на съвременната жанрова литература, съчетавайки в себе си космически ужас, фина и изпълнена с меланхолия драма, психологически трилър и някои от най-мрачните елементи от английския и немския фолклор.
Разказването на истории е неразделна част от риболова. Повечето са забавни, предизвикват усмивка, а понякога – дори смях, други са странни, а трети сякаш са изпълзели от най-страховитите кошмари. Като историята, която започва нa ceвер от Ню Йорк, сред неизбродимите гори край град Удсток в планината Катскил, на брега на рекичка, наречена Холандския поток.
Ейб и Дан са мъже с тъжна съдба. Изгубили съпругите си, двамата намират утеха в ново хоби, което да ги разсее от самотното им ежедневие – риболова. В един дъждовен ден двамата се отправят към мистериозната река с черни като мастило води и измамни брегове. Ала случайно отбиване в местното ресторантче „При Хърман“ ги завлича на дъното на зловещо и древно сказание, в което сред удавени тайни и прогнили мечти броди една демонична фигура, която местните наричат Der Fischer – същество, изпълняващо човешките желания на твърде висока цена.
А историята на малката Лоти Шмит и нейния баща Райнер, която започва просто като зловеща легенда, следва плавно своя път, докато непрогледният ѝ мрак не се прокрадне отново.
Джон Ланган умело играе с читателските очаквания и създава блестяща история в историята, в която се преплитат сюрреалистични картини, мистика и чист, неподправен ужас. История за гнева и изкуплението, за невъзможността човек да продължи напред и за пагубната сила на желанието.
В духа на романите на Х. Ф. Лъвкрафт и Стивън Кинг и суровите творби на Кормак Маккарти, „Рибарят” е несравнимо по своя размах четиво и пример за съвременна хорър епика, която изцяло ще ви покори. Българското издание се появява с майсторския превод на Надежда Розова, а за корицата е използвана картината „Puget Sound on the Pacific Coast” (1870) на Алберт Бийрщат.
Откъс от “Рибарят” на Джон Ланган
Как риболовът ми спаси живота
Не ме наричайте Ейбрахам. Просто Ейб. Майка ми ме е кръстила Ейбрахам, но аз не харесвах името. То звучи високомерно, библейски… патриархално. Да, това е точната дума. А аз не съм патриарх и не искам да бъда. По едно време мислех, че поне едно дете ще ми хареса, но напоследък само като видя дете, целият настръхвам.
Преди години, няма значение точно колко, започнах да ходя за риба. Вече отдавна съм рибар и както се досещате, мога да поразкажа едно-друго. Такива са рибарите – разказвачи. Някои истории съм преживял лично, други съм научил от хората. Повечето са забавни, предизвикват усмивка, а понякога – дори смях, а това не е дреболия. Повярвайте, порция смях може да помогне да преодолееш лош момент. Някои от историите си бих определил като странни. Такива знам само няколко, но ще ви накарат да се почешете недоумяващо по главата, а може и тръпки да ви побият, което си е приятно посвоему.
Има обаче една история… която е направо толкова кошмарна, че дори не ми се разказва. Случи се преди десет години, през първата събота на юни, а в края на този ден бях изгубил добър приятел и голяма част от здравия си разум, едва не се простих и с живота си. И с много повече от всичко това. Престанах да ходя за риба за почти десет години и макар че после отново се престраших, няма сила на този свят или в отвъдния, която да ме върне на онова място в планината Катскил, на брега на рекичка, наречена Холандския поток – на мястото, известно като Der Platz das Fischer[1]. Да бях слушал, като ме предупреждаваха!
Вгледате ли се внимателно в картата, ще откриете рекичката. Тръгнете от източния край на водохранилището „Ашокан“ нагоре по Удсток, а после назад по южния бряг. Сигурно няма да го намерите от първия път. Ще видите синя нишка да лъкатуши от водохранилището към Хъдсън, на север от Уилтуик. Там се случи – все още не проумявам напълно точно какво. Мога да разкажа само какво чух и какво видях. Знам, че Холандският поток е дълбок, много по-дълбок, отколкото се очаква или следва да бъде. Не ми се мисли с какво може да са пълни водите му. През гората край него отидох на място, което няма да намерите на обикновена карта от бензиностанция или спортен магазин. Стоях на брега на океан с води, черни като мастилото от перото на тази писалка. Гледах как жена с бледа като лунната светлина кожа разтваря уста все по-широко и по-широко, как зейва паст с остри зъби като на акула. Държах стар нож в протегнатата си, неистово трепереща ръка, докато трима бегълци от някакъв кошмар приближаваха към мен.
