Когато антиутопията стане скучна…
Всички очаквахме сезон пети на сериала на Netflix „Черното огледало” (Black Mirror) с нетърпение, за да се гмурнем в потресаващите дълбини, към които човечеството се отправило посредством технологиите и всичко, което днес наричаме „напредък”. Вместо това сезонът ни предложи три предвидими и по холивудски блудкави истории. Намигването за антиутопия с щастлив край излиза не само от стандартите на този жанр, но и напълно разочарова зрителите.
След четири сезона, в които продуцентът Чарли Брукър и екипа му държаха ума и въображението на зрителите постоянно ангажирани с въпроси за границите на човешкото в един свръхтехнологизиран свят, в новия сезон сякаш само драскаме по повърхността им. Липсват нови посоки в идеите за бъдещето и неговите възможности, липсват драматични обрати на сценарно ниво, липсва дори дълбочина на образите на героите – липси, с които почитателите на сериала не са свикнали и едва ли ще понесат безболезнено. На лице е една скучна антиутопия с преобладаващо щастливи развръзки, които някак не стоят адекватно в контекста на предишните сезони и на идеята на самия сериал.
Първият епизод „Striking Vipers” предлага един на практика нов въпрос за сериала – флуидността на пола и сексуалността, когато те бъдат пренесени във виртуалната реалност. Сблъсъкът между фантазията и реалността ескалира в кулминация, която вместо драматизъм, донася лепкава захаросаност и поставя под съмнение психологическата достоверност на събитията и на героите. Въпреки силната идея, заложена в епизода, даваща много възможности за развитие на отношенията и изобщо за проучване на границите на човешкото и на сексуалността в рамките на виртуалната реалност, накрая зрителят остава с чувството, че е бил подмамен към океана, а се е озовал в плитък басейн. Дали с цел да избегнат табуизиране и спекулации по темата или с цел да се угоди на „масовия вкус”, който предпочита по-разбираеми (т.е. по-клиширани) образи и ситуации, „Striking Vipers” е епизод, който засяга една все по-значима за всекидневния ни живот тема. Но накрая развръзката не предлага нищо повече от среднокласна мелодрама.
Вторият епизод „Smithereens” стои най-близо до настоящето и по отношение на представените технологии, и по темата за смазващия им ефект върху човешкия живот. За съжаление този епизод може да се определи само с една дума – скучен. Нищо в него не повдига нови футуристични или хуманистични въпроси, нищо не изненадва зрителя, дори не поставя теми за размисъл, защото всичко в него на практика вече се случва и е широко коментирано. Проблемите в епизода са дотолкова изчерпани, че повечето зрители с лекота биха ги отнесли към действителни лица и събития, но това с нищо не допринася към художествената стойност или към прогнозираща антиутопична функция на самия филм.
„Rachel, Jack and Ashley Too” е последният епизод от сезона и очевидно онзи, на когото самите създатели са залагали най-големи надежди – с трейлър от него беше промотиран целия пети сезон. И в трейлъра наистина нещата изглеждаха добре, като онова пътуване към бъдещето, с което сме свикнали – страшно, близко и непредвидимо. Но след това „Rachel, Jack and Ashley Too” ни потопи в сантиментализъм и на практика преповтори една от най-интересните си прогнози за развитието на технологиите от предните сезони – за копирането на съзнанието и прехвърлянето му в материален носител. Залагайки на изпитана идея, която донесе невероятен успех на епизодите, базирани на нея в предните сезони, явно и тук продуцентите са очаквали да разтърсят света на своите зрители, като този път я вложат в тийнейджърска история. Не може да се отрече, че епизодът има известен потенциал да развълнува зрителя, но на практика не му предлага нищо ново – само една вече позната теза за бъдещето. Може би ако екипът отново беше заложил на драматичен обрат в съдбите на героите, антиутопичният сценарий щеше да бъде осъществен и да постигне целта си.
Но сладникавият щастлив край някак премахва основния фокус на поредицата – а именно, да ни накара да се замислим, дали това е бъдещето което искаме? В края на този епизод, евентуално, бихме могли да си отговорим и с „Да”.
Едва ли има нужда да коментираме участитето на поп звездата Майли Сайръс в епизода – факт, който отново накланя размислите на зрителя към комерсиализацията на сериала. Най-малкото поради факта, че присъствието й не допринася с нищо за самата история, но пък вероятно е генерирало медиен шум и ПР ефектите (като привличане на по-млада аудитория), търсени от продуцентите.
„Черното огледало” не е сериал, който заклеймява технологиите и процесите, които текат заедно с тяхното развитие. Но е сериал, който досега ни караше да си задаваме въпроси за бъдещето, като ни разкриваше неговите мрачни и неподозирани ефекти върху живота на съвсем обикновени герои. Точно това липсва в пети сезон и точно това е разочароващо за зрителя. Иска ни се да попитам Чарли Брукър: „Какво се обърка, г-н Брукър?” Но се съмняваме, че ще ни отговори.
Tags: бъдеще, Майли Сайръс, футуризъм, черното огледало