Да не избързвам обаче. Преди това трябва да ви разкажа други неща, например за Дан Дрешър, за клетия, клетия Дан, който дойде с мен в планината Катскил онази сутрин. Трябва да научите и историята на Хауард, която вече разбирам по-добре, отколкото когато ми я разказа за пръв път в ресторантчето „При Хърман“. Трябва да ви разкажа и за риболова. Но всяко нещо с времето си. Не понасям зле скалъпени разкази. Не е нужно отделните части да пасват като тези на сглобяема къща – не, историята трябва да следва своя път, но да тече плавно. Дори ако я изпълва непрогледен мрак.
Сигурно се чудите защо проявявам такова старание. Някои неща са изпълнени с такава злина, че дори близостта до тях омърсява, оставя петно в душата като онези голи горски участъци, където нищо не вирее. Смятате ли, че в една история може да се таи толкова много зло? Струва ви се прекалено, нали? Може би някои дребни злини, незначителни проблеми, за които да разказваш по купоните. Съмнявам се обаче, че случилото се на брега на онази река може да се превърне в забавен анекдот. То винаги ще всява ужас.
Има и още нещо. Историята, която с Дан изслушахме в закусвалнята „При Хърман“. Откакто Хърман ни разказа какво се е случило с Лоти Шмит и семейството ѝ преди около деветдесет години, не мога да се отърся от чутото. Разказът му не просто се запечата в съзнанието ми, помня го дума по дума, както го беше запомнил и самият Хауард, узнал за случилото се от свещеника. Несъмнено причината да пазя толкова жив спомен донякъде се дължи на факта, че историята на Хауард като че ли обяснява много от събитията, които преживяхме двамата с Дан по-късно същия ден. Разказът за строителството на водохранилището и за това кой и какво е останало под водата му блуждае в паметта ми. Дори ако бяхме послушали съвета на Хауард и не бяхме отишли на реката в онзи ден – ако бяхме обърнали колата и се бяхме прибрали у дома по най-бързия начин, което и трябваше да направим – у мен няма и капка съмнение, че онази история пак щеше да се вреже в паметта ми. Възможно ли е една легенда дотолкова да те обсеби? Да те преследва? Понякога си мисля, че разказът за случилото се в онази юнска събота е само повод по-далечните минали събития да се прокраднат отново в света.
Но ето че отново избързвам. За всичко си има място и време, включително за историята на Лоти Шмит, нейния баща Райнер и човека, наречен Der Fischer. Рибаря. Да караме поред. Първо няколко думи за най-голямата страст в моя живот, или поне за онова, което смятах за своя най-голяма страст – риболова.
Не се научих да ловя риба
като дете. Татко ме заведе един-два пъти, но и той не беше много добър рибар,
затова ме учеше предимно на неща, които самият владееше: бейзбол и китара. Един
ден, май двайсет и пет – трийсет години, след като с баща ми прекарахме
последната си съботна сутрин заедно, подлагайки кофа червеи на протяжно давене,
аз се събудих и си помислих: ходи ми се за риба. Не, поправям се. Събудих се и
си помислих: непременно трябва да отида за риба. Изпитвах непреодолима нужда,
както жадуваш за голяма чаша вода с подрънкващи кубчета лед към три часа̀ в
горещ юлски следобед. Не знам и не мога да обясня защо ми се приходи точно за
риба. Да, преживявах труден период. Съпругата ми беше починала съвсем скоро, а
се бяхме оженили преди няма и две години. Водех банален живот, за който
разказват скучните телевизионни филми или кънтри песните. Но най-вече се
наливах с алкохол и тъй като баща ми не си падаше много и по пиенето, и това не
се бях научил да правя както трябва – изпивах по половин бутилка скоч, после
половин бутилка вино, после дълго седях, прегърнал тоалетната чиния, докато
цялата баня се кривеше край мен. И работата ми беше отишла по дяволите – бях
системен анализатор в Ай Би Ем в Покипси, – но имах късмет с шефа си, който ме
пусна в продължителни болнични, вместо да ме уволни, както заслужавах. По онова
време Ай Би Ем все още беше хубаво работно място. Одобриха ми тримесечен платен
отпуск – ако щете, вярвайте. Почти целия първи месец прекарах вторачен в дъното
на неизброимо много бутилки. Хранех се, когато се сетя, тоест относително рядко
и предимно със сандвичи с фъстъчено масло и желе, от време на време по някой
бургер и пържени картофки. Вторият месец протече почти по същия начин като
първия, като изключим едно посещение от брат ми и от родителите на покойната ми
съпруга, но и двете минаха толкова зле, че не си струва да разказвам. Всички
страдахме. Мари беше голяма работа, нямаше друга като нея. Усещахме загубата ѝ
като изваден с клещи кътник, като отворена рана, от която цялото ти тяло
боледува. Както не преставаш да опипваш с език мястото на извадения зъб, докато
не те прониже болка, така всички опипвахме заедно спомените си, докато не ни
заболеше отново. Към средата на третия месец седях по бельо на дивана пред
телевизора и пиех каквото имах подръка. Както виждате, на нищо не се бях
научил.
[1] Място (обител) на рибаря (нем.). – Б. пр.
